Изток-запад, две напред, една назад

Сръбски увод или занимателна география за пълнолетни

„Ебем ти и времето, кога България е на запад от нас!“ Този шедьовър беше предизвикан от приемането на България в Европейския съюз. Очевидно има някаква връзка между либидото на сърбите и географията. Няколко години преди да се появи горната крилата фраза, друг афоризъм демонстрира сексуалния интерес на сърбите към тази наука. Тогава поводът бяха натовските бомбардировки над Сърбия – „Колумбе, Колумбе, да ти еба любопитството!“ Да изразяваш геополитическите си мъки с чувство за хумор сигурно облекчава, но огорчението остава – как така ние, югославяните, дето по времето на социализма си ходехме свободно на гурбет из Европа, сега трябва да преглътнем, че българите станаха европейци, а ние… Едва ли обаче сърбите трябва чак толкова да се комплексират заради моментното си положение в една все още поставена под въпрос общност. Защото си имат например своя Иво Андрич, чийто ориенталски мост се превърна в един от символите на обединена Европа, отпечатала безброй негови превъплъщения на своите банкноти. Или пък Кустурица, който успя така да опоетизира балканския манталитет, че чак го направи симпатичен, превърна го в забавна приказка, разбираема за всеки по света. Една успешна митологизация, която трансформира срама в гордост.

Но това неизменно сръбско „ебем“ е, може би, заради старото съперничество и надцакване с комшиите. Предполагам,че на хърватите едва ли им пука, че ние сме „европейци“, а те не. Толкова европейски подредена е държавата им, дори цените им са толкова смазващо европейски за нас, че разбираш колко абстрактно и относително нещо е това Европата. Словения вече хептен никой не я брои балканска, докато Косово тепърва има да си изяснява къде се намира и какви дрехи да облече. Въпреки че дълго са месени заедно в тестото на три империи – Османската, Австрийската и Югославската, народите на Западните Балкани си остават живописно различни. И в същото време толкова си приличат! И най-кратката разходка из страните на бивша Югославия носи специфичния и неповторим вкус на силно подправена манджа, от която сълзите лесно потичат – така люта, смешна и тъжна е тя.

Босненски рокендрол кючек

Тук вече танцът на политиката и географията прилича на пияна двойка, играеща рокендрол – всеки момент ще се сгромоляса. Изкуствено конструираната държава, в която живеят сърби, бошняци и хървати, едва ли ще просъществува дълго. На територията й вече се е появила още една полуофициална държава – Република Сръбска. Но да не повтарям всеизвестни факти. Това, което не подозирах, е колко хубава е Босна и Херцеговина! Пасторалната й природа навява примамливо спокойствие и събужда мисли, че ето – не всичко е бързане и пари. Сантиментални чувства обземат пътника и в малките й градчета.

Такъв очарователен провинциализъм лъха от тях

Сякаш нищо не се е променило от времето на Иво Андрич – във Вишеград Дрина все така мълчаливо отразява моста на Мехмед паша, над Травник, родното място на писателя, се белее старата крепост, в средновековната столица Яйце хората са насядали по пейките и кафенетата на припек, Мостар се пъчи и той с прословутия си мост, опънал котешкия си гръбнак над реката…

Травник, Яйце, Мостар… Ама какви имена само, а?! Да ти е кеф да ги произнесеш!

Изненада за мен беше и Сараево. Очаквах един очукан от войната, хаотичен и по ориенталски мърляв град, но попаднах в уютно, симпатично, дори неочаквано туристическо място. Може би Сараево показва така, както никоя друга балканска столица смешението на културите, онагледява прословутата и вече банална като фраза среща между Изтока и Запада. В центъра, разбира се, е карето на традиционния ориенталски базар. Дюкяни, магазинчета с изнесена отвън стока, джамии, но и ресторантчета по западен образец с маси по тесните улички. Този приятен лабиринт неусетно те извежда на по-широката централна улица, а там е голямата готическа катедрала. Сградите вече са по-европейски, сецесионът доминира в смесицата от архитектурни стилове. А отвъд е XXI век – модерен е обликът на новата част на босненската столица. В Сараево се провеждат два световнопризнати артистични форума – на джаза и на киното.

Bella Хърватска

Италианска работа, ви казвам Цялото далматинско крайбрежие. Същата архитектура, същото градоустройство, същата атмосфера. Ами то си е било италианско всъщност. Още от времето на Римската империя, когато Диоклециан построява резиденцията си там, където е днешен Сплит, та до съперника на Венеция – Рагуса, по-известен днес със славянското си име Дубровник. За какви Балкани говорим тук?! Да караме нататък!

Бели пари за Черна гора

Малкият брат последен обърна гръб на Сърбия, но пък още неизлязъл съвсем от тъмната сянка на безличното си съществуване, се опита с лъвски скок да заплува в световните финансови води. Черна гора наброява около 600 000 човека, пръснати по планините и каменистия бряг на една земя, сбутана почти неизвестно къде – там някъде между Албания и Босна.

Но противно на селския си облик, Черна гора се оказа оправна и с подчертан интерес към правенето на пари и валутните акробатики.

Черногорците измислиха начин как да станат европейци по най-бързата и неочаквана процедура – въведоха едностранно еврото, което в момента е официалното разплащателно средство там. И привлякоха чуждите пари, като разпродадоха главно на руснаци хубави места по адриатическото крайбрежие. Сега старото градче Будва е мечтан курорт и въпреки че вече прилича на нашия Слънчев бряг по неразумното си строителство, черногорците се гордеят, че там живеят над 500 милионери. Честити да са им!

Миле е екскурзовод в средновековния град Котор. И между разказите му за историята на тази или онази каменна сграда, наричана нескромно ”дворец” заради това, че някога в нея е живял някой местен велможа, научавам, че е купил за сина си апартамент в столицата Подгорица. За 900 евро на квадратен метър. Е, вярно, не точно в центъра, но затова пък на сметка! Предстоеше ми да посетя Подгорица и ако до този момент се чудех дали си струва, сега вече любопитството ми на всяка цена трябваше да види това чудо. Подгорица се оказа неголям град, сънно спокоен, безвкусно застроен по социалистическо време с безлични сгради. Попитах една жена как да стигна до центъра. Оказа се, че съм на централния площад. Президентството, парламентът и другите важни институционални сгради са наредени една до друга в скромно по размерите си каре. Всяка от тези сгради е с големината и вида на селско читалище – поолющена фасада, разкривени черчевета, прокъсани щори и висящи кабели, но пък с червен килим отпред.

Такива са черногорските страсти и парадокси.

Косово under construction

И буквално. В центъра на Прищина се строи, сменя се настилката, сградите са в скелета. Тук туристът, ако случайно е попаднал, разбира, че светът не е сътворен заради неговата ваканция. Хората си имат и други грижи. В случая грижата е доста голяма – строят си държава. В столицата, както и в провинцията, ако въобще има някаква разлика в мащабите и духа, трудно може да се разбере защо сърбите така упорито стискаха в желязната си прегръдка това парче земя. Някога, още преди турските времена, Косово било важна част от сръбската държава, но от Средновековието та досега то е населено с албанци, изповядващи друга религия и наситили тази територия със своята съвсем различна култура. Трудно е да смяташ за свое нещо, което толкова отдавна не прилича на теб и не иска да има нищо общо с теб. Претенциите са едно, реалностите – друго. И все пак, когато видиш манастира Високи Дечани, лесно можеш да разбереш сръбската болка. В него е погребан сръбският крал Стефан Урош III, а просторната църква отвътре е изцяло покрита с красиви и много добре запазени стенописи от XIV век. Нещо, което трябва да призная, в българските земи няма. Манастирът е в списъка на ЮНЕСКО. И слава богу. Иначе едва ли пред портите му щеше да има въоръжен пост на KFOR, който да го пази. Защото от време на време косоварите се опитват да го взривят. Това пък е Косово.

Мъка, мъка, Македония

Такава беше Дилбертанасовата етимология на името в „Мера според мера“. Аз бих добавил „Милата Македония!“. Събрала е в себе си всичките противоречия на изстрадалия балканец – смешна и трагична, смела и жалка, суетна и простодушна, героична и комична. От всички места, които съм посетил в Македония, най на сърце ми е Крушево. То е далеч и от триумфалната арка, и от огромните статуи, построени в центъра на Скопие наскоро и съвсем не по мярка на града, но пък по мярка на претенциите му, далеч е от този крещящ исторически кич, от тази сюрреалистична гледка. Крушево е друго. Там може да бъде заснет ретро филм, без да има нужда от декор, дори и от статисти. От двете страни на кривите му калдъръмени улички са наредени старовремски дюкянчета, във ведрото неделно утро гражданите на тази малка вселена седят на масите под дърветата, пият кафе, издокарани в новите си дрехи, приказват си и се поздравяват, някъде бие камбана.

С две неща е известно Крушево. С републиката, която обявява по време на Илинденско-Преображенското въстание, просъществувала едва десет дни. И с Тоше Проески, македонския Майкъл Джексън. Гробът му е обект на почти истеричен култ. Цели автобуси туристи се изсипват тук на поклонение, сувенирният магазин наблизо услужливо продава плюшени сърца, с които девойките отрупват гроба на Тоше.

Има и неща, известни само на мен.

Вечерта в кръчмата ни обслужва едно младо момче, Кире, чиято мечта е да отиде да учи в Благоевград. Е, защо точно в Благоевград, го питам. Защото там има много и хубави момичета. Е, добре де, защо не отидеш в София, там има още повече момичета?! Не, в Благоевград искам, настоява Кирето. Никой не може да надскочи мечтите си.

На масата до мен седи Сотир. Познавам го от няколко часа. На средна възраст е, възпитан, приветлив и общителен. Говорим си за разни неща от живота. Когато си поръчвахме ракиите, го попитах няма ли да си поръча и някаква салата за мезе, както направих аз. Не, каза ми Соте, аз пия ракията така, на голо. Аз настоях, той отказа и така няколко пъти, докато не изпълнихме докрай ритуала на малко агресивното балканско гостоприемство. По някое време обаче Сотир помоли сервитьора за една вилица. И започна да боде от моята салата. „И без това ти е много“, поясни ми, без да го питам. По-рано следобеда един мъж на площадчето ми беше казал: „Каква е тая работа – един народ, две държави?!“. Соте ми демонстрира смисъла на този риторичен въпрос по най-непринудения и очарователен начин – с общата ни, почти по братски споделена паница.

Късно вечерта, беше събота срещу неделя, зад светещото прозорче на обущарницата обущарят довършваше някакви разкривени обувки, а на другата сутрин пак беше там – с чаша димящо кафе пред себе си. В съседния дюкян бръснарят Христо вече свещенодействаше под избелелите плакати с образа на Тито.