Преди известно време посетих Турция. Искам да разкажа на нашите читателки това, което ми направи най-силно впечатление, да ги запозная с някои страни от живота на хората в нашата съседка. Не търсих, не проучвах, не съпоставях статистически данни, само гледах с очите на човек, дошъл от една млада социалистическа страна.
Когато колата ни понесе по асфалтираните улици на Анкара, не можах да скрия учудването си. Не очаквах да видя турската столица такава голяма, модерна, шумна. Постройките са предимно три и четириетажни, с широки прозорци, боядисани в свежи цветове, с много еркери и балкони. Тази окраска в жълто, зелено, розово придава особена колоритност на града. Това е новата част на Анкара, построена след Кемалистката революция от 1923 г.
Старата част е типичен ориенталски град с криви, тесни улици, със стари паянтови къщички, накацали сякаш една върху друга по голите хълмове. Понякога до тях водят само тесни стръмни пътеки или грубо изсечени в пръстта стъпала. И докато в центъра зад тежките плюшени завеси стоят с години празни апартаменти, тук в една стая с пръстен под живеят цели семейства. В тези квартали няма канализация, няма и газ. Вода се носи от улични чешми, помията и нечистотиите се изливат направо на улицата. През цялото време, докато разглеждахме тези квартали, ни съпровождаше зловоние, тежък и спарен въздух, който като че ли не може да излети, да се пречисти, защото къщичките така са се притиснали една до друга, че улиците са се изгубили между тях. На човек му става обидно за дечицата, които играят само по ризки в тази смрад. Не напразно Турция е на едно от първите места в света по детска заболяемост и смъртност.
На чужденеца, дошъл за пръв път в тази страна, веднага се хвърлят в очи препълнените със стоки мазини. Витрините са наредени с вкус и разбира се, човек не може да ги отмине равнодушно. Достатъчно е само да хвърлите поглед и любезният собственик вече ви кани да влезете. Вие може да не купите нищо, но той ще свали топове с платове, ще ви каже имената на много чуждестранни фирми. А ако накрая харесате нещо, продавачът с голямо удоволствие и куп пожелания ще ви измери плат. През цялото време той не престава да ви уверява, че сте избрали най-хубавия цвят, че в неговия магазин винаги може да намерите най-хубави вносни стоки. Вносната стока е на голяма почит в Турция. Може би затова, защото турският търговец рядко може да се похвали с хубава стока от местно производство.
На голямо уважение е и купувачът, защото в тези, пълни със стоки магазини, влизат много малко купувачи. С радост си представях оживлението в нашите магази ни, блъсканиците пред щандовете и касите, пълните с пакети мрежи и чанти и ми ставаше болно за нашите продавачи и продавачки, които често се отнасят бездушно към хората.
Препълнените с южни плодове сергии, наредени направо на улицата, ни карат да се спираме. Ние просто се нахвърляме на мандарините и бананите. Но как ще ги носим, забравили сме чанта? „Не се безпокойте, мадам, усмихва се любезният продавач, чоджукът ще ви донесе всичко в къщи.“
Озъртам се и виждам едно дете, което умолително гледа в очите и вече слага пред нас празния рибен кош.
Тези деца са навсякъде — из магазините, ресторантите, фризьорските салони, пазара, За купувача или чорбаджията те нямат име, те са само «чоджучета» (деца), които пренасят покупките, канят купувача в магазина, държат палтата, носят чай или кафе и винаги гледат в очите като подплашени кученца, които чакат да им хвърлиш нещо.
Черноокият Али, който носи нашия кош, отначало не говори, но когато му подаваме бонбон, той като всички деца е подкупен и се заприказва. Ходил на училище до IV клас, напуснал, за да изкарва нещо. Майка му умряла. Братът също „работи“ като него, бащата ходи тук-там. „А намира ли винаги работа?“ Детето свива рамене. Сестричката е на 8 години, нещо е болнава, инак биха я пратили да работи. „Имате ли си къща?“ Али се подсмива — за един коптор плащат 100 лири наем.
Питам момчето какво изкарва на месец. 50—60 лири му дава собственикът, а ако падне по някой грош, добре e. „Стигат ли?“ Детето ме гледа учудено, но изглежда, че не му липсва чувство за хумор и казва: „Ами че стигат, всеки месец слагам по една нова кръпка на палтото.“ За нас, които живеем в социалистическа страна, грижите на народната власт за децата ни се струват напълно естествени. Но в Турция има цяла армия от деца, които нямат детство и са най-безмилостно експлоатирани само за няколко гроша. Голяма част от тези деца не са ходили на училище. Спомням си как чоджучето, което лъскаше обувки в двора на една
къща, изви глава, когато по улиците минаваха с шум група ученици. Каква нескрита детска завист видях в очите му! Според официални данни 600 хиляди деца от подлежащите на обучение в градовете не ходят на училище.
За парче хляб работят по цял ден и хиляди други хора. Видях строителни работници, свили се вечер край огъня, да ядят хляб и… туршия от чушки. С тази оскъдна храна задоволяват стомаха си след 10—12 часа тежък труд. Те са щастливи, когато могат да си купят парче халва или няколко маслини. Навярно тези бедняци трябва да отделят от припечеленото за многобройната челяд там някъде на село, която и не е виждала градски хляб.
Строителните работници спят, където намерят — около новостроящите се сгради или на тротоара. Затова всички сезонни работници носят своя неизменен спътник — юргана. С него те обикалят цялата страна и търсят работа. Спят по шосетата, по улиците, по подвалите и развяват навсякъде юргана, понякога единственото им имущество, като символ на беднотията и нищетата в тази страна…
Колата безшумно се плъзга по асфалта и сякаш лети. Все по-дълбоко навлизаме в сърцето на Анадола. За чужденеца и особено за нас, българите, свикнали с разнообразния пейзаж на нашата страна, тази гола, съвсем обезлесена местност с хълмове и равнини, по които расте само рядка трева, навява тъга. Общият цвят, който тук преобладава, е бледосив, бозав, печален. Голите възвишения са пресечени със сухи долове или са наряза ни с дълбоки сипеи. Ветровете и сушата на места така са моделирали скалите, че те изглеждат ту като мрачни великани, ту като приказни замъци, откроили се на фона на запаленото от залеза небе. И все така, скали, сипеи, тръне — и нито едно дръвче. Понякога преминаваме някоя рекичка, но и тя тече лениво, изнемогнала от засухата, а зеленината край нея е също така оскъдна.
Селата и малките градчета се сливат с общия сив цвят на околността. Селцата, накацали по голите хълмове, имат по 30—50 къщи, разхвърляни в безпорядък. Това са колиби от кирпич, измазани с кал отвън и вътре, със съвсем малки прозорчета, през които едва струи светлина. Понякога на тези дупки са поставени парчета тенекия или вестник. Колибите са покрити с камъш. Кладенецът или чешмата са далеч от селото. Тук-там се мяркат къщички на изселници, покрити с керемиди и измазани с вар. Това някак си стопля сърцето и те кара да мислиш, че и сред тази пустош може да се създаде смислен човешки живот. В много села няма ни кладенец, ни чешма. Разказваха ми, че в такива села хората не се мият, не се перат и преобличат. Понякога край единствения кладенец се разполагат бейските стада и селяните чакат ред зад овцете, за да си вземат малко мътна вода.
Изпитвах някаква физическа болка, когато гледах тази неописуема мизерия. Неволно сравнявах анадолските села с нашите, потънали в зеленина, с нови тухлени къщи и бели училищни сгради, и хората в тях хубави, спретнати, засмени — с тези невзрачни, мъртви, безжизнени села. Какъв живот, какви духовни интереси може да се родят зад тези четири стени, където хората живеят заедно с животните!
Турция е предимно селска полуфео-дална страна. Понякога един помешчик-бей владее 20—30 села заедно с хората. Колкото и невероятно да ни се струва, все още има случай, когато земевладелецът продава селото заедно с хората… Земевладелците живеят в градовете, имат по няколко къщи и леки коли. Те получават наеми и ренти, тънат в разкош, а много често не могат да се подписват.
Дребният селянин владее малко земя, която обработва съвсем примитивно. Навсякъде по нивите дръгливи волове или кравички теглят дървеното рало. Спомням си, че някъде бях чела приблизително следното: „В Турция обработват земята така, както още Ной е орал долината на Арарат.“ Навярно и добивите от тази земя, която само дращят, са много ниски. И досега в Турция е известна поговорката: „Една част на вятъра, една на птиците, друга на зимата, а една, ако бог даде, и на мен.“ Какви по-красноречиви думи от тези могат да се кажат за хала на турския селянин.
Поинтересувах се с какво се хранят селяните тук. Те месят тесто без квас и го пекат на тънки питки. Ядят булгур, тархана, чорба от брашно. Месо лочти не употребяват.
През целия път по малките нивички и бейските земи виждахме само жени — накацали по буците пръст като ята черни врани. По пътищата срещахме също жени, задянали с въжета големи глинени стомни. Те често изминават по няколко километра, за да вземат вода. А в същото време мъжете седят по припеците. В Турция многоженството официално е забранено. Но в селата, а и в градовете често имат по няколко жени, които работят за своя мъж. Покрита с фереджето, турската селянка гледа някак покорно и тъпо като животно. Тя не очаква друга съдба, така й е отредил аллах. Бедната туркиня в големите градове работи, където намери, но обикновено слугува по богатските къщи. Тя върши най-черна работа само за парче хляб.
Гледах ръцете на Фатма, която шеташе на нашия хазяин, нацъфтели от сапунения прах, и се питах: какво ще стане с нея след няколко години, когато няма да може да работи от тъмно до тъмно? Кой ще се грижи за малкия й син? Бащата най-безотговорно напуснал семейството, оженил се втори, после трети път. Такива случаи се срещат на всяка крачка. За бедната напусната жена няма никаква защита, защото коранът не признава жената за човек.
В Турция още се шири срамната търговия с жени и девойки и най-срамната, регламентирана от държавата търговия с жени-проститутки. Истанбулският „Абанос сокак“ е известен със своите малки сиви къщици, на всяка от които можеш да прочетеш надпис „Гелен ев“ — публичен дом. Това са местата, където човешкото падение и човешкото нещастие са разголени в най-отвратителен вид.
Исках да разкажа на Фатма за грижите, които у нас се полагат за децата, за социалните осигуровки, за безплатната медицинска помощ и много, много неща, но щеше ли тя да ме разбере? Какви чувства и мисли ще събуди това в душата й? Защо да наранявам още повече сърцето й, сега тя мисли, че всичко й е дадено от аллах. Верският фанатизъм е много силен и той е едно от най-сигурните оръжия на господствуващата класа.
Но веднага си спомних и такъв случай. На една малка гара към нас се приближи жена и заговори на български. Изселничка. Тази православна мюсюлманка люто кълнеше своя мъж, вече покойник, който станал причина да дойдат в Турция. „Продадохме къща и нивички и сега не ни остана нищо. Казват, че там било хубаво. Как искам да се върна и да изуча децата си!“
Мислех си, колкото и безогледна да е Турската пропаганда, истината за нашата страна все някак си пробива път. Светлината никога не можеш да скриеш. Ето днес тази изселничка е научила нещо, утре това ще знаят много повече, рано или късно то ще стигне до ушите на Фатма и на Али и до милионите, приравнени със земята хора. И те няма вечно и покорно да мълчат…
Константинополис — Цариград —Истанбул — розата на Близкия изток — така поетите са наричали града, разтегнал могъща снага по двата бряга на Босфора при вливането му в Мраморно море. Докато чакаме да минем на европейския бряг, ние се любуваме на неповторима великолепна гледка. Милиони разноцветни светлини мигат в мрака, преливат се във водите на пролива. Блестят светлинните гирлянди на мостовете на Златния рог и огнените реклами на «АК банк», на «Тутум банкаси» и др. Същинска приказка.
Но неонът не може да скрие язвите на капиталистическия град. Минаваме Златния рог по един от двата понтонни моста и изведнаж навлизаме в лабиринт от улички със стари изкорубени къщички, притиснати една до друга, с изпокъртени дъсчени стълби — това е старата Византия. По улиците нечистотии, смрад, пране, сергии направо в калта и ни следа от минало величие. Това са най-бедните квартали на Истанбул, тук живее турският пролетариат и много бедни гърци. На всяка крачка протягат костеливи ръце просяци, много съмнителни лица веднага на обикалят колата, щом спрем. А ние често спираме, защото улиците са така тесни и без mлан, че човек не знае накъде да се движи… Тук има цели квартали — колиби, струпани от парчета дъски, ламарина или от стари сандъци. Тези така наречени гедже конду (строени незакоцно) никнат като гъби.
Само полуразрушената каменна стена, която е опасвала града откъм сушата, със седемте големи кули и многобройни бойници напомня за някогашната Византия.
В Истанбул има много исторически паметници. Дивих се на неповторимото изкуство на древните майстори в Археологическия музей, разгледах Синята джамия, бившите султански дворци, красивия египетски обелиск от розов мрамор, до който хилядилетията като че ли не са се докоснали, но когато видях великолепието на Света София, възторгът ми нямаше край. Това е чуден паметник на византийската архитектура. Турците са я превърнали в джамия и са й пристроили четири минарета. Затова може би отвън тя има доста неугледен вид. Но великолепието вътре веднага грабва очите — гранит и порфир, зелен камък, червен и черен мрамор, донесени от всички краища на могъщата някога империя. Това, което поразява най-силно, е мозайката. Милиони стъклени квадратчета в размер на 1 кв. см, потопени в златен разтвор, са наредени едно до друго и образуват най-чудновати фигури. Турците са измазали красивата живопис на купола с дебел пласт вар, сега малко по малко тя се реставрира.
Истанбул е градът, в който живеят най-богатите хора на Турция — анадолски помешчици, големи ( търговци, индустриалци, чужденци. Техните къщи приличат на приказни дворци, потънали в китни паркове. Струва ми се, че никъде в Турция контрастите не са така ярки, очебийни. Това съжителство на охолството с буквален глад, невежеството и тъпотата с изискаността и европейското възпитание, всичко е наредено като на витрина и няма защо да го търсиш — срещаш го на всяка крачка.
Затова така силно сърцето ме теглеше към нашата малка хубава родина.
0 Коментара