„Жената днес“ в Ирак през 1976 година

Увлекателната разказвачка Шехерезада все така стои изправила каменна снага на брега на река Тигър, раздиплила воалите и приказките пред халифа. Но на мен ми се струва, че е някак разколебана: дали да се върне заедно със своя повелител в „Хиляда и една нощ“ или да търси в този над двумилионен град онова, което е останало от нейното време.

И в наши дни багдадските нощи са все така призрачно-красиви край бреговете на голямата река, от която винаги се е раждал животът. Толкова много светлини оглеждат ярките си пътеки в потъмнелите нощем води на стародавния Тигър; на десетките мостове, извили изящни дъги над него; на крайбрежния булевард „Абу Ноас“, събрал нощните потайности и забавления на целия Багдад, прикрити под името на не по-малко приказния от Шехерезада поет Абу Ноас.

Освен по разноцветните пристани на модернизираната, безгрижна душа на града на крайбрежния булевард горят и простите рибарски огньове, които пекат едри речни риби. Това също е развлечение на „Абу Ноас“, с отблясъците на жарава и с аромата на прясно изпечена риба; „масгуфът“ подпомага мнозина рибари да осигурят препитание на многолюдната си челяд. Вечният човешки кръг около рибарските огньове пак се поддържа от приказките. И Шехерезада, може би би останала завинаги тук, на брега, заради източното им разточителство, макар и пропито вече от съвременност и житейски грижи.

Какви истории могат да се доловят и в шепота на летните багдадски нощи, когато населението се спасява от задуха върху плоските покриви на къщите. Петдесетградусовата горещина извежда хората по-близо до нощното небе. И този земен човешки шепот, в който са спотаени толкова всекидневни сполуки и премеждия, е не по-малко интересен от приказките на Шехерезада.

Къде по-реален и не по-малко примамлив от света на удивителната разказвачка е днешният ден на Багдад. Променящото се лице на Арабия нахлува дори и през най-старата улица, която носи името на абасидския халиф Харун ал Рашид. Но стадото автомобили е притеснено от старите къщи с чардаци, подпрени по на две колони. Под тези живописни източни кьошкове са приютени десетки магазинчета. В тях можеш да откриеш кадифената сувенирна пантофка на Малкия Мук и лампата на Аладин от кована мед, да срещнеш момченца с подноси в ръце, върху които дими кафе и стои неизменната чинийка с нещо сладко. Подносът може да крепи и чаша със студено питие, прилично на нашенския айран.

Малко встрани от улица „Рашид“ се редят дюкянчетата на майсторите-медникари, преливащи от медния блясък на тавите, филджаните, лампите. Само „сребърният пазар“ на Багдад с филигранната изящност и нежния звън на ръчно изработените накити може да съперничи на „медния“. По звънтящите сребърни гривни пътуват камилски кервани, плава корабчето на Синбад моряка, редят се едрите звезди на арабското небе. С техния звън са изпълнени и сребърните сънища на потомките на Шехерезада, които толкова много обичат да се кичат и да изписват големите си тъмни очи.

Предизвикателството на древността

Старинният и новият профил на града трудно могат да се отделят един от друг. На един площад каменните форми на живописен паметник пресъздават хитростта на прислужницата на Али Баба, която го отървава от разбойниците, престорени на търговци на олио. И сега тя непрекъснато излива врящата течност в делвите, в които се крият те. На друг площад елегантната извивка на огромна мраморна дъга ни връща към новата история на Ирак, към подвига на незнайния войн. Картата на страната е преситена от древност, защото животът тук е започнал много векове преди Шехерезада да подреди приказките си.

Плодородното Междуречие, познатата от учебниците Месопотамия е привличала толкова много заселници. Преди да се въздигне могъществото на абасидските халифи, тук процъфтяват средището на семитското царство – Вавилон, столицата на асирийците – Ниневия, Халдейската империя. Туристическите пътеводители „доказват“ даже, че в богатото Междуречие се е намирал и „едемът“ (раят). Наред с вавилонския лъв и джамиите с прекрасна ислямска архитектура те показват и

„дървото“, от което нашата прабаба Ева е откъснала забранения плод.

Затова много често съвременният иракски политически и социален пейзаж за чужденеца е изместен на по-заден план от примамливите легенди за такива предшественички на днешните иракски жени като Шехерезада и Семирамида. Последната даде името си на седмото чудо на света, на висящите градини на покрива на вавилонския дворец, превърнати в невероятен декор на нощните й пирове, след които сутрин водите на река Ефрат приемали по един мъжки труп от младата й компания.

След четири хиляди години това седмо чудо на света представлява жълтеникав прах върху стъпаловидните руини на покрива. Той се слива по цвят с околните, препечени от зноя земни пластове, под които лежат неоткритите още доказателства за отминалата царственост и разкош.

Въпреки смлените от времето останки, тръпният интерес населява въображението с онези владетелски амбиции и страсти, които са били двигател на сцените между мъртвите сега зидове. Въпреки разрушителната стихия на хилядолетията, достатъчно е само човек да хвърли поглед върху внушителната останка на вавилонския лъв, за да си представи цялото могъщество на това общество, царствените процесии, които са преминавали през Иштарската порта, украсена с барелефи на фантастични животни. По „улицата на процесиите“ – прославения път на победителите – са запазени късове от тогавашна асфалтова настилка.

Който се е запасил с достатъчно въображение, може да си представи дори и онова, което още не е изровено от пръстта, което още лежи под избелелите от слънцето на Арабия околни хълмове под тежестта на хилядолетията.

А който не може да разбуди въображението си, в помощ на оскъдните му представи ще дойдат точните живописни макети на древния Вавилон, разположени в малкия музей край разкопките. Обагрени с цветовете на реалния живот, макетите връщат Вавилон такъв, какъвто е бил, заедно с ограбеното и отнесеното по различните световни музеи.

Толкова много имена от миналото се опитват да засенчват или даже да изместват в съзнанието ми

портрета на потомките на Шехерезада.

Жизнен и земен, той е твърде отдалечен от блясъка на Вавилон и Ниневия, от приказната халифска хармония. При това той съвсем не е вече нещо еднозначно, а неговите черти и характеристики са твърде разнопосочни и непрекъснато се променят – един сложен синтез от минало, настояще и бъдеще.

Ислямските повели за бит и нравственост винаги са задължавали иракската жена да живее с поглед, обърнат само към вътрешния двор. Когато е принадлежал на богат повелител, този вътрешен двор е приемал вида на оградената с каменни плетеници и сводести входове вътрешна градина на Абасидския дворец. Отвъд той прилича на непревземаема крепост, а вътре песъчливият цвят на каменните дантели по чардаците, шадраваните и сърменият уют ограждали пленничеството на богатите робини. Но високите стени на вътрешния двор могат да бъдат излети и от глина и да затварят вътре жената заедно с нейния труден живот около многолюдната й челяд. А светът на мъжа винаги е бил обърнат навън, към интересното, което тече безспирно по широките друмища.

Пътувах стотици километри през Ирак: покрай високите и гъсти корони на финиковите палми, по мостовете през Ефрат и през гъстата мрежа на каналите, в чиято тиня се охлаждаха едри биволи; край бедуински шатри с техните стада овце и камили, преселили се към каналите с вода от белезникавата пустинна сухота на вътрешността.

Навсякъде в селата високите глинени стени скриваха вътрешността на двора, където обикновено протича денят на жената. А край шосето се редяха десетки дюкянчета и безброй кафенета с техните еднакви и неизменни

пейки с мръснобял цвят и с многобройната си мъжка публика.

Не можех да се освободя от може би несправедливото чувство, че тези магазинчета, някои от които почти с нулев оборот, просто служат само като оправдание за постоянното пребиваване на мъжа край пътя. Защото дали се излежава на бялата пейка пред кафенето или на столчето пред дюкянчето, икономическият ефект в много случаи е един и същ. Целият бит на мъжа е устроен така, че очите му да могат да се радват на широкия пъстър свят, който пренасят шосетата на Арабия: на туристите с техните ненаситни на километри коли, на другоселците, яхнали бели ослици, на малките товарни „тойоти“, които сякаш не усещат товара си.

Много от потомките на Шехерезада започнаха през последното десетилетие да преодоляват високите зидове на вътрешните дворове. Не просто за разходка, а посредством новите си професии и разбудените си интереси.

И в тези им трудни стъпки много повече ги подкрепят обществото и правителството, отколкото собствените им съвременни „повелители“. Спомням си срещата ни с Ахмед Хасан ал-Бакр, президент на Ирак и председател на Регионалното ръководство на Арабската социалистическа партия БААС. Той сподели колко много страната разчита на иракската жена, за да се осъществяват революционните социални преобразования, да се промени обликът на живота. Новата съдба на жената в Ирак – убеждаваше той своите слушателки – може да бъде само следствие от революционните преобразования на обществото, които ние няма да успеем да осъществим без нейното най-активно участие. Страната резултатно ще върви и по-нататък по избрания некапиталистически път на развитие, като внася и дълбоки промени в социалното положение на жената, като я извежда от кръга на неграмотността и ограничеността, като осигурява възможности за нейното навлизане в производството. Сега само 12,5 на сто от жените са заети в администрацията и в промишлеността, но бурният процес но индустриализация непрекъснато разширява перспективите за ангажиране на повече жени с обществен труд. Семейният кодекс, който сега се разработва, трябва пък да осигури вътрешното разкрепостяване на духа и нравите от някои ислямски повели и забрани, да наложи в съзнанието съвременната представа за семейството и за отношенията в него.

Променящият се и затова понякога трудно уловим профил на иракската жена има много нюанси. Когато искам да си представя – най-рекламно-красивата му част, пред мен застава прелестната

Уиждан – мис Ирак за 1972 г.

Висока, с бадемови черни очи и дълги тъмни коси, с модни дрехи и скъпи цигари. Сега тя работи в министерството на информацията. Не толкова по външността, а повече по характера на труда си на нея приличат и другите млади момичета от Багдад, с които се запознах – завършили вече университет и постъпили на работа в различни държавни учреждения.

Понякога се връщам към остроумните забележки на Имал Фаек, която не беше толкова куклено-прелестна като Уиждан, но с по-дълбок интелект и с по-ясна представа за политиката на деня. На концерт слушахме заедно песните на известна иракска изпълнителка, пропита със сладостно-тежък дъх на жасмин и с още по-упоителни копнежи. Като че ли само на себе си Имал подхвърляше критичните си коментари: „Всичко това е толкова далече от нас. Тя пее: „Повдигни си абаята (черното покривало, което об­гръща тялото от главата до петите), да ти видя крачето. Разтвори си абая­та, да ти зърна снагата“. А ние ходим с къси поли и открити лица и съвсем други неща ни вълнуват. Например колко трудно може да се задоми едно интелигентно момиче с образование и професия, на което традиционните представи за благоприличие не позволяват да ходи на ресторант или на кино с младежи, на което все още родителите трябва да избират жених.

Имал Фаек е завършила католически пансион (около 15 на сто от насе­лението са християни). После учила две години в Американския универ­ситет в Багдад, затворен от прогресивното правителство след революция­та през 1968 г. Щом стана дума за това, тя започна да тананика позната мелодия, после се засмя и добави: „Втълпяваха ни я почти като химн, чийто рефрен непрекъснато ни убеждаваше, че в Америка всичко е без пари че в Америка всичко е свободно. Правилно е, че го затвориха.. . Едва ли може да вървим по новия си път с преклонение пред подобни идеи“. Имал Фаек работи сега в министерството на икономиката върху един проект за напояване на обработваемите земи, половината финансиран от ООН и половината от иракското правителство. Интересува се от измененията на страната, от нейната прогресивна политика.

Новите професии, новата социална и политическа ангажираност на иракската жена постепенно изменят външния й вид, начина на мислене, отношението й към околния свят. И сега пред очите ми е гледката в отделението за придобиване на квалификация в най-голямата шивашка фабрика на Багдад, построена през 1963 г. със съветска помощ. Между жените и момичетата, които за пръв път сядаха край машините, се виждаха и забулени с черно покривало. Но за месец-два заедно с неувереността на ръцете и плахостта на очите изчезна и абаята. Постъпвайки в предприятие, работничките за пръв път узнават и какво означава помощта на детската градина и на обществения стол. По-късно никъде по другите цехове, които дават препитание общо на 1600 жени, не се мярна повече черната сянка на абаята. А понякога, въпреки че все още я има, тя прикрива твърде съвременно съдържание. Двадесет и четири годишната учителка Кадижа Омран Иса от Кербала дойде при нас цялата загърната в черно. Но щом влезе в просторния хол на хотела, веднага свали покривалото и пред мен застана модерно, съвременно момиче в панталони и туника, с висок ток и хубава чанта, с живи, гримирани очи върху продълговато слабо лице. В смеха си тя сподели, че така набързо смъква абаята всяка сутрин, щом влезе в училищната сграда: „Кербала е свещен за мюсюлманите град. Тук е погребан внукът на Мохамед. Идват много поклонници и от други арабски страни, затова всички жени по улиците са задължени да ходят забулени“.

Наистина този град от вътрешността на страната поразява с разкошните сини плетеници на изписаните джамии, с драгоценните, зашеметяващи отблясъци от кристал, злато и сребро, украсили таваните и стените им, с островърхите минарета, разцепили знойното небе, с прохладата на хотелите за богатите мюсюлмански поклонници. От сутрин до вечер джамиите дават подслон на унесените в своя религиозен екстаз, които с часове мърдат тихо устни под безмълвния кристал. А молещите се жени приличат на купчина неподвижни черни дрипи, забравени върху червените разкошни килими на джамиите.

Сред такъв удивителен за съзерцаване, но неимоверно труден за работа и възпитателно въздействие декор развива дейността си местният клон на Общата федерация на иракските жени. В смущението си неговата председателка Бутайна ал-Уакил с труд намираше подходящи думи, за да ми опише тази дейност. В областта Мухафада, чийто център е Кербала, 80 на сто от жените не знаят да четат и пишат, затова курсовете по ограмотяване са първата грижа. Но много от жените още не искат да посещават обществени места и там да се учат, затова им изпращат учителки по домовете. Първо буквите навлизат в затворения вътрешен двор, за да бъде изведена оттам неговата обитателка. Но сковаващите условности на исляма и тук създават допълнителни трудности – на младите ограмотителки, обикновено учителки или чиновнички, не им е позволено да пренощуват под чужд покрив по селата. Наред с поддържането и на курсове по шев местният клон на федерацията се грижи да изпраща медицински бригади из областта, да се повишава здравната просвета на селските жени, особено при отглеждането на децата.

Сабах – това значи утрин

На връщане от Кербала отново прекосихме тази премаляла от слънце и жажда земя, обръщана от трудолюбивите ръце на човека вече 7000 години. В далечината се очертаваше Багдад сред златисточервените порои на залеза, които се стичаха по минаретата, полепваха по едрите листа на крайпътните финикови палми. В разстланата нашироко столица живее повече от една пета от населението на десетмилионния Ирак. Човек съзерцава съвременния профил на града и изтръпва пред многопластовата цивилизация на тази земя. Какви огромни разстояния във времето делят „Евиното дърво“ в едема от вавилонския лъв; старата цитадела на абасидските халифи от XIII век, даже улицата на името на Харун ал-Рашид от магазините с предизвикателното име „Бабет“ в модерния район на Багдад – .,Ал-Маисур“, от двуетажните лондонски автобуси, останали в града като колониално наследство, най-сетне от петролните кули на новия поми­нък. В „Бабет“ може да се намери всичко, което би изкушило изтънчения вкус. „Напоследък стана особено модно заможните дами да откриват и поддържат „бутици“ – малки магазинчета за луксозни дрехи“ – обясне­нието на Имал ме завари пред осветена скъпа витрина, която предлагаше само две елегантни рокли. Може би бутиците са също отражение на стре­межа към изява и утвърждаване на женската самостоятелност. Или пък просто запълват с нещо по-интересно – свободното време на скучаещите от макар и богатия, но все пак затворен вътрешен двор.

Емблемата на Общата федерация на иракските жени носи две женски лица, механично колело, клонка и отворена книга. Убедена съм, че в тази страна книгата и промишленият детайл имат много по-голямо бъдеще ка­то перспективно занимание за жените от луксозните бутици, чиито клиентки са все пак малцинство. Не защото и бутиците не са нужни, а защото раз­витието на Ирак, тази страна на финиковите палми и петролните кули, се нуждае от женския принос именно в областите, в които доминират ме­ханичното колело и книгата. Само променяйки своя поминък и бит, жени­те ще успеят да обърнат и своето всекидневие навън към интересния, из­пълнен с отговорности свят на една страна, тръгнала по некапиталисти­чески път на развитие.

Завръщанията ми към Ирак винаги се преплитат с популярното там женско име Сабах, което значи „утрин“. И струва ми се, че бъдната утрин на Ирак е непременно свързана с труда и ума на мо­мичета като Сабах, с преобразяващата способност на женските ръце. Не защото предизвикателствата на пищната древност изискват да бъдат до­гонвани. А защото революционните възможности на новото иракско вре­ме са както полесражение за изява на жената, така и средство за разширя­ване на нейния кръгозор.