„Искаш ли да видиш готовите съдове?”, пита Домингаш и недочакала утвърдителния ми отговор ме повежда нанякъде. Оказва се съвсем наблизо – от другата страна на тясната улица виждам постройка, доста типична за кабовердийската действителност – незавършена, някак тъжно сива.
Докато оглеждам мястото, Домингаш демонстрира необичайния начин, по който се очаква да влезем. Съвсем пъргаво (и напълно засрамвайки ме) 60-годишната жена се качва на площадката на втория етаж, до която стълби не водят.
Когато успявам да стигна горе, спътницата ми ме повежда навътре през дупките, които може би някой ден ще бъдат врати, докато стигaме до помещение, пълно с керамични съдове – лежащи на пода, облегнати на стените, образуващи кули, наредени един в друг, придаващи още цвят в обкръжаващото сиво.
Домингаш работи в „Къщата на керамиката“, както гласи табелата над входа й. Намира се в покрайнините на град Асомада (о. Сантяго) в Кабо Верде, на място, наречено Фонте Лима, и на поглед разстояние от труднодостъпния „склад”.Няма източници за това кога във Фонте Лима са започнали да изработват керамични съдове. Ясно е само, че е достатъчно отдавна, за да не помнят, а през времето този занаят се е превърнал във важна част от ежедневието им – в източник на доходи, но и в изкуство.„Би било добре да видите това място с очите си”, увери ме Карлос Барбоса, антрополог в Културния институт в столицата Прая, разказвайки ми как жените там пазят старите традиции.
Домингаш
Прекрачвайки прага на „Къщата на керамиката“, предизвиквам обичайното любопитство. Тук никой не ме очаква, а неспособността ми да говоря креолски или португалски води до погледи, които все едно казват „Ах, тези туристи…”. Докато спътницата ми от местния клон на OMCV (Организацията на жените в Кабо Верде) обяснява какво търся тук, използвам момента да се огледам около себе си.
Голямо, почти празно помещение; голяма тежка маса в единя край, която обаче май не влиза в употреба. Цялата работа се извършва на прашния под – осеян е с току-що изработени съдове, купчини глина, кофи с вода… Олющени розови стени, които някой е декорирал с тебеширени цветя, и светлинни лъчи, влизащи през малки правоъгълни дупки в стената. Картината пред очите ми е съпроводена от постоянен силен и монотонен звук. Присъствието ми предизвиква любопитство в очите на присъстващите, но не спира работата им. Едина продължава да смесва глината с вода, удряйки я с тежка дървена бухалка, а Домингаш натрошава все още сухи парчета.
„Това е женско място”, съвсем точно ми беше казал Карлос Барбоса. Грънчарството винаги е било „женска работа” във Фонте Лима и традицията е успяла да се запази през вековете. Посрещат ме само жени, част от всички десет, работещи в Къщата на керамиката. Повечето от тях са започнали да се занимават с керамика, когато са били деца, учейки се от майките си, като най-дълъг „стаж” има все още гледащата ме изпитателно Домингаш – 52 години. Разказват, че мъжете тук никога не са имали интерес към тази работа, тя просто не им харесва, а жените вършат всичко сами – от събирането на глината до изпичането на готовите съдове.
Преди години, във време, което никой не помни, жените не са продавали съдовете си, а са ги създавали за собствените си домакинства. От съдове за готвене и съхранение на храна до вази за цветя, изработвани по прост начин – без гланц или декорация за украса. Същите са и днес. Жените от Фонте Лима са запазили от миналото същите дизайн и технология, каквито винаги са ги познавали.
„В тях няма нищо уникално”, казва Ана Лина. От 15-годишна тя се занимава с изработката на керамични съдове. Споделя, че работата й харесва много; дори да си намери друга, която да й носи повече пари, пак не би напуснала това място. И тя, като повечето жени тук, се е научила на тънкостите от майка си и смята да продължи традицията, като предаде знанията на петте си дъщери.
.jpg)
Ана Лина
В глобализацията Ана Лина вижда предизвикателства за традиционния занаят. На пазара са достъпни вносни стоки от стъкло и пластмаса, които изпълняват същата роля, докато керамичните съдове от Фонте Лима не стигат до чуждите пазари. В същото време намалява и броят на желаещите да работят с глина. Ана Лина обаче е оптимист и казва, че според нея хората все пак предпочитат традиционните съдове пред вносните като китайските, които могат да бъдат намерени почти навсякъде в Кабо Верде.
Може би жените от Фонте Лима не виждат нещо специално в работата си. Но независимо, че стените са олющени, че се налага да работят наведени над пода, макар и в напреднала възраст; независимо от липсата на стълби или впечатляващо заплащане – те продължават да пазят една традиция, просто защото им харесва. И това е специално.
* * *
Текстът е реализиран по проекта за млади журналисти Beyond Your World на нидерландската организация Lokaalmondiaal.
0 Коментара