Kabul by Heart

Форозан, млада и хубава репортерка, тръсва глава недоволно пред менюто за обяд в редакцията – въглехидратна бомба от ориз, боб и хляб (вкусно всъщност), и решава бързо: „Ще ядем булани в женския парк. Хайде, тръгвай с нас!“.

Разбира се, че тръгвам. Не съм виждала още женския парк и наистина съм любопитна. Другите две репортерки от първата частна информационна агенция в Афганистан Pajhwok Afghan News – Заргуна и Султана, също прегръщат идеята. Два дни преди Рамадана може да удължим обедната почивка, да се поглезим и да позакъснеем за работа.

Докато се качваме на служебния ван (дали пък шофьорът не ни гледа лошо, че му се налага да развежда четири жени, тръгнали на обяд и шопинг), отговорният редактор Фитри ни наблюдава и се смее: „А кой поема отговорността, ако отвлекат Лили?“. Аз веднага се изпъчвам самоуверено, че отдавна поемам сама всякакви отговорности, но дискретно започвам да прибирам кичурите коса под шала и слагам огромните слънчеви очила. За да туширам впечатлението, че съм твърде независима и свободолюбива, което определено дразни всеки мъж по тези земи, се усмихвам мило и казвам, че няма да се разхождам сама по улиците…

Не ме е страх от отвличане

В Кабул винаги ме обзема завист към мъжете-чужденци за свободата, която имат да се разхождат и да снимат. Ако не беше толкова горещо, сигурно щях да сложа бурка и да тръгна сама. Но, повярвайте ми, извън феминисткото отвращение, което предизвиква у мен това облекло, под изкуствената материя трудно можеш да дишаш и да виждаш нещо повече от пръстите на краката си. Да не говорим за снимане…

Ако все още случайно си мислите, че бурките са патент на талибаните – не, не е така. Те са наложени от изключително доминираното от мъжете общество в Афганистан, от много години насам. Талибаните всъщност са органична част от това общество, неговите крайнодесни, консерватори, ултранационалисти и т.н., могат да бъдат наречени по много начини.

Но, от друга страна, бурката за много жени е

средство за защита

точно от мъжете. Защита, от която определено имат нужда. Дори по улиците на уж по-либералния Кабул (в някои провинции жени трудно могат да се видят) съществата от мъжки пол те зяпат откровено нахално, преценяващо, разсъбличащо, случва се да подсвиркват, подвикват и дори да отправят предложения за женитба… Ако си чужденка, на моменти се чувстваш като Анджелина Джоли, но истината, уви, е по-прозаична. Огромното мнозинство мъже тук нямат никаква емоционална и сексуална зрялост – ако са вече женени, изборът е бил направен от родителите им и дали харесват каквото са получили – никой не знае. А и нямат база за сравнение… Ако не са събрали пари за сватба, то шансът за по-близко общуване, подчертавам – общуване, даже не докосване, с жена са толкова нищожни, че…

копнежите им са огромни колкото Хиндукуш

На много афганистанки на обществени места доста по-лоши неща от подсвирквания и обяснения в любов са се случвали. Затова и първата, безпрецедентна до момента женска демонстрация в Кабул, на 14 юли т.г., почти десетилетие след „прогонването” на талибаните, бе именно срещу обидите и насилието по улиците. На високи токчета и с шалове на главите и лозунги „Тази улица принадлежи и на мен“!

Шествието, организирано (и през Фейсбук) от наскоро създадената организация Young Women for Change, събра 50-ина млади момичета и, забележете, момчета. Въпреки скромните си по нашите стандарти мащаби, самото шествие, плакатите и лозунгите шокираха много от минувачите, а широкото медийно отразяване подтикна още много жени да разкажат собствения си печален опит.

Макар и да не е най-големият проблем на афганистанките, уличното насилие се оказа най-масовият, твърдят момичетата от YWC. Когато започнали да се събират в женски групи и да обсъждат къде да фокусират усилията си, точно този проблем изплувал на повърхността. “Насилието по улиците е резултат от идеята, че жените не бива да напускат къщите си. Искаме да се

борим срещу този манталитет,

защото вярваме, че тези улици принадлежат на нас точно толкова, колкото и на мъжете в тази държава“, казва Нуур Джахан Акбар, 19-годишна, една от основателките на Young Women for Change, пред Ройтерс. И добавя, че заради това, с което тя лично се сблъсква непрекъснато по улиците, не й се излиза въобще.

Но тя все пак е късметлийка – семейството й напълно я подкрепя в обществената й дейност и борба. За милиони момичета подобно нещо е дори несънувано.

В Young Women for Change се надяват полицията най-накрая да започне да върши работата си, защото… ужасяващата истина е, че негласно всеки мъж, дори и полицаите, приемат, че жената е виновна, тя е предизвикала всичко, което й се е случило. Или, че просто е в реда на нещата, като е тръгнала по улиците сама, да стане обект на нездрав мъжки интерес…

Понякога цената на свободата е висока. Няколко месеца по-рано със Султана обсъждахме теми за репортажи и решихме да пишем за жените-шофьорки в Кабул, чийто брой е бутиков – според местния КАТ миналата година едва 160 жени са взели книжки. Знаех, че не им е лесно, но дори и аз се изненадах от откровените признания на мъжете как нарочно им създават проблеми, засичат ги и прочие „шегички”, които понякога водят до

катастрофи, ранени и убити пешеходци.

27-годишният таксиджия Мохамад Сабур признава пред Султана, че се е забавлявал да тормози жените зад волана в продължение на няколко години, но се отказал от лошия си навик: „Веднъж препречих пътя на шофьорка и тя блъсна тежко ученик. Когато видях раненото момче, обвинявах себе си многократно”.

Сабур е на свобода. За сметка на това 20-годишната Хаджия вече 9 месеца е в затвора, след като такси нарочно препречва пътя й и тя убива 17-годишно момиче. Тя не просто ще прекара две години в затвора, но цял живот ще живее с етикета на затворничка и с огорчението на семейството си.

Всички интервюирани от Султана жени казват, че и пътните полицаи се включват в „закачките”. И редовно им подхвърляли, че не били създадени да карат коли…

Да се върнем за малко в женския парк. За мен той се оказа едно от приятните открития това лято в Кабул – доказателство, че има и

смислено похарчени донорски пари

в Афганистан. Няма да ви занимавам подробно с дебатите за разхищенията на пари и успеха на възстановяването и печеленето на „сърцата и умовете“ на афганистанците. Наскоро АП съобщи, че след като прегледали стотици контракти в държавата, американските военни изчислили, че 360 млн. долара от данъците на американците са преминали в ръцете на тези, срещу които вече десетилетие САЩ воюва: талибаните и престъпни групи, както и влиятелни фигури, свързани и с двете страни. Основна част от стратегията на администрацията на Обама е да дава финансирани от САЩ проекти на афганистански фирми, за да подпомогне икономиката и качеството на живот…

Женският парк е финансиран основно от Италия. Затова и тук има италиански ресторант, в който група жени управляват собствен бизнес. Освен местните традиционни ястия като булани (нещо като палачинка със зеленчуци), тук предлагат и дълго меню с италиански специалитети. Доставят и по домовете.

Паркът е мястото, където са намерили подслон и куп курсове за жени – ограмотяващи, шофьорски, компютърни. И най-важното: тук жените идват, махат всякакви покривала, сядат да поговорят и поклюкарят, да хапнат (независимо дали в ресторанта или на пикник на полянките и в беседките, където има и места за готвене), докато децата играят на площадките, пазаруват в алеята с магазините, спокойно пробвайки дрехи и бельо, което в града трудно може да се случи. Тук и аз седнах, вдигнах крака на една пейка и запалих цигара спокойно, без да ме гледат като зелено човече.

Много от момичетата и жените бяха с добре изпипан грим и хубави дрехи – едно от малкото места, където могат да ги покажат. Няма нужда да казвам, че паркът е опасан от високи стени, а навън пази полицай.

Проучване на фондация „Томпсън Ройтерс” отпреди няколко месеца заключи, че Афганистан е

най-опасната за жени страна в света –

заради продължаващото насилие, лошото здравеопазване и беднотията.

Аз пак бих повторила, че е най-опасното място за жени и заради афганистанските мъже, мнозина от които тотално бъркат исляма с местните традиции. Огромният процент жени са неграмотни и не знаят какво пише в Корана, те дори са лишени от правото си да се молят в джамиите. Женски секции там липсват.

А мъжете… у мнозина битува ужасно примитивното и обидно схващане, че ако мъж и жена останат насаме, непременно ще има секс, защото жените са някакви сексуални хищници-изкусителки. И затова пазят жените си всячески – съсед на офис в Кабул, където работи чужденец, дойде да го помоли да не излиза на балкона в кабинета си, защото оттам се виждал дворът му, където жена му понякога излизала…

Истината е, че за афганистанските мъже сексът е идея фикс. И тъй като извънбрачният съюз се наказва строго и от светския закон, и от Шериата, много от тях,замогнат ли се малко повече, решават, че трябва да последват примера на пророка Мохамед и да си вземат втора, трета, даже четвърта жена. Разбира се, в Кабул има проституция, предлагана от чужденки и някои твърде отчаяни местни жени, но цялото начинание е рисковано, казват запознати.

Според историята Мохамед не се е женил многократно просто за да задоволи щенията си – за първата си жена, вдовицата Хатиджа, той се жени, когато е на 25, а тя – на 40. Живеят заедно 25 години и едва след нейната смърт, на 50-годишна възраст, взема друга вдовида – Севда, която е на 55. Следващите му два брака също са с вдовици, останали в нищета след смъртта на съпрузите си. А другите 6 – по политически причини – да приобщи цели племена към исляма. Основното, което проповядва ислямът, е, че втори брак е приемлив само със съгласието на първата съпруга, а мъжът трябва да третира всичките си жени напълно равноправно. Тези неща обаче удобно се забравят…

Двама от младите мъже – образовани, добре платени и умни, с които се запознах през 2004 г., тези дни се опитват да се оженят повторно. Единият от тях, мениджър, успя да се сгоди за своя подчинена, след като води дълги преговори със семейството й. Според слуховете е платил доста сериозна сума на семейството й. Паралелно роднини са защитавали правата на първата му съпруга – за нея той се бил оженил като съвсем млад и към момента имат 7 деца! Той е на около 35, новата съпруга – на около 20, кръшна и красива млада дама. Е, той е достатъчно заможен и двете съпруги ще имат отделни жилища. Колко често нощем (а и денем) ще се явява при първата – не е ясно. Мнозина по-бедни мъже обаче водят всичките си жени под един покрив и очакват от тях цял ден да съжителстват заедно и да си делят домакинската работа. Неговата роля е вечер

да избере в коя стая да си легне…

Трудно мога да преброя колко пъти съм спорила по темата с традициите, човешките права и исляма. Например с най-елементарния аргумент, че аз не бих била жива, ако трябваше да родя близнаците си в Афганистан. Без лекарска помощ и тримата сега щяхме да сме при Аллах. Много мъже обаче не биха допуснали съпругата им да роди в клиника, ако няма жени лекари, което е масовият случай…

Афганистан е на едно от първите места по смъртност на родилки и новородени. Което води до жестоки социални проблеми – когато майката умре, бащата е принуден да се ожени отново. Освен че струва много – тук сумите, които се плащат за булки, понякога са космически – води и до раждането на още няколко гърла за хранене и грижи. Не ми се мисли за емоциите на децата и мащехата…

Докато преглеждах биографиите на депутатите в афганистанския парламент (все влиятелни и сравнително образовани хора), установих, че мъжете

на около 50 масово имат по около 7-10 деца

Тези с по две жени – над 10. Имаше и рекордьор с 15 дъщери и 15 синове – не беше уточнено от колко жени са.

Изчисленията са, че всяка афганистанка ражда по 6,6 деца. Въпреки плахите опити на властите да обясняват, че трябва да се намали раждаемостта (прирастът е най-големият в Азия), общоприето е схващането, че колкото повече деца имаш, толкова по-влиятелен си и имаш повече гаранции за бъдещето – работна ръка за семейството.

Социологическа агенция се опитваше да направи проучване за използването на контрацептиви в една от провинциите. Още докато четяха въпросника, жените в агенцията в Кабул категорично отсякоха: „Ако интервюиращ попита афганистански мъж за жена му или за използването на контрацептиви/методи за семейно планиране, ще срещне много остра реакция от респондента”. Точка. На собствен гръб разбрах, че не бива да питам дори най-общо за жените на приятелите си пред други мъже…

Концепцията, че освен от храна

детето се нуждае от внимание и общуване –

също трудно си пробива път. Заради очерк за побоя над деца трябваше да обяснявам дълго, че разбирам защо една преуморена майка ще шамароса някое от десетте (аз съм на ръба често само с две), но и че полицията трябва да бъде сред източниците на информация за случаи на тежки травми – детето е точно толкова гражданин с права, колкото са майка му и баща му, то не е тяхна собственост… Отговорът от полицията бе, че това са „семейни дела”.

За разлика от Иран и Саудитска Арабия, където има нравствена полиция и разни писани правила за поведението на жените, в Афганистан те де юре би трябвало да са свободни хора, конституцията им го гарантира. Даже има закон от 2009 г. за изкореняване на насилието срещу жени, но на практика той не работи…

Нарочно не ви занимавам с отрязания нос на Биби Айша, чиято снимка от корицата на сп. „Тайм” обиколи света. Нито със случаите на убийства „на честта”, женитбите на невръстни девойчета, даването им в откуп заради неплатени дългове или престъпления, извършени от братята им, присъдите заради „нерегламентирани сексуални отношения”. Има случаи на атаки с киселина срещу момичета, отиващи на училище, както и газови атаки срещу няколко женски училища, включително и в Кабул…

Тези истории пълнят всички западни медии. Лично на мен са ми по-интересни историите на средностатистическите афганистанци и ролята на семейството в обществото – то решава ще учи ли, къде и докога (не една и две девойки са заминали сами за САЩ със стипендии Фулбрайт например), дали ще работи, дали ще носи ластични дънки тип цигара под туниката, едва покриваща ханша й, или няма да си покаже носа от дома сама след първата менструация. От семейството зависи и дали ще поиска съгласието на момичето за избрания от него жених.

Все пак не липсват и бракове „по любов“ – тук в повечето случаи това означава младите да са се видели някъде, да са се харесали и да са склонили семействата си да договорят сватбата. Доста модерни напоследък са телефонните (а и онлайн) връзки. Не е рядкост в Кабул да ти звънят непознати мъжки гласове – търсят запознанство с подходящ човек на произволен номер. Един от мобилните оператори директно насърчава телефонната любов – между полунощ и 5 сутринта предлага минутата срещу 1 афган (1 долар е около 45 афгана), което масово се използва от младежите в големите градове. Има и случаи на телефонни връзки, завършили с бракове, предимно сред непущунските племена. Със сигурност обаче те са нищожен процент в сравнение с

браковете между първи братовчеди,

които са масови.

Добрата новина е, че макар бавно и полека, в Афганистан расте ново поколение момичета и момчета, които са готови да се противопоставят на някои от лошите традиции. Засега развитието е по-скоро еволюционно, не революционно, но, както казват мнозина – за истинската промяна е нужна смяна на поколенията.

Защото от векове насам афганистанското общество е силно патриархално и традиционно, изключително фрагментирано по етнически, езиков и племенен признак. В семействата родителите са господари на децата, мъжът – на жената или жените си, бащата-патриарх – на всички в къщата – жените си, синовете, снахите, неомъжените дъщери, внуците и правнуците… Неговата дума по правило е закон – кой син да отиде на гурбет в чужбина, кой къде да работи, кой ще учи и кой ще копае на нивата, кой за кого ще се ожени или омъжи… Всички изкарани пари от членовете на семейството се носят вкъщи и се харчат общо. Семействата поемат грижите за възрастните хора, децата, останали сираци, за овдовелите жени – не рядко след смъртта на съпруга й, нейният девер й става мъж.

Всъщност исках да разкажа как изглежда Кабул 10 години след „прогонването“ на талибаните. Прогонването е в кавички, защото на практика днес те изглеждат най-силни за изминалото десетилетие и не малко населени места всъщност са под техен контрол.

За съжаление, 10 години по-късно в Кабул срещам повече песимизъм, отколкото оптимизъм. Ако мога да обобщя, песимизмът е резултат от липсата на „бърза и несимволична промяна” в живота на повечето хора. През 2003-2004 г. имаше вяра, че животът ще стане по-хубав, че най-после ще дойде мирът. Сега макар и не малко от афганистанците наистина да живеят по-добре, очакванията са по-скоро песимистични. Особено за 2014 г. , когато се очаква американците и всички чужди войски да напуснат страната – конкретният страх е, че Афганистан ще бъде въвлечен в

нова кървава гражданска война

Това е като déjà vu – руснаците си тръгват, вместо мир страната е вкарана в най-жестоката гражданска война, която всъщност разрушава Афганистан. Бившите муджахидини, борили се заедно срещу „безбожниците“ от СССР, се изправят един срещу друг за територии и наркопазар. Което не е толкова странно в държава, която никога не е имала силна централна власт и в която решенията на племенните и етнически лидери по места често са по-силни от тези на Кабул.

Сега много муджахидински лидери са прикоткани в централната власт – въпреки престъпленията срещу собствения си народ те продължават да имат огромно влияние и военни отряди.

Когато през 2002 г. за първи път се разхождах из Кабул, често ми разказваха: ето на този хълм бяха войските на еди-кой си и обстрелваха позициите на този и онзи на другия хълм. А по средата – призрачни, разрушени сгради, зловещо стърчащи отломки… Започнах да разбирам защо талибаните, които след това се превърнаха в символ на злото, са били посрещнати като спасители, които въвеждат ред и законност.

Днес, 10 години след „прогонването” на талибаните, части от Кабул изглеждат наистина различно. Голяма част от разрушените сгради са изчезнали. Мнозина, свикнали с обичайните кадри на схлупени къщи от кал, биха се изненадали от никнещите като гъби сватбени зали с лъскави стъклени фасади, моловете, къщите с размерите на гимназии и целите нови комплекси от блокове. Разбира се, бедните квартали с къщи от глина, без улици, водопроводи и канализация, където се налага да носиш вода от кладенци отдалеч, си съществуват и … още дълго ще ги има. Част от улиците в центъра са добре асфалтирани, но току завиваш по такава, която никога не се е срещала с паваж. Канавките са все още открити, а прахът, разнасян през ветровития сезон, със сигурност

съдържа неща, които не искате да поглъщате…

Преди няколко години сред средно заможните бе престижно да живеят в останалите от съветско време панелни апартаменти, докато сега на мода са новите комплекси. Цените там обаче са галактически за повечето местни – апартамент с 3-4 спални струва между 100 и 150 хил. долара. И се покачват – собственик на нов апартамент ми каза, че през 2004 г. е платил на зелено 45 000 долара, а сега може да го продаде за 150 000. Покачват се и заради ръста на населението в столицата – от няколкостотин хиляди по талибанско време, днес по различни данни тук живеят над 3 млн. души. Идват, за да търсят работа и сигурност.

Като попиташ кои са инвеститорите във всички тези строежи, без колебание ти казват, че ей това там е на някой от братята на Карзай и еди -кой си депутат, другото – на министър, трето – на банка, четвърто – на мужахидин… Може би слухове, а може би – истина. А ей-там, в този мол и офис сграда били вложени част от откраднатите стотици милиони от Kabul Bank (брат на президента, Махмуд Карзай, е акционер), докато другите са инвестирани за по-сигурно в Дубай. Кризата с Kabul Bank едва не доведе до скъсване на отношенията на Афганистан с МВФ.

Молът е пълен с модни парцалки, внесени основно от Китай, Турция и Дубай, на доста солени цени. За доста млади хора той има притегателната сила, която в България имат моловете за някои девойки.

„Всичко ново, което виждаш, не е от особена полза за икономиката и развитието, не са инвестиции, които създават траен растеж, животът на хората не се променя към добро”, казва ми Башир Ахмад, журналист, и саркастично добавя, че сватбите са най-големият бизнес в тази държава, затова и на всеки ъгъл никнат сватбени зали с размерите на университети…

А междувременно партизанската война става все по-яростна.

Когато се върнахме от женския парк с Форозан, Заргуна и Султана, шеф-редакторът на кореспондентите, Джавед Хамим, ме посрещна с новината, че атентатори-самоубийци са атакували три правителствени сгради в центъра на Тирин Кот, столицата на Урузган. И че офисът на нашия кореспондент Ахмад Омаид Хвалпак е точно там. Час по-късно стана ясно, че Ахмад е мъртъв. Изпратил есемес на брат си, че се крие. Двадесетина минути по-късно пратил още един: „Молете се за мен, ако умра“.

Ахмад е надупчен с 11 куршума

Опитал се е да се скрие от смъртта в банята, но тя го намерила там. Стена е била отнесена от взрив, но тялото е без следи от прах. Край репортера лежат окървавени двете му журналистически карти – на кореспондент на Pajhwok Afghan News и на сътрудник на BBC. Брат му Джавед е убеден, че Ахмад е намерил смъртта си от „приятелски” огън – след атаката полицаи и чужди войници от ИСАФ нахлуват в сградата да търсят атентатори. А Ахмад може би се е опитвал да се идентифицира като един от „нашите”…

Само Аллах знае дали талибаните, Ал Кайда или ИСАФ са сложили край на 24-годишния живот на Ахмад Омаид Хвалпак, който месец по-рано бе станал баща.

И само Аллах знае какво очаква Афганистан.