Кападокия на феите, пещерите и балоните

Някога смятали, че Луната отблизо изглежда като Кападокия. Днес вече се знае, че и Луната дори не прилича на тази единствена по рода си, невъзможна и магическа област в азиатска Турция.

Бях много чувала и чела за надиплената й и обдухана красота, за сухата й земя, осеяна с каменни фалоси, надупчена от ветровете и човеците като гигантски мравуняк. Но когато я видях с очите си, се изумих най-вече как Кападокия лениво се е протегнала и миролюбиво е завзела не само отредената й “по закон Божи” земна повърхност, ала и недрата (с подземни градове, достигащи до 8 етажа дълбочина), пък и въздуха високо горе – с многобройните пъстри и бавни балони, които правят сутрешното й небе едно от най- на нищо неприличащите небеса на света.

Човек и добре да живее, трябва да дойде в Кападокия. За да се докосне до мистиката и гения на природата, а после да се отпусне в съзерцание на този умиротворяващ космически пейзаж. Имам чувството, че съм вид

Алиса, озовала се в Страната на Пясъчните замъци,

на брега на каменно море, но приказните творения на тукашните деца-великани, слава Богу, няма да се изличат с първата плиснала вълна…

За всичко е виновен вулканът. Името му е Ерджиес и се издига на 3917 м височина, а снежният му купол доминира хоризонта на региона. Когато избухнал преди 200 хиляди години, лавата и пепелта му формирали меки скали, които суровият тукашен климат омачкал като глина. Студовете и жегите, дъждовете и ветровете са истинските ваятели на тези смайващи скулптури, напомнящи ту грамадни гъби, ту фалоси. Местните са ги кръстили “комините на феите” – можете да ги видите в местността Пашабаг на път към каньоните на Зелве, на входа на Юргюп, северно от Учхисар, в долината Гьореме… Всъщност чудесата на Кападокия са пръснати сред няколко градчета и села между големите градове Кайзери (Кесария) и Аксарай. На тази древна земя още през XVII век пр. Хр. се заселили най-напред хети и асирийци. По-късно първите християни харесали района за свой дом и вдигнали тук (по-точно прокопали) своите ранни църкви и манастири, скални и подземни поселища.

По запазените до ден-днешен стенописи в трийсетината пещерни

църкви в Музея на открито в Гьореме

можем да проследим различните тенденции в изобразяването на Исус Христос и християнските символи. Много от фреските, датиращи от VII до XI век сл. Хр., са чудесно съхранени – като тези в Каранлък Килисе/Тъмната църква – заради ограничения приток на светлина. Другаде стенописите са почти погълнати от времето и яркото слънце, но също и (внимание!) от хората – и това съвсем не е метафора. Късните християни вярвали, че пиенето на натрошени парченца от въпросните фрески, разтворени във вода, лекува по чудодеен начин всякакви тежки болести. Така местните, пък и туристите, унищожили голяма част от безценните стенописи, докато властите се усетят и забранят директния достъп до тях в най-важните паметници из долината.

Само два от десетте подземни града в Кападокия са отворени днес за посетители. Особено впечатляващ е

Каймаклъ, прокопан на 25 метра дълбочина.

Тесните му и ниски коридори, по които туристи от цял свят пълзят, превити на две, се спускат до миниатюрни стаички и по-просторни зали за събрания, до хамбари и складове, до църкви и гробове, кладенци и изби. Специална вентилационна система е доставяла въздух на обитателите му от предхристиянския и ранно-християнския период, които се криели тук от нашествия и преследвания – понякога в продължение на много месеци, без да излизат. Осемте етажа на градчето днес са осветени и обезопасени, но въпреки това усещането вътре е потискащо и човек инстинктивно бърза да излезе на открито. Във всеки момент този лабиринт е можел да се превърне в затвор. Жителите на Каймаклъ се спасявали от преследвачите си, като преграждали тесните проходи с обли воденични камъни и ги оставяли в плен на мрака.

Човек и добре да живее, трябва някой път да полети с балон – за предпочитане е това да стане над земята на феите, за да надникне отблизо в комините им. Така се запознаваме с Исмаил от Кричим. В Турция (не че е новост за мен) фактът, че си българин отваря много врати. Все ще се намери някой изселник, оставил близки, дом или просто скъпи спомени в България. Нашият гид Тефик (и той преселник – от Русенско) отлично знае това и все успява да намери някой по трасето из Мала Азия, който да направи престоя ни по-приятен и паметен.

Ето как – по линия на носталгията – се озоваваме

във VIP въздушен балон в небето

над Кападокия. Малкият му кош е само за четирима, вместо за някакви си 20 “обикновени туристи”. Времето е прекрасно, вятърът – благосклонен. И се понасяме като гълъби над долината с нейните причудливи дипли и образувания, а край нас се носят още поне стотина шарени балона. Усещането да се рееш така във въздуха е вълшебно, меко, плавно – няма нищо общо с екстремността. Капитан Исмаил Керимоглу, който 10-годишен напуснал България, е бил пилот и на безмоторен самолет, и на делтапланер, преди да стане собственик на една от най-успешните фирми в бизнеса с балони в Кападокия. Хубав, стегнат мъж, със сини очи, широка усмивка и 40 години летателен опит зад гърба си. Фактът, че лично пилотира балона ни, е комплимент за нас. Кани ни вкъщи, за да ни гости с бюрек с месо. Спомня си през смях как веднъж возил тв екип от Япония и кацнал с тях направо в двора си, като преди това извикал отгоре на майка си да слага закуската, че гости идат.

Балонът лети с пропан – когато иска да го издигне високо нагоре, Исмаил дърпа едно въже и горелката подава топла газ. Така може да стигнем и нивото, на което летят самолетите, ама от летището в Невшехир не разрешават (Исмаил ги пита по радиостанцията). Понякога пък се спускаме толкова ниско, че

си откъсвам орех от едно дърво

и си приказваме с хората, които плевят градините си и копаят кайсиевите овошки. Полетът с балон е идеална терапия за маниаци на тема контрол – никога не знаеш накъде ще поемеш и къде ще стигнеш, оставен си изцяло в ръцете на вятъра и, колкото и да си опитен, не можеш да избереш посоката. Тази пълна зависимост от въздушните течения е най-големият чар на балона. Летенето с него е спокойно и безопасно – единствената трудност е при приземяването, което си изисква майсторлък. Малкият лек балон може да кацне буквално навсякъде, но поне трима яки момчета е добре да го чакат на земята, за да го удържат да не литне пак. За големия балон пък е нужно по-специално място за кацане – сравнително равно, без кабели наоколо, без дървета и лозя в близост.

Екипът на Исмаил ни следи от земята през цялото време, докато се реем в небето – пикап с трима помощник-пилоти се движи по шосетата долу успоредно с нас. Когато капитанът избира момент и площадка за приземяване, момчетата му вече са там.

Овладяват подскоците на коша,

помагат ни да слезем и вадят масичка с бяла покривка, плодове и шампанско. Връчват ни летателни сертификати с имената ни. После ловко сгъват балона и го хвърлят в пикапа. За днес са приключили – дневно тук се правят най-много по два полета на балон. А ние, нали сме випове, сме от малкото, дето не са станали в 4 сутринта.

На обяд опитваме местния специалитет “тести кебап” – овнешко месо, печено в жарта в глинен съд, който чупим собственоръчно със секирка. Пием тукашно вино – много специално заради рядката вулканична почва “туф” и затова доста скъпо. Отколешна традиция в Кападокия е да се гледат гълъби – някога в небето й са летели десетки хиляди. Днес са по-малко, но селяните продължават да използват изпражненията им, събирани със специални съоръжения, като тор за лозята си. Смята се, че заради това виното им е така силно и хубаво.

Човек и добре да живее, се поддава – като мен – на чаровете на някой мустакат майстор. Моят майстор се казваше Галип и си тръгнах от ателието му, без да искам, с един дълъг кичур коса по-малко. Оставих го там, на стената, наред с безброй други, но това е дълга история.

Още първата сутрин в Кападокия отварям айпада си, за да проверя къде съм попаднала и що за градче е според интернет Аванос (Ванеса). Знам вече, че е нещо като столица на местната керамика – заради червената глина, добивана от река Къзълърмак (най-дългата в Анадола) и заради грънчарската традиция, предавана тук от поколения. Така попадам на видеото на Марта Стюарт (ако не знаете, домакиня N 1 на Америка), която е заснела част от прочутото си тв шоу в ателието “Chez Galip” (При Галип). Марта Стюарт прави с променлив успех първата си керамична купа на грънчарското му колело, а аз леко й завиждам. Та когато Тефик ни пита по-късно коя от многобройните работилници в крайречния град да посетим, аз веднага се сещам за Галип. Речено, сторено – вечерта сме там.

Майстор Галип е грънчар пето поколение. В този занаят е от 49 години – тук той се предава само по мъжка линия, от баща на син, но Галип е единственият, който обучава и жени. Освен туркини, при него чиракуват и чужденки – от Белгия, Франция, Холандия, Япония… Вероятно така се е запознал с жена си Лилиан – холандка и грънчарка, един от стълбовете на ателието “Chez Galip”.

Майстор Галип

прилича на някакъв омазан с глина Айнщайн –

с развята бяла кичара, гъсти мустаци и ексцентрични, шарени дрехи. Личи му отдалеч, че е бохем, артист и чешит. Цялото му ателие е неописуемо живописно, облепено с дипломи, рисунки и карикатури, вестникарски изрезки и снимки (с него в главната роля), с писма и… кичури с коса.

Някога майсторът имал любима, с която трябвало да се разделят – наложило се тя да се върне сама в родната си Франция. На тръгване, разказва ми сам той, му оставила за спомен кичур коса. Галип го закачил в ателието си и постепенно и други жени, разчувствани от тъжната му любовна история, взели да му оставят свои кичури. В някакъв момент той почнал целенасочено да ги събира и се озовал в Книгата с рекордите на Гинес като човека, събрал

най-многобройна колекция женски коси.

Към кичура задължително се прикрепя листче или визитка с телефон и адрес на собственичката му. Колекцията си Галип съхранява освен в ателието, в огромна подземна стая. Той е автор впрочем на още един Гинесов рекорд, този път по специалността – произвел е най-голямата като диаметър в света керамична купа.

Традицията повелява първият клиент в “Chez Galip” на 1 януари всяка Нова година да избира 10 кичура от колекцията му. Галип кани посочените късметлийки за 2 седмици в Кападокия на негови разноски (според желанието им гостуването включва и грънчарски стаж). Това е напълно по джоба на предприемчивия майстор – наред с ателието-шоурум той притежава къща за гости, два магазина и фирма, която организира турове из Кападокия и уъркшопи по грънчарство.

От дума на дума с колоритния майстор, неочаквано и за самата мен, аз също му предлагам кичур от косата си. Галип се ухилва до уши, грабва ножиците и реже бая дебеличък кичур зад врата ми, а аз вече малко съжалявам. На изпроводяк ми подарява красива рисувана купа – кара ме първо да проверя колко е здрава, като я ударя силно в пода и стъпя върху нея с два крака.

Отивам си с грънец в душата и дупка в косата. И кичурът ми още не е “зараснал” – точно като сладкия спомен за Кападокия.