Ла Гомера – по-близкият рай

Има един архипелаг, известен у нас като луксозна туристическа дестинация. В Германия той е толкова популярен, че вероятно тези, които не са го посещавали, страдат от алергия към слънцето, кратерите и бананите. Англичаните също го обичат – когато в средата на януари ги натисне зимната депресия, се мятат на първия самолет и за един уикенд успяват да стъпят на най-високия връх на Испания, да се потъркалят на плаж със златисто черен пясък или да гонят стадата от тропическа гринда. А някои директно хващат автобуса за залива на Монтаня Роха, където се събират кейтсърфисти от цял свят.

Общото между островите на архипелага е това, че всички са изковани от бог Вулкан, повелител на огъня и ковачите. И че официалният език е испански. Оттук нататък, ако започнат да ви говорят обобщително за Канарите, можете да си сложите тапите за уши.

Вероятно това е част от техния чар – 13 острова, толкова близо един до друг и толкова различни! Затова, когато планирате ваканцията си, първо трябва да сте наясно какъв сорт преживелици искате да преживеете и след това да потърсите съответното място. А ако впоследствие се влюбите в него, не се чудете – няма да сте нито пръв, нито последен от онези, които след поредната почивка не издържат и се преселват да живеят тук.

Хасинто&Фамилия

„Дойдох на този остров преди 8 години като доброволец. Толкова ми хареса, че убедих съпругата си да продадем жилището в Мадрид и да се преместим”, казва Хасинто, докато затваря след мен вратата на къщата, дръпва символичната оградка, която отделя двора от широкото стълбище, като не си прави труда да сложи резето. Двамата слизаме към паркираната на улицата кола, която също не е заключена.

Той отива на работа в информационния център на Националния парк „Гарахонай”, аз – на среща с Фернандо Мартин, началник на общинската агенция за местно развитие.

– Двама души ще дойдат следобед да чистят градината, да не се чудиш!

– Няма!

Какво друго да му кажа след всичко, което ми се случи до този момент на този остров?! Само преди месец не бях чувала за малката купчинка суша с диаметър 22 км и площ, два пъти по-малка от Столична община. Нито познавах Хасинто, а днес вече съм му на гости. Къщата е пет стаи и покрив-тераса, с голям двор и се намира в самия край на Валиермосо, така че е напълно изолирана от съседски умозрения.

Всъщност Валиермосо е град с население 3000 души, като две-трети от тях живеят в махалички от 5-10 къщи, пръснати от двете страни на асфалтовия път. Той е разположен на северозападната страна на Ла Гомера. Има още два града, които са на източната и западната му страна – столицата Сан Себастиян, откъдето идвам, и Вале Гран Рей, където планирам да отида след седмица.

Стигам за десетина минути градското площадче, където се намира офисът на Фернандо. Той е на първия етаж на общината, точно до един от двата бара и е отключен. Снощи, когато минах оттук, също беше отключен. Предполагам, че вече е забравил в кое чекмедже е сложил ключа. И внезапно в главата ми заскача въпрос, който досега не бях срещала – как ли живее човек, когато няма причини да се страхува от крадци, бандити и всякакъв род издънки? Независимо дали е на село или в град. Сигурно по-пълноценно? Защото всичката енергия, която употребява за страх и самозащита, може да пренасочи към други, много по-приятни и много по-ползотворни дейности.

След двайсетина минути Фернандо идва и започва да обяснява, че аз съм единственият човек на острова, който бърза и било вредно да се бърза. Дори чужденците не бързали.

Още през 70-те години на миналия век чужденците „подушили” Ла Гомера и започнали да купуват имоти.

Тогава цените били наистина ниски. „Любопитното е, че доскоро всички се интересуваха от южната му част, казва Фернандо, защото тя е по-топла с 3-4 градуса и има хубави плажове. Но през последните години климатът така се промени, че тази разлика не се усеща. През зимата температурите не падат под 20 градуса, а лятото е малко по-прохладно”.

Най-много чужденци има от Германия, Австрия, Холандия и Англия. Една част са богати пенсионери, които искат да живеят близко до природата. Други идват само за няколко месеца, когато на континента е зима. Трети инвестират средства. В южната част на острова има много ресторанти и барове, собственост на чужденци.

Има си причини островът да е привлекателен. Първо, Ла Гомера е много близо до Тенерифе. Второ, има богато историческо минало – корабите на Христофор Колумб са тръгнали оттук да търсят Западна Индия. След него всички испански галеони са използвали този път заради пасатите. Трето, тук се намира един от 14-те национални парка на Испания – Гарахонай. Той е обявен от ЮНЕСКО за световно наследство, защото опазва древна лаврова гора, която не може да се види никъде другаде в Европа – тя е била широко разпространена по крайбрежието на Средиземно море, но е изчезнала с динозаврите. Четвърто, островът може да бъде кръстосан пеша, което правят много чужденци. Фактически хората идват като туристи, а после, привлечени от жизнения стандарт, решават да си купят земя или стара къща, която по-късно поправят по своя идея.

Райнер и Айну

Както в Тенерифе и в Ла Палма, така и в Ла Гомера немците са навсякъде – по туристическите пътеки, на плажа, в националния парк, на шосето, където… взимат стопаджии. Живеят много щастливо, защото храната не е скъпа, времето винаги е по-добро от това в Германия и са далеч от капаните на цивилизацията. Райнер е бивш военен пилот, който преди десетина години се разболял от рак на простатата. Отказал операция и се отдал на хобито си – изучаване на лечебните свойства на растенията. На Ла Гомера попаднал случайно и се влюбил в нея. Купил място с малка постройка, която за няколко години сам разширил. В момента притежава просторен дом с голяма тераса и достатъчно място за ботаническите си експерименти. По-късно се появила и приятелката му Айну, която е литовка.

Докато се катеря по пътеката, си мисля, че пълното щастие за Райнер означава да имаш къща, до която се стига само по пътека.

От дясната ми страна е малката въжена линия, която той е направил, за да качва тежки и обемни неща. А релефът е толкова насечен, че дворното му място се измерва в тераси и това е единственият начин да отглеждаш дървета и животни. Райнер притежава 17 тераси!

Айну ме черпи с чай от синя върбинка – Verbena hastate, който пречиства органите, добър е при настинка и депресия. После правим една дълга разходка по терасите – там те отглеждат над 70 дръвчета, голяма част от които не растат на острова. Включително и Sapindus mukorossi – индийското сапунено орехче, което те смятат да популяризират сред местното население. Айну ми показва маракуя, карамбола, лайм, гуава, манго, нар, райска ябълка – един от плодовете с най-много антиоксиданти. Някои от дърветата имат листни въшки и тъй като не искат да ползват пестициди, са си поръчали калинки от Европа, които очакват да получат по пощата.

„Мога да работя цяла година в градината, докато в Германия това е възможно само няколко месеца, а картофи вадим три пъти годишно” – разказва Райнер. Досега той не е ползвал никакви лекарства против рак, защото смята, че те са пагубни за организма. Никога не е пил и антибиотици. Убеден е в световния заговор на фармацевтичните фирми с онколозите, както и на производителите на захар, които правели всичко възможно да скрият природния подсладител – стевията. От няколко години Райнер е обсебен и от идеята да кара колата си на газ, произведена от вода.

Юлиян

Точно когато се сбогувам със запалените ботаници, пристига Юлиян. Той е около 40-годишен мъж от Хамбург. Дошъл е на гости на Райнер, като целта му е да огледа имотите, които се продават наоколо. На въпроса ми дали ще работи, като се премести тук, той отговаря, че няма нужда да работи. И се смее. Явно не иска да споделя нищо повече и аз оставям на мира неговите немски тайни и предразсъдъци.

Времето

По обратния път минавам покрай училището да прибера двете дъщери на Хасинто. От това няма нужда, защото обикновено те се връщат сами, но на мен ми е приятно да сме заедно. Те нямат ключове, защото няма какво да отключват, нямат мобилни телефони, въпреки че Алая е на пет, Алму – на десет. Чакам ги да се разберат кога ще играят футбол и тръгваме заедно към къщи. Правим снимки, смеем се, а всеки, когото срещаме, ни поздравява така, сякаш ни вижда за първи път от много време. Може би защото времето на този остров тече по други, островни измерения, и понякога даже забравя да тече.