ЛЕСБОС и поезията на узото

Лесбос, третият по големина остров в Гърция (след Крит и Евия) и осмият в Средиземно море, е популярен главно с две неща – узо и Сафо, която е родом от там. Анасонлийката на Лесбос идва в неизброими марки, форми и размери, произвеждани от около 15 дестилерии, повечето в Пломари и столицата Митилини. Много от тези напитки никога не напускат пределите на острова и могат да се опитат само на място.

Сафо е първата велика поетеса в историята, макар че до наши дни са изцяло запазени само три нейни стихотворения (и още няколко фрагмента),

по-прочута с връзките си с жени, отколкото с поезията.

Несправедливо, понеже за живота й не се знае почти нищо. Известно е все пак, че е била омъжена за богаташ от Андрос и има поне един син, а друга версия казва, че се е хвърлила от скалите на Лефкада заради несподелена любов към по-млад мъж. Така или иначе от Сафо и името на нейния остров идва съвременната дума „лесбийка“.

Лесбос изобщо е люлка на поети – от деветимата велики поети на древността двама са от тук – Сафо и Алкей, освен тях – бащата на дитирамбите, Арион, и на музикалната лирика – Терпандър. А в по-ново време – един от общо двамата гръцки нобелови лауреати, поетът Одисеас Елитис.

Извън това за острова се знае малко. И без това слабият туристически поток секва почти напълно с бежанската криза през 2015 г. и апокалиптичните репортажи за бежанския лагер Мория. Мория изгоря през 2021-ва, което не значи, че проблемите с бежанци на острова са приключили. Но за туристите това не създава никаква опасност или неудобство. В този период все още на почивка са пристигали доста турци, но прекъсването на фериботните линии Гърция–Турция през двете години на пандемията блокира временно и тях.

От България достъпът става по два начина – с ферибот от Кавала, който преди това акостира на Лимнос, или със самолет през Атина или Солун. Фериботът плава дълго, но комфортно.

Плажовете на Лесбос, допускам, са главното, заради което туристите не го предпочитат.

Те са вулканични, в голямата си част каменисти

(макар понякога да има изненади като карминеночервен пясък). Снимките в Google Maps и другаде в интернет са крайно некачествени и недостатъчни, за да придобиеш реалистична представа. На нито един плаж не знаехме какво точно ни очаква, преди да стъпим на него. Същата неяснота цареше и по отношение на други забележителности, таверни, пейзажи. За някого навярно това би било неудобство. Но в епохата на свръхразвитие на масовия туризъм и възможността да виждаш всичко като на длан на смартфона си – може да се разглежда и като

истински лукс за приключенеца.

Огромни части от Гърция вече толкова драматично биват принесени в жертва на туристическото развитие, че е облекчаващо да попаднеш на остров, който не просто не се издържа от туризъм – а хич даже не го е еня за него. Така вечер преминаваш през градчета и села, където главната улица след 19 ч. е затворена за коли, извадени са маси и столове по цялата й ширина и местните гуляят и се веселят. При това не само в почивен ден. Ами сядаш с тях и после проклинаш сокаците, през които трябва да се измушиш с колата, за да се прибереш. Навигацията е безсилна, но с помощта на местните все пак успяваш. А

кефът да видиш Гърция, каквато е била преди туризма,

обезсилва подобни неудобства.

Има едно селце в северната част на острова, чиято хубост все пак не може да остане незабелязана дори сред малкото и некачествени фотоси от Лесбос – Скала Сикаминeас.

Малко рибарско пристанище, красиво като картичка,

само на 9 км от турския бряг. Три таверни, три кафенета, един немного добре зареден минимаркет, три тазгодишни котила, 30 рибарски лодки, малък параклис на носа с неканоничното име „Богородица Русалка” . „Панагия Горгона” е и заглавието на поетичния роман на Стратис Миривилис, роден в село Сикаминeя, малко по-нагоре по баира. Планинското селище е за дълго притихнало в горещите летни следобеди, когато температурата прехвърля 40 градуса и само стършелите, уловени в креативни капани бутилки, пронизват тишината с предсмъртно жужене.

Сред малката и разнолика туристическа общност на острова

Скала Сикаминeас е водеща атракция.

Гостите непременно идват за разходка или обяд, понякога на кея акостира атракционно корабче, от което се изсипват 20-30 розови северноевропейци. Но посещенията им са за кратко и през по-голямата част от деня пристанището тъне в блажена лятна леност, а котките лежат проснати като умрели в най-дебелите сенки. Около Скала плажовете са камъняк и изискват акваобувки, но срещу тази жертва получаваш тишина, стържене на цикади, звънчета на кози и лек вечерен бриз след непоносимо горещите следобеди на юли и август. Не са за пропускане и рибните таверни – освен с прясно уловени морски дарове островът се слави със

солените и мариновани рибки,

които произвежда като превъзходно мезе към узото.

Доколкото на Лесбос все пак има курортни селища, това са Петра и Анаксос. Плажовете им са поносими, смесица от тъмен пясък, дребен чакъл и едри черни вулканични камъни. Имат две предимства: чудесни бийчбарове, където вземаш едно фрапе за 3 евро и се разполагай, ако щеш, на всички шезлонги и чадъри на плажа – повечето са празни. И не на последно място –

луксозни залези, тъй като гледат точно на запад.

И двете са в близост до Моливос – най-представителния град на Лесбос. От 1919 г. официално се казва Митимна, но другото име се ползва и до днес. Крепостта е генуезка и зрелищно осветена през нощта. Градът е построен на стръмен хълм, а вечер животът кипи по крайбрежието. Моливос може да бъде наречен единственото космополитно място на острова – без да е натрапчиво туристически, той има шарена интернационална публика и няколко откровено масови таверни край пристанището.

Пломари – столицата на узото, е незабележително индустриално градче със забележително тесни улици. В близост са два от най-посетените плажове на острова – Агиос Исидорос, с

дребни бели камъчета и прозрачна вода,

и закътания между скали тих залив Тарти.

Главната атракция в района обаче са фабриките на марките узо „Пломари” и „Барбаяни”, които могат да бъдат разгледани и като музеи. Препълнените с местни мъже вечер кръчми намекват, че дестилериите не работят всуе.

Столицата на Лесбос носи името Митилини, с което съвременните гърци често назовават и целия остров. Голям за островните стандарти (30 хиляди души) хаотичен съвременен град, с много дълга история зад гърба си. Най-личната сграда е църквата „Св. Терапонтий“ (от неговото име идва думата „терапия“) с импозантния º купол. Както

почти всеки град и село в Лесбос, има крепост –

тази е една от най-големите в Гърция, строена последователно от византийци, генуезци и османци. На пристанището стърчи малка Статуя на свободата – прилича на американската, но не е точно същата, а историята и авторите им нямат нищо общо; защо е там, е трудно да се каже.

В близост до Митилини се намира затвореният вътрешен залив Гера – с живописен крайбрежен път, тихи селца и примамливи таверни. На Гера е и единствената функционираща минерална баня на острова. Лесбос по забележителен начин неглижира балнеоложкото си богатство и извори като Ефталу и Полихниту, където блика минерална вода с температура 60 – 80 градуса, стоят запуснати или заключени.

Скала Терми също – там може да се види скелетът на изоставения хотел „Сарлица Палас“ (в превод – „Дворец на жълтия извор“), построен от френски архитекти през 1909 г. В него са отсядали крале и президенти, но през 60-те започва упадъкът му, за да затвори окончателно врати около 1980-а.

В срещуположната посока – на запад, е

Сигри: най-хубавият плаж на острова,

с фин жълт пясък и прохладна вода. Сигри се надява на по-добри времена, тъй като отскоро има голямо пристанище и вече две години веднъж седмично там спира ферибот от Пирея. Но засега изглежда известно само на гърците – ако изключим миниатюрната общност експати – и не прилича да ламти за туризъм. Сигри също има крепостчица – османска. Няколко километра преди табелата за селото е музеят на открито „Вкаменената гора“ – вкаменелости на дървета на милиони години.

Но мястото има интересни истории и от по-ново време. Например: през лятото на 1959 г., две години след Нобеловата награда и няколко месеца преди края на живота си, Албер Камю го добутал до Сигри благодарение на своите приятели Лето и Ангелос Катакузинос. Ангелос бил родом от Лесбос, учил медицина във Франция. Със съпругата му били интелектуалци от световна величина, пиели си узото с Камю, Фокнър, Артър Милър, Шагал, Сеферис. Та на Камю толкова много му харесало в отдалеченото рибарско село, че казал неща от сорта на

„Тук е земята на боговете“ и „На това място бих искал да умра“

(по-подробно пише в книгата на Лето In the company of Albert Camus). Но нямал този късмет и умрял в катастрофа на 4 януари 1960 г. във Франция.

И макар със сигурност в Гърция да има по-привлекателни и инстаграмабъл дестинации, остров Лесбос днес е чудесно място, кажи-речи непокътнато от туризма. Цените са като отпреди 10 години. Храната е изобилна и вкусна. Хората са любезни и мили, за огромна изненада, масово говорят английски. Зелено е, аграрно, навсякъде щъкат козички, овце, коне; таралежи и лисици също ни бяха чести спътници.

Котките са безчет. Крепостите е добре да се покоряват по/след залез-слънце. Недостатък са огромните разстояния (да припомним, третият по големина гръцки остров). Препоръчително място за хора, които имат нужда от доза автентична Гърция и не се страхуват от липсата на фин пясък и забавления тип Слънчака.

 

Текстът е част от новото издание на най-обичания „не съвсем пътеводител“ към южната ни съседка – „Гръцко синьо“ от журналистката и пътешественик Анита Димитрова. Превърнал се в незаменима отправна точка за хиляди любители на „по гръцки“ бавния живот, златните плажове и портокаловите залези, „Гръцко синьо: Пътеводител в близкото и непознатото“ се появява с допълнени 8 нови дестинации (Корфу, Скирос, Лесбос, Самос, Кеа, Патмос, Липси и Лерос), както и с 300 цветни фотографии.

От близки дестинации, подходящи за бързо бягство от реалността като остров Тасос и Халкидики, до по-малко познатите и недостигнати от туристическия рояк южни острови като Цикладите и Китира, Анита Димитрова ни прави свидетели от пръв поглед на

магичната приказка, която представлява южната ни съседка.

Освен безценни съвети за локации, подходящи за пътуване с деца, традиционни храни и напитки, които да опитате в отделните региони на Гърция, практична информация и предложения за разнообразни активности, „Гръцко синьо: Пътеводител в близкото и непознатото“ се гмурка и в историята и философията на живота в Гърция.

Поемайки по стъпките на Омир и Казандзакис, Джералд Даръл и Ленард Коен, Анита Димитрова ни кани да пием ципуро в компанията на разкази за аргонавти и кентаври, вендети, тюлени, политически убийства, вулкани и земетресения, любовни истории, пирати и корабокрушения.