С канадката Тони се гледаме изпод вежди. Всъщност понеже тя е натрапницата (появила се е втора), опитва се да бъде любезна. Аз изобщо не си правя труда – чувствам се ядосана, от което се ядосвам още повече. Изобщо не се разбирам.

След един-два рома стопяваме ледовете. Примирявам се с положението. Не обичам да деля, но в Куба е така – партньорите за танци са кът, а е пълно с жени, които са тук само заради салсата. Всяка, която си е платила надлежно, има право на внимание. Пък и просто не е честно спрямо другите – и да искаш,

не можеш да изтанцуваш всички горещи парчета

от програмата в нощния клуб, особено когато си начинаещ. Брей, как така изведнъж съм станала ларж?!

Ето как с Тони си поделяме негласно разходите по 25-годишния Риде – мулатче с европеидни черти, невинна усмивка и хитри очи. Плащаме фифти-фифти кувертите му, питиетата, пиците, возим го с такси по отсечката между хотела и бара. Ставаме нещо като съдружници, съвладелци на чернокожо дяволче. Малко не мога да повярвам на очите си. Откога си наемам мъже за компаньони, при това 6 години по-млади от мен? От вчера.

Едва по-късно разбирам, че всъщност аз съм тази, която е втора, че Тони си е първа по право. Професионалният „гларус” Риде има ангажимент към нея още от миналата година. Казва, че е „приятелка, на която нищо не може да откаже”.

Антония е художничка от Ванкувър, специализирала се в проектирането на болници. Печели доста добре. Идва на почивка в лъскавия кубински курорт Варадеро сам-сама за втори път. Виждам я, докато хапваме с приятелите ми българи, че мъкне Риде като кукла със себе си, за да не е сама на обяд и на вечеря. Нощем, след 11 ч., когато отварят врати танцовите клубове на курорта, излизаме тримата. Тони е на 40 години, младолика, неомъжена и е абсолютно вманиачена по латино танците. Превърнала се е в музикален наркоман. Като нея тук са хиляди, канадци най-вече…

…Когато тръгвах за Куба, чух толкова много заклинания от сорта „няма да искаш да се върнеш”, че не вярвах – абе, прекалено хубаво звучи, за да е истина. Топлият мирис на мухъл, който ме облъхна със стъпването в Хавана, ме изпълни по-скоро с ленив покой, отколкото с предчувствие за фиеста. Гледах през прозореца на колата – на път към хотела – как възрастните кубинци от покрайнините попиват прохладата на нощта, изпружили се в люлеещи кресла на верандите си, как кръжат като светулки в мрака огънчетата от цигарите им. Вратите и прозорците на едноетажните им къщи с плоски покриви зееха отворени (единственият безплатен начин за вентилация), тъй че домакинствата им бяха като на длан пред мен – скромни, но чисти къщи, постлани с плочи, снабдени с всичко необходимо за сносен, но небогат живот.

На дневна светлина пред мен изниква една съвсем друга Хавана – импозантна и еклектична, с олющен и опасен чар. Редом с изключителни образци на испанската колониална архитектура (доминира барокът) се кипрят неуместни соцпанелки. По улиците пърпорят стари американски автомобили – фордове и шевролети отпреди половин век, изглеждащи като оживял реквизит от пожълтелите киноленти, възкресяващи спомена за някогашния гангстерски рай, за Хавана на мафиотите, авантюристите и покерджиите. С шевролетите сега се надбягват 30 години по-млади лади.

Има нещо сюрреалистично в съчетанието на палми и москвичи насред този тропически соц.

 

Влагата люпи сградите като семки. Немилостивият океански бриз ближе стените с влажен език – никоя мазилка не може да устои на тая постоянна милувка. Нейното безспирно лющене добавя допълнителен щрих на старост и бедност към достолепния, но асиметричен профил на града.

Малеконът (легендарният крайбрежен булевард на кубинската столица, дълъг 22 км) е пуст по обяд – за влюбените е рано, за рибарите е късно. Тук-там по някой турист се е спрял да съзерцава ослепителния тюркоаз на Атлантика. По тесните улички на Стара Хавана се носят южни ритми и разноезична глъч. Катедралата в сърцето на историческия център наистина е като „замръзнала музика”. На две крачки е „Ла Бодегита дел Медио” –

кръчмата, в която Хемингуей си е пиел мохитото…

Дребничкият креолец Риде изглежда дори по-малък от 25-те си години в късите си панталони и тишъртки, с момчешката си усмивка и дяволит поглед. Плащат му в един от най-скъпите хотели на Варадеро да забавлява гостите (наред с още неколцина момчета от т.нар. entertainment team). С мъжете играе волейбол и футбол, с жените – аеробика. Води часове по испански, организира различни игри. Освен това е и учител по латино танци на плажа.

Наблюдавам един негов следобеден „сеанс”, докато смуча ледено дайкири на бара. Дамска тарапана от всякакъв калибър и възраст, кикот, кълчотене, настъпване – искрено и неподправено забавление. Казвам си, че ще е просто престъпление, ако не се имплантирам в тази веселяшка среда. Така Риде се сдобива с група български ученички, от които аз се оказвам най-дръзновената. Танцуването в редици обаче бързо писва, а салсата и меренгето без партньор са безвкусни като претоплена супа. Гризе ме нетърпението да усвоя максимум стъпки, понеже имам само седмица още. Следобедната дамска навалица вече ме дразни. Питам Риде ще ми стане ли частен учител срещу заплащане. Съгласен е, но пари на ръка не ще. Виждаме се привечер на плажа, когато свършва работното му време, танцуваме по залез…

…Музиката на Куба си е чиста проба дрога. Колкото и да се опитваш да й се изплъзнеш, все изпадаш в зависимост. Отначало изглежда просто фон, после става централно преживяване. Тукашните ритми постоянно те изкушават да излезеш от кожата си, да напуснеш самоличността си. Уличните трубадури те приканват от всеки ъгъл да им станеш музикален съучастник –

тикат ти в ръцете своите маракаси и бонго,

завъртат те през кръста във внезапен танц. Най-напред скришом тананикаш и тактуваш с крак, додето внезапно не откриеш, че знаеш вече наизуст най-хубавите традиционни местни песни. По-нататък кръвообращението припознава тоя чувствен ритъм и започва да води свой самостоятелен живот. Тялото, крайниците пулсират и се люшкат неудържими, разпознали горещия такт на салсата. Разумът се отпуска…

…Риде говори прилично няколко езика, интелигентен, прям, с приятно чувство за хумор. Роден е в Хауай Гранде – градче в близост до Гуама и Плая Ларга, където топлото Карибско море мие бреговете. Семейството му е многолюдно. Разказва ми, че фамилната къща едва оцеляла при урагана Мишел през 2001 г. (най-разрушителният от 1944 г. насам). Гледал през прозореца как тайфунът дъвче покривите и оставя руини след себе си.

Иначе Риде рядко се вижда с роднините си, защото живее целогодишно в бунгалата за персонала към петзвездния хотел, в който работи, а Варадеро е на стотина километра от родния му град.

В Куба 100 километра са си сериозно изпитание, защото най-големият проблем в тази държава е придвижването. Бензинът е прескъп и пренедостатъчен, доскоро е бил на лимит. Обществените автобуси са крайно нередовни и затова претъпкани. Колите са малко и не се продават свободно – кубинец може да си купи автомобил от магазина само ако е работил легално в чужбина (такива са малцина) или пък е „заслужил” артист, спортист, учен… Близко е до мисълта защо – в условия на режим мобилният човек е опасен.

Основният начин за придвижване из Куба е „на стоп”. Това е нация от стопаджии, чието време преминава главно в чакане – в чакане по спирките за препълнения догоре междуградски автобус, който незнайно кога ще дойде; в чакане на някой случайно преминаващ чужденец, който ще се смили да ги качи на рент-а-кар-а си. В чакане на опашката за сладолед в столичния парк „Купелия” или пред едно от малкото тукашни кина – „Каденас”. В очакване на ежемесечната доларова дажба от роднините – емигранти в Маями.

В очакване на смъртта на Фидел

Когато следвал в Университета в Хавана, Риде излизал на шосето в 3 през нощта в понеделник, за да е сигурен, че ще стигне навреме до вуза си, и въпреки това често не успявал. Зарязал следването, останал си със специалното училище по туризъм и почнал работа в най-елитния кубински курорт. Всъщност Риде е късметлия, защото, попадайки в сферата на туризма, автоматично си осигурява допълнителен доход от бакшиши. Така може да пести, да подпомага семейството си, от време на време да се поглези. По-точно да намери начин да го поглезят други – някои като Тони и мен.

Непосредственият досег с чужденците обаче е и болезнен: гледаш в очите свободата (да си мобилен, да изкарваш адекватни за труда си пари, да имаш право на избор), а ръцете ти остават вързани. Всички в Куба получават заплатите си в песос, а курсът долар–песо е 1:27, тъй че средната заплата движи между 8 и 10 долара. В същото време доларът царува в магазините, цените са пазарни. Неконвертируемите кубински песос са просто хартийки. Черният пазар процъфтява. И все пак Кастро е успял да запази, дори при т.нар. втора блокада след краха на бившия соцлагер, трудно извоюваните социални придобивки: никой не гладува тук (още има купони за най-насъщните продукти), индексът на детската смъртност е като в САЩ, здравеопазването и образованието са безплатни и на много високо равнище.

За един млад човек обаче това далеч не е достатъчно. И понеже еднократният вход за нощния клуб е колкото цялата му месечна заплата – $10, а дайкирито в хотелския бар е равно на надниците му за половин месец, Риде играе ролята на наемен компаньон и денс партньор – деликатно, даже някак разсеяно. Може би даже нямаше да разбера първата вечер, ако не беше канадката, че той не си е забравил случайно парите в бунгалото (както подмята), че той просто не може да си позволи този куверт. С минута-две закъснение включвам, че това си е просто ритуална реплика, че ролите ни са обърнати и всъщност ние сме „мъжете”…

…С Тони сега сме приятелки. Разменяме си имейли. Оня ден ми писа, че пак ходила до Хавана, танцувала дни наред, от зори до здрач, в столичната Casa de la musica. Ще иде пак скоро, за да учи два месеца испански и танци в столичния университет (тя и сега си е отлична танцьорка, но мечтата й е да открие във Ванкувър собствен денс клуб). Щяла да наеме апартамент в Хавана. Кани ме да отида при нея…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара