Мандалай – будизъм, военен комунизъм и сюрреализъм

Масите са още празни. Дълги ниски маси, на две педи от пода. В редици от единия край на помещенията до другия. И помещенията са празни.

В същото време отвън алеите оживяват. От околните сгради по стълби и през вратички се заизнизват гологлави фигури в червени роби – една, две, десет, сто – толкова бързо, като прилив на мравки. Но напрежение няма. Спокойни и безмълвни всички се строяват в колони – от единия край на алеите до другия. Хиляди боси стъпала пристъпват в скритото под короните на дърветата пладне. Време е за дневното хранене. Стиснали в ръце монашеските си купи, момчетата се вливат в столовите и изпълват със седящите си на пода тела пространството между масите. Тихо е. Дървените лъжици ритмично отгребват от ориза. След десетина минути залите отново опустяват. Ритуал, който се повтаря от хилядолетия.

Тази сцена наблюдавах в Махагандайон – един от големите манастири в Мианмар. А те не са никак малко, като се има предвид, че монасите в тази страна са 500 000 – впечатляващ брой дори за шейсетмилионното й население! Причината се корени в традицията всеки мианмарец да прекарва някаква, макар и малка, част от живота си в манастир. Така

будизмът се превръща в национална доктрина,

която пряко възпитава в ценности и начин на мислене, а не е запазена територия за силно религиозни и отдадени на бога хора. В резултат – храмовете в цял Мианмар са пълни, без това по някакъв начин да нарушава светското мислене на хората там. Известният и престижен манастир Махагандайон се намира в Амарапура и това не е случайно. Градът е бил столица на бирманското кралство през XVIII и началото на XIX век, преди тя да бъде преместена в близкия Мандалай. Сега обаче Амарапура живее живот в сянка – дори дворецът е бил демонтиран и пренесен в новата столица. Сам по себе си обаче този манастир е забележителност, както и У Бей – най-дългият в света мост от тиково дърво, построен от греди, останали ненужни след голямото разглобяване и пренасяне. Така Амарапура станал въведение към славния Мандалай, такъв е и днес – неизбежна спирка на пътника, тръгнал на поклонение към този митичен град.

А Мандалай владее по особен начин съзнанието на всеки пътешественик. Градът винаги е бил желан обект в портфолиото на истински амбициозния скитник.

Този специален статус се дължи не само на екзотичното му име, в чиито звуци се люлее представата ни за Далечния изток, но и на факта, че Мандалай е последната столица на имперски Мианмар. Скоро след изграждането му и след поредната война британците установяват тотален контрол над страната. Но за двайсетината години, през които Мандалай е център на бирманското кралство, той съсредоточава в себе си политическия, културния и религиозния живот, което и през последвалите колониални десетилетия му позволява да запази значението си за бирманците. От специално построения дворцов комплекс по време на бомбардировките през Втората световна война не остава почти нищо. Но пък важните култови постройки оцелели. Махамуни Пая, пагодата, без която хаджилъкът на никой будист не би бил завършен, с огромната статуя на Буда, изглеждаща като колосален лъскав струпей – подута и обезформена от милионите тънки златни листчета, с които вярващите я облепват, за да подкрепят молитвите си. Или пък

Кутодо Пая, смятана за най-голямата книга в света –

околовръст пагодата са издигнати 729 каменни ступи, във вътрешността на всяка от които има мраморна плоча с изписани текстове от Типитака, древната канонична книга на Теравада будизма. В Мандалай се намира и Швенандо Тяун – Златният дворец с покритата изцяло с резби неколкоетажна дървена сграда. И другаде в Мианмар има свещени култови места, но съсредоточаването на някои от най-важните точно в този град превръща Мандалай в будистката Мека. Затова в него витае един особен празничен дух, най-вече около храмовете, където се стичат вярващи от цялата страна. Извън своето религиозно време и пространство Мандалай живее делничен и прозаичен живот. Дори в многото работилници, заети в производството на предмети за култа, празничното настроение на богомолците е заменено от досадата на работниците от тежкия всекидневен труд.

Така е на занаятчийската улица, където десетки каменоделци изработват каменни буди във всички размери и пози според канона.

Наредени с хиляди една до друга, тези Буди дават представа за размерите на поклоническия бизнес и за естетиката на религиозния кич в тази част на света. Така е и в работилницата, където се произвеждат безкрайно тънките златни листчета, с които вярващите облепят големия Буда. Жилести ръце с огромни тежки чукове монотонно млатят малките парченца злато, докато ги превърнат в полупрозрачна хартия.

Но жителите на Мандалай не са само обслужващ персонал за поклонничеството на будистите. Повечето от тях си имат нормални професии и Мандалай отвъд будизма е един най-обикновен мианмарски град. А напоследък дори и не толкова мианмарски, защото от двайсет години насам миграцията от Китай е толкова голяма, че в момента повече от една трета от населението на този град са китайци. Странно е за колко народ от околните държави Мианмар е жадувано място за живеене. Странно е, защото

Мианмар е изключително бедна страна,

в която мизерията е обичайният модус вивенди. Но ето че освен китайци и наследените от колониалните времена индийци, с които изобилстват градовете, Мианмар има проблеми и с нелегалната миграция от Бангладеш. Очевидно другаде може да е и по-зле или просто надеждата за по-добър живот се свързва с някое чуждо и поради това по-привлекателно място.

За такива обичайни неща си говорим с Ши Чу – шофьор на такси, докато пием бира под едно навесче на улицата. Вече се е мръкнало, мъждива лампа осветява лъскавите опаковки на витрината и очуканите пластмасови столове, на които седим. Ши Чу е по потник, пуши с настървение и е забавен събеседник заради живото си лице и емоционален изказ. Когато решавам, че вече сме стопили дистанцията, започвам да го подпитвам за политическата обстановка в страната и отношението му към военната хунта. Защото през 2010 г., когато бях там, проблемите на Мианмар не бяха само икономически. Година по-късно военната хунта, управлявала десетилетия страната, най-сетне неохотно предаде властта, но тогава управлението й се считаше за неотменимата зла съдба на Мианмар – подобно на комунистическите режими, задушавали както Източна Европа, така и близката на Мианмар бивша Кампучия (сега Камбоджа), а и Лаос и Виетнам, където все още се опитват да градят някакъв особен вид азиатски социализъм. Всъщност, дълго време и военните в Мианмар управляваха държавата не само по военному, но и по комунистически, налагайки модел, който примитивизираше обществените отношения в и без това примитивен Мианмар. Ши Чу е позамаян от питието и навлиза смело в опасните води.

Разказва ми за репресиите, за удавените в кръв бунтове на монасите, за принудителния труд, за издевателствата над хората, за лидерката на опозицията, която всъщност не би трябвало да е опозиция, а да управлява, тъй като е спечелила изборите през вече далечната 1990 г., но оттогава досега е под домашен арест.

Разказва ми и за повсеместното следене и тоталния страх. „Освен униформените войници има и страшно много цивилни агенти, не знаеш кой какъв е, всеки слухти и донася на властите“, споделя ми Ши. И сякаш за да подсили разказа си, скача и притеснено пита: „Ти да не си агент?!“ Успокоявам го, че не съм агент и Ши Чу сяда отново.

Военното управление в Мианмар продължи цели петдесет години. Един

грозен, дисхармоничен звук в спокойната мелодия на будистки Индокитай

Вероятно причината за това несъответствие се крие във факта, че управляващите по цял свят изповядват една друга, обща за тях и съвсем различна религия, в която божественият пантеон е твърде несакрален – власт и пари на всяка цена. Как иначе да си обясним мачкането на човека и потъпкването на правата му в една страна, в която будизмът възпитава в толерантност? Толерантността тук не е само теория или просто пожелание. При пътуванията ми из будистки Индокитай най-ярко впечатление винаги са ми правили хората – спокойни и уравновесени, приветливи и скромни. Нравствените постулати са еднакви за всички религии. Будистите също спазват старозаветните заповеди – не убивай, не кради, не лъжи, не прелюбодействай. И не пий, казват още те, защото пиян губиш контрол и лесно нарушаваш другите правила. Да си будист означава не просто да почиташ изображенията на Буда и да ги облепваш със златни листчета, но и да живееш по будистки. Затова и в инфарктния хаотичен трафик на Мандалай, където автомобили, мотопеди и велосипеди описват сложни и непредсказуеми криви по улиците, не видях нито една катастрофа, не чух нито една ругатня, не усетих нерви и напрежение. Звучи невероятно, но когато все пак нещо се случи на пътя, те просто си казват “извинявай” и продължават усмихнати. За сметка на това законите в Мианмар са достатъчно строги, та ако някой загине в катастрофа, шофьорът отива в затвора за поне три години.

Вечерта се разхождам из центъра на Мандалай. А той никак не подхожда на представата ми за център на втория по големина град в тази огромна държава. Но в Мианмар всичко е различно. Улиците са мръсни и прашни, някои дори без настилка. Тъмно е, ток в този момент няма, недоимъкът, следствие от неуспешната икономическа политика на хунтата, е повсеместен. Мъждеещите тук-там светлини идват от боботещи генератори, заради тях обаче въздухът непоносимо вони от изгарящата нафта. И в този задушлив сумрак тъмните силуети на

мандалайските граждани изпълват града с призрачен живот

Всички са на улицата – да се пошляят, да похапнат от импровизираните улични кухни, да се позабавляват. А тези дни настроението е приповдигнато – скоро ще настъпи будистката нова година. Следващ все по-сгъстяващата се тълпа, се озовавам на Зейджо – централния мандалайски пазар. Минах оттук и през деня – очуканите и неугледни отвън търговски сгради отвътре бяха още по-потискащи – захабени и олющени бетонни халета, неработещи ескалатори, етажи, наблъскани безредно със стока, сякаш някакви изоставени казарми демонстрираха неуюта си, а гъмжилото, сновящо по коридорите, само засилваше контраста и усещането за нечовечност на това място. Улиците на пазара, които дори през деня ми се сториха претъпкани от хора и сергии, сега са едва проходими. Почти интимната близост на хилядите докосващи се тела като че ли намира своя краен израз в кръговете светлина около сергиите с цвъртяща в тиганите храна, край които непознати седят заедно на малки столчета и похапват, сякаш са семейство край домашната трапеза.

Мръсотията и врявата, еуфоричната глъч и виковете на търговците – всичко се смесва в хипнотичен гръмогласен хор, а заключителният щрих поставя реклама на сутиени, методично изкрещявана с мегафон на всеки пет секунди.

Сред мръсните фасади на сградите околовръст стърчат рекламни пана, на които животът изглежда друг. Сюрреализмът на това стряскащо и очарователно място се подсилва от подиум, на който самоотвержено свири рок група – една нетипична за Мианмар и неособено толерирана от властите музика, но както разбирам – празници са и може да му се отпусне краят. Пред сцената тълпата е плътна. Заслушах се и аз, Amazing Music Band свиреха добре! По някое време вокалистът изчезна от сцената, оставяйки музикантите сами и аз продължих надолу по улицата. След малко се натъкнах на друга сцена, където свиреше друга група, но певецът беше… същият! Очевидно е успял да се промъкне преди мен през тълпата, за да изпее репертоара си отново двеста метра по-встрани.

Че нищо в Мианмар не е такова, каквото трябва да бъде и в същото време е точно такова, каквото може да е, се убеждавам на летището, когато си тръгвам от този противоречив град. Там два рентгена проверяват багажа на пътниците, на всеки апарат стоят по трима служители, но никой от униформените не следи мониторите, защото вместо това зяпат и оглеждат хората, наредени пред тях. С чисто човешки и съвсем не професионален интерес.

Още пътеписи и снимки от полуостров Индокитай от Емил Данаилов ще намерите в pomekong.com/