Като за начало поглеждаме към Модика от едно чудесно белведере – статегически пункт, откъдето може да се насладим на обширна панорама. От терасата се виждат хълмове с накацали по тях каменни къщи. Модика на длан, точно срещу Дуомо „Сан Джорджо“!
Струва ми се, че разбирам какво е имал предвид италианският писател и афорист Джезуалдо Буфалино, казвайки за Модика, че е „град с формата на разцепен нар, близо до морето, но на село; наполовина затворен в скала, наполовина с къщи, разпръснати в краката му, с много стълби между двете половини, действащи като миротворци, и облаци в небето от една камбанария до друга, задъхани като кралски кавалеристи…“
„Може би пейзажът ти се струва познат?“ – насмешливият тон на съпруга ми намеква за безбройните повторения у дома на сериала „Комисар Монталбано“.
Прав е, малко съм се влюбила.
А странният терасовиден град често е използван за снимачна площадка на филма, създаден по романите на Андреа Камилери. Самият актьор Лука Зингарети обича да казва: „Това е нереален град, едно от най-характерните места в света. Модика не е място с няколко паметника, това е уникално, изключително произведение на изкуството.“
Така, в търсене на уникалността му, тръгваме да изследваме този невероятен град, станал обект в съкровищницата на ЮНЕСКО през 2002 г.
Започваме с две забележителни църкви
Първата, посветена на Св. Георги Победоносец, втората – на Св. Петър, изключителни образци на зрял сицилиански барок.
До първата, Дуомо ди Сан Джорджо, стигаме по стръмна уличка. Конструкцията на това внушително място на религиозен култ е от XVIII век. Наричат я „Църквата на богатите“. Модика се оказва град, разделен физически на горна и долна част, но също и град с двама покровители.
Дуализмът между главните църкви Сан Джорджо и Сан Пиетро започва през 1630 г. при папството на Урбан VIII и с течение на времето става толкова ожесточено, че се изражда в истински битки с кръвопролития, а след това се трансформира в две противоположни фракции. Това налага с кралски указ от 1757 г. да се предоставят на църквата Сан Пиетро същите привилегии като на църквата Сан Джорджо. От този момент Модика има двама светии-покровители и две групи благочестиви антагонисти: санджорджиари и санпетрари.
Изкачваме се до църквата–майка по грандиозно стълбище, създаващо леко театрален ефект. Настоящата сграда е резултат от разнообразна поредица от намеси и реконструкции между ХVІ и ХІХ век. Влизаме благоговейно. В този ранен час няма богомолци. Вляво e красив орган от края на XIX век, състоящ се от 4 клавиатури и 3000 тръби. На пода – слънчев часовник, проектиран през 1895 г. от Армандо Перини. Напомня ми онзи, който видях в църквата в Болоня. Статуя на светеца мъченик Сан Джорджо и великолепен полиптих на Бернардино Нигер. Сребърен олтар. Прекрасни барелефи. Възстановка на Коледната нощ, но в Модика.
Спирам пред надгробната плоча на родения тук
Томазо Кампайла – философ, лекар, политик, поет и учител.
Известен е с това, че изобретява лек срещу сифилис. Роден в заможно семейство, болнав, той изучава медицински книги, за да се самолекува, а после учи и други. Практиките му за самолечение са считани за необичайни и съмнителни от съвременниците му. Срамежлив заради грозотата си, подчертана от кривогледство и затруднения в говора, той никога не напуска Модика, където е почетен гражданин със съпруга и деца. Дори е назначаван седем пъти за сенатор, въпреки волята му. Канен е за професор в Лондон, но отказва.
„Да, странна птица – разказва за него нашият гид Анна Марчовска. – Имал е много фобии, почти не е излизал от къщата си. Всъщност е живял в мазето. Постоянно бил загърнат с одеяло, дори в горещ ден. В редките случаи, когато се е налагало да напусне дома, е бил носен на дървено столче, увит със същото това одеяло. Но това е човекът, който през XVIII век изобретява
„Бъчвите на Кампайла“ – първият лек срещу сифилис.
Лек, не лечение. Сифилисът е болест, която мъчи цяла Европа, най-вече френския двор. Какво представлява изобретението ли? Дървени бурета, в основата на които той слага едно кюмбенце, изолира главата на пациента и обдухва тялото с живачни изпарения. По този начин се облекчават лезиите по кожата при първата фаза на тази страшна болест.“
Другата известна личност, с която се гордее Модика, е поет и преводач –
Салваторе Куазимодо,
лауреат на Нобелова награда за литература за 1959 г. И той е изпратен да учи, но недоучва техническите науки, привлечен от литературата и езиците. В началото обикаля цяла Италия, за да се издържа като техник. През 1930 г. издава първата си стихосбирка, впоследствие се налага в литературните среди. Музите му са Сицилия, самотата, тъгата, смъртта. По-късно развива идеята за поета като социално активна фигура. Това го води до членство в Италианската комунистическа партия, но за кратко. Щом комунистите започват да искат пропагандни стихове, той им показва среден пръст и се маха. Негови са стиховете:
Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта…
Малки геройства
На излизане от църквата на Сан Джорджо решавам да се покатеря до камбанарията й. Доста дръзко решение, предвид скорошното счупване на глезена ми. Идея си нямам, че ме очакват 164 стъпала, доста тесни, при това триъгълни. Взимам ги задъхано и на върха се възнаграждавам с прекрасна панорама.
Компания ми прави италианско семейство.
Дружелюбни и общителни като всички на Ботуша, те веднага ме разпитват откъде съм, що съм. Те самите са от Матера. Не, не живеят в сасите. Ха-ха! Не, и в бароковия град. В удобни, съвременни жилища. Снимаме се взаимно. Дори бихме продължили да си бъбрим, ако не се сещам, че всъщност не се обадих на съпруга ми. Слизам бързо, но мнооого внимателно, дори още по-внимателно, отколкото се качих. Явявам се с победоносно изражение на лицето, за да ме смъмрят какви ги върша. Едва си поемам дъх, за да се обясня, а вече слизаме надолу, надолу, край нямат тези стълби по улиците…
Когато се появява Дуомо Сан Пиетро, забравям цялата си умора. Пак импозантно стълбище, а в шпалир – 12 апостоли. Храмът, също в листата на ЮНЕСКО, е претърпял множество щети от земетресението през 1693 г., възстановен в къснобарокови форми с тенденция към рококо. Отвътре интериорът ми се струва дори по-разкошен от предишната църква –
да не ме чуе някой от противниковия лагер…
Когато излизаме навън, яркото сицилианско слънце пече по главната улица на Модика. От отсрещния магазин – работилница-дегустационна „Антика долчериа Рица“, едни от най-старите производители на автентичен шоколад, се снабдяваме с прочутото лакомство.
Митичната храна за богове
Докато опитваме различните видове, на монитор се показва технологията на правене, която, оказва се, не е сложна. Какаовата маса, твърда и горчива, се разтапя на водна баня. Добавя се кристална захар. Бърка се. Шоколадът се темперира, т.е. от 36 градуса температурата се сваля на 26. След това се вдига на 32 градуса, за да се стабилизирала молекулата на какаото. Тогава се добавят различни ядки, лимон, портокал, люта чушка (която придава само фин послевкус, не ти пламва устата), сол (шоколадът не става солен, а някак по-наситен), с вино и т.н.
Време е за кафе, разбира се, кафе бароко, което може да се пие само и единствено в Модика, никъде другаде в Италия. Не избираме дълго и вече аз посръбвам елексира – еспресо с настърган шоколад от Модика, сметана, канела и какао. В това барче, уверяват ни, всяка сутрин приготвят сметаната прясна. Действително, превъзходен вкус изпълва устата ми с блаженство! Съпругът ми залага на обикновено еспресо.
Уж ще се разхождаме, но две крачки по-нататък решаваме, че е време за сладолед. Всъщност не бързаме за никъде. Избираме си: аз – пистачо и шоколад, той решава да опита гранитата, с която също е известна Модика. Предшественик на сладоледа е. Още по времето на римляните тук са се правели разхладителни напитки, като са добивали лед от Етна. През летните месеци, когато е ставало изключително горещо, счуквали леда на ситно и добавяли лимонов сок и вода. Това е всъщност първата гранита.
По-късно, когато в Сицилия идват арабите, се прибавя захарта. Обясняват ни, че обичайната закуска на възрастните сицилианци е бриош, вид козуначена кифла, с гранита. Правят я от ягоди, от шам фъстък. Мъжът ми опитва от нар и май му харесва. А бриошът с джелато си беше чуден летен спомен от Чефалу, в каменните къщи, надвиснали над морето…
Барокова Модика – вкусна като шоколад, сладка като нар.
Джезуалдо Буфалино има една хубава сентенция: „Има такива, които пътуват, за да се изгубят, има и такива, които пътуват, за да се намерят.“ Знам ли аз от кои сме…
0 Коментара