Моето пътуване до Шангри-ла

Решението да замина за Тибет

Планирах това пътуване цяла година, а си мечтая за него почти цял живот. Досега знаех съвсем малко за Тибет и като че ли нарочно не исках да чета книги с чужди описания и впечатления. Въпреки това някак инстинктивно усещах, че трябва да ида там. Че нещо важно за мен самата ще ми се разкрие в пътуване именно до това място.

Миналата година почти случайно се оказах в приключенска група, с която заедно покорихме най-високия връх на планината Олимп – Митикас, на 2918 м. И там нашият водач – стар пътешественик, обяви, че събира група за Тибет. Едно такова пътуване отнема почти месец, така че трябваше да преценя дали мога да си позволя такова дълго отсъствие. Усетих обаче, че моят момент за тази вълнуваща страна е настъпил, и не се поколебах. Сега или никога!

Ласа

Пристигнахме в столицата на Тибет в късен септемврийски следобед и веднага ни вързаха бели копринени шалове в знак на почитание и за добре дошли. Ласа е на 3650 м надморска височина и трябваше незабавно да започнем приемане на съответни лекарства и течен кислород. Тези от групата, които не го направиха, страдаха от безсъние, главоболие и често се задъхваха дори и при 2-3 стъпала.

Стояхме в Ласа 4 дни, за да можем да се аклиматизираме с надморската височина. И още оттук започнаха корите. Кора се нарича свещената обиколка, която може да се извърши около планини или манастири. Хората се движат по посока на часовниковата стрелка и произнасят молитви. Почти навсякъде имаше възможност за кръгови обиколки.

Централната улица на Ласа всъщност е една голяма кора, по която от сутрин до вечер обикалят пилигрими. Те са по-скоро срамежливи и не поглеждат много настрани. Вървят с мелничка в ръката (която също трябва да се върти по посока на часовниковата стрелка) и си броят нещо полугласно. Тези мелнички са умален модел на големите цилиндри в манастирите и освен че отвън са изписани с молитви, вътре има навито листче с молитва, която се върти и така се изчита.

Тибетските манастири

Преди китайската Културна еволюция в Тибет е имало почти 7000 манастира. Ние видяхме няколко от най-значимите от останалите едва около 1000.

В центъра на самата Ласа се намира един много интересен храм – Jokhang. Пред него всяка сутрин се горят огромно количество благовонни билки. Тук е и типичният за всяко свещено място стълб, наречен тарбоче, на който се закачат разноцветни знаменца. Когато вятърът ги развява, всяко от тях „изчита” молитвата, с която е изписано, и благославя определената от цвета му божествена сила. Бялото е небето, синьото са облаците, зеленото е водата, червеното е огънят, а жълтото е земята. Петте основни цвята присъстват във всяка плетеница – било на манастирска порта, женска престилка или самар за як.

В Ласа се намира и Potala Palace – дворецът на Далай Лама – внушителен 15-етажен комплекс, вграден в един планински хълм, в който са ступите (костници) на всички по-важни лами и панча-лами досега.

За да видим манастира Ganden, направихме специална еднодневна екскурзия. Той се намира на 4500 м надморска височина и се разполага на 150 хиляди кв. м в свещена земя, за която се казва, че е посочена от самия Буда. Манастирът Ganden е основен манастир за тибетската будистка секта Гелуг (или по-известни като Жълтите шапки). Разположен е на върха на хълм, около който прави ???????. Това беше и нашата първа сериозна кора в Тибет. След като разгледахме манастира, тръгнахме по пътечка, виеща се над река и гледаща към безкрайни планински върхове. Гледката е неописуема. Но най-невероятни са тибетските облаци – те са надвиснали тежко над планините в най-причудливи форми. Чувството е сякаш си на върха на света. Май неслучайно наричат Тибет Поднебесната империя.

Следващият манастир, който видяхме, се казва Sera. Той е построен през 1419 г. и също не е малък комплекс – разполага се на 145 хиляди кв. м. Най-интересното бяха редовните дебати на монасите, които се провеждат веднъж седмично. Във вътрешен двор, постлан с чакъл, седят поне 25-30 монаси, а непосредствено пред всеки от тях стои прав друг техен събрат и всяка двойка е потънала в горещ спор по различни теми – политика, религия или светски въпроси.

По пътя ни към Еверест видяхме още един манастир, който не бива да се пропуска в Тибет – Tashi Lhunpo. Той е построен през 1447 г. от Гедун Друпа – първия Далай Лама. Въпреки че по площ е наполовина по-малък от предходните, той е уникален както със своята архитектура, така и със съкровищата, които пази. В него се съхраняват ступите на над 5 лами, а така също там се издига и най-високата в света седяща статуя на Буда (висока 26 м), цялата покрита с полускъпоценни камъни и над 370 кг злато.

Някои по-интересни обичаи

Тибетците, както повечето азиатци, са силно суеверни хора. Имат си молитви и заклинания за всякакви случаи. Например когато преминавахме някой планински превал, нашият шофьор на джип все си мърмореше „Кокко саса, хаа-са ло”, а като пресичахме река, заклинанието беше „Тши, тши, тши”. След почти 2800 км офроуд по Тибетското плато, през което време прекосихме не една и две реки и поне десетина превала и най-вече след като едва не останахме затънали в една дълбока кал, всички ние в джипа също започнахме да повтаряме вълшебните думи.

Друг интересен ритуал е изпращането на умрелите. Тибетците не погребват своите мъртъвци. Те считат, че тленното тяло трябва да се върне в кръговрата на божествените природни сили. Само свещените хора биват кремирани и прахта им се съхранява в ступи в манастирите. Малките деца се хвърлят в реките и поради тази причина тибетците не ядат риба. Ако видите рибари край пълноводните Брамапутра, Индус или Ласа Ривър, те със сигурност не са тибетци, а китайци. Най-странното за нас е така нареченото „небесно погребение”. При него мъртъвците се разчленяват и парчетата месо се хвърлят по високите скали над манастирите. Това е свещен ритуал и любопитни не се допускат. Можем да се досетим само по кръжащите над скалите орли и лешояди.

Езерата на Тибет

За тибетците езерата са не по-малко свещени от планините. Планината олицетворява силата и мъжкото начало, докато езерото е спокойствието и женските добродетели.

На десетия ден от нашето пътешествие стигнахме до Nam-Tso – първото от трите свещени езера, разположено на 4800 м надморска височина. Заобиколено от снежните вериги на хималайски 6 и 7-хилядници, това е може би най-красивото езеро в Тибет. То е и най-високото солено езеро в света. На площ от 1940 кв. км в него има няколко малки острова, а наоколо безброй пещери, в много от които има свещени параклиси. Нашата кора представляваше обиколка на един хълм, разположен на полуостров в езерото.

Второто свещено езеро, което видяхме, е Yamdrok-Tso. То е във формата на огромен скорпион и също така е известно като Доброто езеро. Водите му са тюркоазеносини и облаците над него се отразяват като в огледало. Единствената диря по тази гладка повърхност може да се получи от минаваща бавно патица.

Последното свещено езеро – Manasorovar (Езерото на победата), се намира в полите на планината Кайлаш и е известно с минералните извори, които има наоколо. Според легендите майката на Буда – кралица Мая, се е къпала в това езеро, преди да роди сина си. В наши дни то е толкова важно за тибетците, колкото и за индийците, които са правили кори около него още от XVII век.

Еверест

Най-високият планински връх в света Еверест (или на местен език Чомолангма, което означава красива жена) със своите 8848 м е един от 14-те осемхилядни хималайски върха, които се намират в Тибет.

Приближавайки към Еверест, леко се притеснихме от мрачното време и гъстите облаци, които обгръщаха върховете. Дали щяхме да го видим? След четири дни само черен път през платото, спане в мизерни хотелчета и ядене от общ казан в местни юрти дори едно малко крайче от върха да зърнем щеше да е награда за усилията ни.

Пътят се виеше като огромна заспала змия, на места слизахме, после се качвахме и „ето след този голям завой или ще го видите, или не” – каза водачът ни. Приближавахме бавно. Иззад завоя проблесна слънце. Облаците услужливо бяха отвени настрани и пред нас се разкри в пълния си блясък снежният Еверест! Бяхме толкова щастливи, че спряхме и наизлязохме крещейки и снимайки с паническа скорост, за да не би пак да изчезне зад облаците толкова мечтаният връх. Извадихме българския флаг и го развяхме гордо, въпреки че до самия връх имаше поне още 4000 м височина.

Имаше и друга причина да извадим знамето тук. Преди години в знак на протест срещу китайското „културно освобождение” двама американци са изгорили китайския флаг в базовия лагер. После сложили снимките в интернет. Оттогава там е забранено да се вадят на показ и развяват държавни знамена.

Нашата цел беше да достигнем базовия лагер, който се намира на 5250 м надморска височина. Оставихме джиповете при манастира Rongbuk (между другото най-високия манастир в света – 5050 м) и потеглихме към лагера. Времето беше променливо – ту припичаше слънце, ту се смрачаваше и духаше леден вятър. Пътят обаче беше сух и сравнително лесен. Пристигнахме в лагера късно следобед. Върхът се виждаше на пресекулки, защото вятърът се беше усилил доста. Направихме си снимки и побързахме да се сврем в една топла юрта, където хапнахме пържен ориз с яйца и пихме тибетски маслен чай. Базовият лагер е неприветливо място, в което алпинистите прекарват до два месеца в подготовка за щурма на върха. В средата има юрти, които служат за столови и хотели, а зад тях са разположени палатките.

Е, видяхме Еверест. Имахме късмет да видим и друг осемхилядник – Чо-Ойо, по пътя си към градчето Тингри, където спахме на връщане. Бяхме толкова щастливи, че въобще не се притеснихме от мизерията, която ни заобикаляше, липсата на топла вода или прекъсващия ток. Вечерта ядохме за пореден ден ориз и супа от як и си легнахме рано, защото на другата сутрин отново ни чакаше дълъг път.

 

Планината Кайлаш

Кайлаш е свещена планина на боговете. От нея извират четирите големи реки на индийския полуостров: Индус, Ганг, Сутлей и Брамапутра. Планината е домът на Шива и изкачването й е забранено. Кората около нея е с най-висока точка 5630 м и е с дължина към 53 км. Нормално се извършва за три дни. Според местните поверия с всяка обиколка човек се доближава до духовно пречистване, като 108 кори гарантират пълно опрощение на всички грехове за целия живот.

В подножието на планината се намира и последното градче, в което отседнахме – Дарчен. Градче даже е силно казано, защото това е полуномадско поселище с двайсетина каменни къщи от двете страни на прашен каменен път. Посрещнаха ни жени с разноцветни забрадки, сополиви дечица, намръщени черни тибетски мастифи и ято грачещи огромни гарвани.

Трябваше да прекараме един ден в почивка и размисъл, преди да тръгнем на последния си поход – свещената кора около Кайлаш. За мен обаче пътешествието свърши дотук. Откакто слязохме от базовия лагер на Еверест, дясното ми коляно постепенно се подуваше, докато не доби зловещите размери на малък пъпеш. Изобщо не можех да го сгъна, нито да стъпя на този крак. От болка не можех да си намеря място.

Разплаках се. Едновременно от болка и от яд, че това се случи точно сега.

Ами сега? Какво да правя тук, на 2800 км от най-близката цивилизована болница? Всеки от групата прерови запасите си от лекарства и общо събрахме разни хапчета и мехлеми, които може би щяха да облекчат болката за ден-два. Но не успяха. Цяла нощ не можах да мигна от болка.

На сутринта местният ни водач предложи да ме заведе в близкия военнополеви лагер, където имало доктор. Какъв друг избор имах? Влязохме в малка къщурка, която у нас ползват като заслон за добитъка. Беше умерено чисто, с прясно преметен пръстен под, а лекарят беше облечен от глава до пети в маскировъчни военни дрехи. Имаше умни и спокойни очи, внимателно ме прегледа и се усмихна. Това ме поуспокои. Каза, че трябва да ме сложи на системи за около 2 часа и от лекарството, което ще ми влее, би трябвало да спадне оттокът и да се успокои възпаленият хрущял под капачката. Добре, че не ми предложи пункция, защото не знам дали щях да приема.

На следващата сутрин имах подобрение – болката почти изчезна, но коляното ми беше все така подуто. Налагаше се да се повтори процедурата.

Другите си опаковаха багажа и заминаха. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да се взирам тъжно в собствената си екипировка, докато чакам поредната банка с неизвестни за мен лекарства да се влее в кръвта ми. Когато това свърши, останах да си лежа. Завих се с новия си тибетски шал от вълна на як, дръпнах догоре ципа на спалния чувал и се втренчих в тавана. И тогава стана нещо странно, този таван се превърна в тавана на моята някогашна детска стая, аз си лежах по гръб на земята и го съзерцавах както някога, преди повече от 25 години. От кухнята долетя полусърдитият глас на майка ми: „Докога ще се мотаеш; стига го гледа този таван; написа ли си домашните?!”, и топлият тих глас на баща ми: „Не я прекъсвай; остави я да помечтае.”

Дори не ми остана време да размишлявам върху този спомен, защото след него като в бърз преразказ на дългогодишен сериал пред мен започнаха

да се изреждат сцени от досегашния ми живот

Бяха хем хронологични, хем подредени по някаква нова приоритетност. Като че ли животът ми беше дъска за скрабъл и със същото количество думи-спомени сега се формираха цели нови изречения-изводи.

Не бях усетила кога е минал денят. От унеса ми ме изведе плахо потропване с лъжица върху пластмасова купичка. На вратата стоеше съдържателката, която ме канеше на вечеря. Погледнах си часовника – девет без петнайсет – точно щяха да пуснат тока, който чаках с нетърпение, за да си включа компютъра. Щеше да има ток само 3 часа и не беше добре да ги пропускам. Обаче най-неочаквано и за самата мен се надигнах, усмихнах й се и кимнах утвърдително.

Влязох в топлата колибка, която делеше двор с казармено подобната странноприемница, и заварих една весела компания от нашите шофьори на джиповете около квадратна маса с кадифено сукно. Играеха маджонг. Но не този, който ми беше познат като компютърна игра, а истински, с бели костни плочки, които всеки старателно събираше пред себе си. Усмихнаха ми се и продължиха да хвърлят заровете. Аз приседнах наблизо и се загледах в играта.

Вечерята се състоеше от прозаичните пържен ориз с яйца или супа от як. Беше далеч по-вкусно от моите консерви, а и компанията никак не беше лоша. Сърбяха ме ръцете да извадя фотоапарата и да запечатам тези мили сърбащи тибетци, но се притесних да не ги засегна. Вместо това старателно фотографирах в главата си всеки детайл от заобикалящата ме среда. Дадох си сметка, че за първи път от години, а може би просто и за първи път по принцип споделям толкова уют с хора, които нито познавам, нито разбирам.

На следващия ден коляното ми вече не приличаше на пъпеш, а по-скоро на портокал. Не ме болеше и почти можех да го сгъвам. Вече смело крачех към другия край на двора, където се намираше тоалетната, и дори не ползвах щеките, за да се подпирам. Времето беше студено. Все още се страхувах да излизам извън двора, а и къде щях да ида? Спалният ми чувал и таванът със спомените ласкаво ме приютиха отново…

След три дни групата се върна от планината. Бяха извървели невероятно трудна, но и красива кора. Също и аз.

 

Сбогом Тибет

През целия път на връщане през Непал и Индия си мислех за случилото се в планината Кайлаш.

Казват, че няма нищо случайно. И също – че всяко зло е за добро. Сега си мисля, че може би точно така трябваше да стане. Моят Тибет беше мой по много личен начин. Едно физическо и емоционално изпитание, което нямаше как да се случи другаде.

Все пак аз нямах нужда от религиозността на кайлашката кора. Планината ми даде мъдрост и в принудителните четири дни на размисъл, когато бях в капана на физическата си безпомощност. Аз съм силно амбициозен човек. Моето ежедневие е толкова динамично, че почти никога на ми остава време за малко размисъл и самовглъбяване. И ето дойдох в Тибет, за да се случи това. Сега се чувствам различно. По-спокойна и може би малко по-мъдра.

Благодаря ти, Шангри-ла.