На Ривиерите по заешки

Как думата лазур е попаднала в българския eзик – чрез френското азур, латинското азура, от арабите или от персите? Знам само, че това Л отпред я прави да звучи напевно и мечтателно, което съвпада с моите вътрешни трептения. И тук трябва да призная, че попаднах на Лазурния бряг случайно – защото ми харесваше  такъв, какъвто го рисува Матис в картината си „Лукс, спокойствие и удоволствие“. А всеки разбира, че днес шансът това същото пространство да не е запълнено с яхти, шезлонги и келнери е нулев. Та след eдин семинар в Ница си оставих само три дни за Ривиерата…

 

С влак е по-забавно

Ако разполагате с време, а не с неплатен отпуск, можете да повторите следния експеримент: София-Милано – със самолет, за да успеете да видите Лаго ди Изео и Лаго ди Гарда от птича перспектива; Милано-Ница – с влак, за който билетът е 35 евро. Пътешествието трае средно три часа и половина и е забавно заради факта, че човек гледа предимно собственото си отражение в прозореца, защото влакът минава през страшно много тунели, което е досадно и води до заспиване. След италианските Алпи стигаш Вентимилия – последния град на границата и там за минута се преместваш в друг влак, който те отвежда право във втория по посещаемост град във Франция – Ница. По-точно – премества те в друга околна и духовна среда – средата на отпускарите, туристите и зяпачите, които пълнят Лазурния бряг през лятото. Почитателите на Матис и Шагал са много по-малко.

Нали знаете, че Ница започва кариерата си като зимен курорт през XIX век, защото средните януарски температури и меката зима привличат хиляди страдащи (от различни болести, включително депресия) и нестрадащи от безпаричие английски и руски аристократи? В началото на XX век англичаните, които прекарвали цялата зима тук, са толкова много, че eдин английски архитект построява 7-километрова алея с палми и я нарича „Алеята на англичаните” (или променадата, както днес се нарича всяка алея покрай морския бряг).

Автобус №22, ако искате, го запомнете – тръгва от центъра и с него се отива до музея на Марк Шагал, къщата на Анри Матис, гробището Симие и някогашната зимна резиденция на кралица Виктория. Като говорим за автобуси, трябва да спомена, че е по-евтино да ползваш обществен транспорт в Ница, отколкото у нас – билетчето струва 1 евро и в рамките на 60 минути с него можеш да се прекачваш от автобус на автобус, както и да се возиш по новата трамвайна линия.

Едва когато погледнах града отгоре, се сетих, че Ница е красива (Nice is nice) не само заради дворците в стил Бел апок, но защото е разположена върху хълмове, представляващи първите стъпала към приморските Алпи, които я защитават от северните ветрове и правят зимата в Залива на ангелите по-мека и спокойна. Неслучайно жителите й се гордеят с факта, че няма много подобни места по света, където в радиус от 100 км да можеш да ходиш и на плаж, и на ски.

Хотелът ми се намира в резидентската част на града, което първо ме раздразни, но после се зарадвах, защото попаднах в красив и много богат буржоазен квартал, чиито обитатели са обезпокоявани само от един супермаркет, две аптеки и малка болница. Всяка къща е като разтворена книга с много страници – интересна и занимателна не само заради архитектурата си, а и заради детайлите, плод на въображението на всеки, който я е обитавал и обичал.

Какво ново?

Както се бях осведомила предварително, Ница си имаше градски площад – Масена, стара част – до пристанището, фар, средновековна крепост, фонтани, ботаническа градина. Все неща от първа необходимост за туриста. Но ако след пет години говоря пак за Ница, сигурно ще се сетя и за седемте прозрачни/призрачни фигури на седнали в различни пози човеци. Покачени върху десетметрови пилони, те бяха вглъбени в нещо свое, медитиращи или чакащи. Сигурно виждаха света и живота от по-горна гледна точка. Във всеки случай стряскаха всичко живо, което за първи път ги забелязваше. Буди? Символизирали седемте континента, според испанския им създател скулпторът Jaume Plensa.

С цвят на пясък

Плажът на Ница доказва, че не пясъкът прави един курорт световноизвестен. Защото тук с цвят на пясък са само килимите, които ресторантьори и хотелиери простират между шезлонгите чак до самата вода. Няма как – някои хора имат нежни ходила и са заплашени от нервна криза, ако трябва да извървят пет метра по чакъл. Хубавото е, че участъците с килимите и гъсто подредените шезлонги се редуват с участъци без килими, свободни за по-грубите телом и духом хора. Още по-хубаво е, когато големи групи остават след залез слънце, разгъват маси, вземат китари и танцуват, без да се съобразяват с аристократичното минало на Ница. Латиноамериканци – какво да ги правиш… Въпреки че плажът е на една стълбичка разстояние, хора по пъпове и нощно бельо няма. Ако тази променада беше у нас, поне две трети от курортистите щяха да са по шорти, анцузи или с две педи плат върху тялото. Въпрос на възможности.

Не пропускайте да се качите и до старата крепост, където можете да изпробвате вашия апарат/видеокамера – това е супер място за панорамна снимка на града. Тук може да се види и репродукцията на „Платен отпуск”, картина на наивиста Жан Клисак. Колко по-празен откъм сгради е бил този град през 1979 г…  А ако се разговорите с някой местен жител, той сигурно ще ви посочи къщата на Елтън Джон на върха на хълма.

Надявам се дамите с капели, които сутрин излизат от домовете си с колички в ръка, да са жители на Ница. Поне те. Както и собствениците на магазините. По едно време помислих, че някои от достолепните джентълмени излизат сутрин от къщи с цел да бъдат на разположение на разни заблудени туристи, които не са отделили никакво време да научат дума френски.

Автобус за едно евро

Искаш да видиш Кан? Е, какво толкова ще му гледаш… Кроасет? Грас? – Сигурна ли си, че парфюмерийната промишленост те интересува? Лично аз не бих ходил до музея на Пикасо в Антиб. Селцата в южните морски Алпи – това по-може, но ще ти трябва един ден, защото с автобус се стига за два часа до първото от тях, казва Робърт.

Автобусът до Монако е номер 100 и билетът струва едно евро, както между впрочем и до другите градове и забележителности в департамента Алп Маритим. Така бил решил кметът на Ница. Умен човек – намерил сигурен начин да изцежда всичките налични пари в джоба на нискобюджетните туристи. Останалите дават, без да им ги искат. Между впрочем, от Ница до Монако, където няма летище, може да се ползва хеликоптер или такси.

Скоро се убеждавам, че пътуването с автобус е по-добрият вариант от пътуването с влак, защото тунелите са малко и шосето следва крайбрежната ивица. Всъщност разстоянието е само около 15 км, но спирките са много. Затова, ако сте решили да започнете разходката си в Монте Карло от крепостта и старата част, трябва да внимавате, защото тя е в началото на града-държава.

Както в Ница, така и тук, влажността е висока и въпреки че температурите не са високи, лесно се уморяваш, като не се уморяваш да се потиш. Още в парка пред Гран казино ми става ясно, че в Монте Карло ходиш или с фотоапарат, или в обувки с високи токове. Това е по отношение на жените. Мъжете с лъснати обувки обикновено слизат от разни коли и се качват в тях.

Първа заблуда: Монте Карло не е столица на Монако, а един от кварталите.

Втора заблуда:  Монако не е член на Европейския съюз, но ползва еврото.

Трета заблуда: щом е толкова населена тази държава, хората може би ходят един върху друг? Не, не ходят, но някои сгради и исторически забележителности са толкова набутани една в друга, че не можеш да снимаш едната, без да не хванеш някой ъгъл или покрив от другата.

Четвърта заблуда: няма място за автентична японска ботаническа градина. Напротив, има, принцеса Грас го е намерила. Миниатюрно, но достатъчно да почувствате, че нещата не са това, което изглеждат на пръв поглед и че природата е свещена и сама по себе си идеална.

Пета заблуда: богаташите тук са на всяка крачка. Не точно. Само в лоджията на милиардерите „Залез”, в яхтеното пристанище, паркинга пред него, както и в „нервния център” на Монте Карло. Това е кафенето „Париж”, където хората сядат, само за да видят и да бъдат видени. Кока колата е 6 евро, бирата – 14, сладоледът – 16. Може да се разхладите и с чаша шампанско за 40 евро.

Понякога е по-добре да платиш

Ез е градчето, заради което взех Монако на един дъх. За да стигнете до него, трябва да хванете обиколния автобус до Ница и да проверите кога е следващият. Така в 15.30 съм в Ез и имам на разположение два часа.

А сега накъде? Всеки да избира – да разгледа стария град, който се намира на естествено укрепен хълм, да потъне в ароматите на парфюмерийните гиганти Фрагонар и Галимар, да влезе в параклиса на Светия кръст, построен през 1306 г., или?

Потокът туристи, който се изсипва от автобуса, поема задружно към средновековната крепост. Две-три тесни криви улички с малки магазинчета, каквито има на много места в Европа и у нас, стигат бързо върха. И там свършват пред малка каса, изискваща 6 евро за ботаническата градина. Давам ги и два часа по-късно си давам сметка, че понякога изненадите са толкова добре законспирирани под формата на 6 евро, че ги отминаваме, без да разберем какво пропускаме.

Кактусова градина на върха на един хълм, който се издига на 400 м над морето. Добре. Колкото и специален да е този хълм и колкото и да е стара крепостта, кактусите са си кактуси – бодат по един и същ начин и някои цъфтят веднъж на 100 години.

И въпреки всичко тази градина е различна от всяка друга по света, защото един скулптор е видял между кактусите призрака на жена. Тя е една, но нейните божествени превъплъщения, както и имената – Марина, Малисанда, Исабел, Роуз, са много – ту с дълга пола, ту с къса, ту с бретон, ту с коса, вързана на плитка, с ръце, пъхнати в джобовете, и без ръка като Венера Милоска, тя винаги споделя нещо с теб и когато се сбогува, даже е бременна. Или ти си бременна? С това, което скулпторът Jean-Phillipe Richard ти е разказал?

Дженова, защо Генуа?

Така ме поправя Маурицио, с когото пътуваме в едно купе от Ница до Генуа. Внук на преселници в Аржентина, идвал всяко лято да види роднините си. Какви преселници – ми става ясно на следващия ден.

Веднага щом стъпвам на тротоара, усещам разликата във въздуха на двете ривиери. В Генуа всичко e в изобилие – след премерените усмивки на французите с лекота се отдавам на насладата от непринудената свобода на изказа – без значение дали става дума за архитектурата на Ренесанса, броя на мраморни статуи, простряното под прозорците бельо, или жизнерадостното бърборене на италианците. Да не би да съм живяла в миналите си животи в Италия? Около кошчетата за боклук има боклук и фасове, шофьорите на таксита са по шорти и сандали, пушат и се потят абсолютно човешки на августовското слънце. Вляво от такситата се издига паметникът на Христофор Колумб и аз въздъхвам облекчено, защото поне него няма да се налага да търся. И все пак ясно е, че вече не съм в курортен град, където туристите са повече от жителите, а в място за живеене, обичане и работене.

Генуа също е разположена на хълмове, но по-стръмни и част от Апенините. Те са застроени до такава степен, че всичко изглежда натрупано едно върху друго и затова някои я сравняват с порция спагети. Това има няколко предимства за туриста: върху едни квадратен метър може да откриеш свидетелства от няколко различни епохи и ако кажеш, че всеки сантиметър е история и на една улица можеш да посветиш не един ден, а години, няма да е преувеличено.

Както във Венеция, и тук разстоянията изглеждат големи само на карта, а на практика историческите и културните забележителности са концентрирани върху малка площ – предимно в стария град (твърдят, че това е най-големият средновековен град в Европа). Така че няма място за притеснение – трябва само да ги търсиш по картата и да стигнеш до тях или обратното – да ги намираш на картата, след като си ги видял. Няма опасност да се изгубиш – всички пътища водят надолу към морето.

Мнозина си спестяват това преживяване, когато става въпрос за каруджи – така се наричат тесните улички до пристанището, и те усукани като спагети. В тях се разминаваш на косъм с араби, чернокожи, проститутки. Нямам нищо против малцинствата, но в този случай не ми са интересни. Има каруджи, които са като процепи между къщите, с големина на слънчев лъч – там мирише на урина. Табели със знаци показват, че се наблюдават с видеокамери, и какво от това?

Когато се е смятало, че Европа е център на света, Генуа е била най-голямото пристанище и най-важният търговски център на континента. Първата модерна европейска банка се е появила тук през XIV век. За около един век Генуа е била най-богатият град в Европа и много художници и архитекти са работили в него. От това време датира сентенцията „Златото се ражда в Америка, умира в Испания, но се погребва в Генуа“.

Захласвам се във фонтана на ключовия площад Ферари, в двореца на доджовете, градската катедрала Сан Лоренцо, десетките висящи градини, оранжевите и сини кепенци и почвам да мисля не е ли време за лазаня с песто, чиято родина е Генуа? Моята маса е на тротоарчето и колкото и да е тясна улицата, има място за двама музиканти. Наздраве, маестро!

Виа Гарибалди

В Генуа има 42 дворци, обявени от ЮНЕСКО за световно културно наследство. Три от тях – Palazzo Rosso, Palazzo Bianco и  Palazzo Tursi – се намират на виа „Гарибалди”, която е част от квартала, запазен от XVI век за най-елитните генуезки фамилии. (Джузепе Гарибалди, роден в Ница, повежда от Генуа въстанието на Хилядата доброволци, което довежда до победата на Италианската революция през 1860 г.)  Днес в тях са събрани произведения на изкуството, създадени между XV и XIX век, които са подарени от дукеса Мария Бриноле-Сале де Ферари. Тя подарява на града и два от дворците – Белия и Червения. Хубаво е, че с един билет можеш да обиколиш трите музея, известни като музеите на Страда Нуова.

Колекцията е забележителна – Паоло Веронезе, Ван Дайк, Зурбаран, Мурильо, Рибера и пълно представяне на най-добрите ученици на Генуезката школа. Във всяка зала има уредник, който върви след тебе, но не за да те наблюдава, а да ти помогне да се ориентираш. Такъв един чичко ме хваща за ръката – (мисля, че това хващане и докосване го има само у южните народи) и пита:

– Качихте ли се на покрива?

– Какво да правя на покрива!

– Как какво!?

Вика асансьора и заедно отиваме до последния етаж, където той ми показва тясна метална стълба. Тя минава по покрива, качва се до мъничка площадка и … Изненадата на музея! Да скочиш от „Ecco Homo” на Веронезе и  Рубенсовата „Венера и Марс” в панорамата на Генуезкия залив е наистина зашеметяващо преживяване.

След малко деля квадратния метър с един гид и две французойки.

– А вие какъв език говорите?

– Български.

– Ах тези българки, румънки, украинки и унгарки… Толкова много дойдоха в Италия и толкова мъже бяха изкушени и толкова семейства се развалиха…

Човекът е искрен и очаква да съчувствам на италианските мъже, които сякаш са овързани с въжета и не могат да се съпротивляват по никакъв начин на лошите жени. Ами да си сложат восък в ушите като моряците на Одисей, когато ги изкушавали песните на сирените…

Море, море и един аквариум

Старото пристанище поглъща залива с нови проекти, един от тях – вторият по големина аквариум в Европа. Първият се намира във Валенсия и дори отвън двете съоръжения не могат да се сравняват по мащаб, но все пак се изкушавам да разгледам и този. За 39 евро можеш да видиш цялото аквариумно селище (Aquarium Village) – музея на морето, подводницата, биосферата, аквариума и още други интересни неща. За два часа потъвам в подводния свят, който ме зашеметява с богатството на багрите, формите и със своята …беззащитност. А какво ли преживяват децата, които за първи път попадат в него? И разбират ли основното послание на създателите – че нашият свят е толкова чуплив и затова трябва да го пазим като кристална ваза?

В последния момент отварям вратите на Музея на морето. На втория етаж – трюм, претъпкан с преселници, които пътуват към Новия свят. Годината е 1870 г. Генуа страда от тежка икономическа криза и за много хора емиграцията е единственото решение. В същото време притокът на емигранти от англосаксонски произход намалява, а икономиката на САЩ има остра нужда от неквалифицирани работници. През 1907 г. броят на емигриралите в САЩ достига 700 000 души, като мнозинството от тях са италианци. Сигурно по това време родината са напуснали и прадядовците на Маурицио.