Природният Парк „Централен Балкан“ й се видя най-сполучливото място да изчезне – да се махне, да избяга, да потъне и да се пречисти.
Това беше мястото, където реши да отпразнува краха на всички илюзии. Искаше да им се изсмее истерично в лицето. Искаше да се изплюе в натрапения й вече бивш „ смисъл на живота“ и в това, което някога бе смятала за свято. Беше решила да плюе на всичко и на всички, но най-вече плюеше вътре в себе си.
За тридесет и пет годишната Рая вече нямаше нищо свято. Нищо.
Мъкнеше вече пети ден раницата на гърба си из планината, нямаше никакъв план, нито цел, нито желание да стигне до някъде. Искаше просто да върви. Тръшна багажа си на земята и се свлече до едно дърво. Беше вървяла през планината сигурно три часа откакто се събуди в бивака на Бялата Река на десетина километра от тук. Днес мислеше да стигне до хижа Рай и да преспи там. А можеше и да не го направи. Не бе изключено да реши да си смени маршрута и да остане да спи в гората, където й скимне…
„Може би имате нещо да ми кажете, дами и господа? Може би ви изглеждам луда?,“ тя злобно се усмихна наум, представяйки си реакцията на всички, които я познават. Тя, Рая, първенеца на университетския випуск, блестящият учен по микробиология, прекрасната майка и съпруга (ха-ха!) е избягала. „Горката Рая, много е болна! Защо не потърси професионална помощ? Защо не се обърна за съвет към най-близките си хора?“ Рая знаеше какви неща се говорят зад гърба й, но въобще не я интересуваше, напротив, когато си представяше всичките коментари по неин адрес тя перверзно се забавляваше.
„Няма да е лошо да стига все пак до хижа Рай,“ помисли си тя като се вгледа озлобено в картата на планината и в безкрайните зелени хълмове пред себе си, разделени от дълбоки урви. Изруга на ум заради трудния терен. Имаше да върви сигурно още четири часа докато стигне до хижата…
Последният месец и се въртеше в главата като филм, който нямаше край.
Спомни си първия шок на мъжа си, когато му показа резултата от мамографията си.
Спомни си отчаянието в очите му, което не закъсня да се смени с нещо допълнително, което в началото тя не можа да разчете.
–Не може да бъде! Ти не си генетично обременена и редовно си правеше прегледи, освен това си и млада, по дяволите! Такива неща се случват на жени в менопауза! Това трябва да е някаква грешка. Искам да отидеш при друг доктор – бяха първите думи на мъжа й,Ангел.
– На никакъв друг доктор няма да ходя. Мога и сама да видя за какво става дума. Моята лекарка иска веднага да направя биопсия. Утре ще ходя в болницата.
Ангел я гледаше преценяващо, но не показа емоцията, която тя търсеше.
–В такива случаи, скъпи, обикновено партньорът казва: „Ще видиш, че всичко ще се оправи. Предстои ни голяма борба, но заедно ще се справим и аз винаги ще съм до теб.“
Той я погледан объркано и непохватно я придърпа към себе си в опит да я прегърне. Но Рая веднага усети, че нещо не е наред. Не усети емпатията и топлината, която всеки с нейната диагноза би търсил у любимия човек. А може би просто си въобразяваше…
–Какво ще кажем на детето?— мъжът й попита почти механично.
–Засега абсолютно нищо, да не си посмял! – Рая го изгледа заплашително. – Възможно е още този месец да започна химиотерапия.
–Моля те, нека говорим за подобни неща след заключението на патолозите, ти винаги си имала тенденция да драматизираш и преувеличаваш.
–Съжалявам за причиненото ти неудобство, Ангел – каза Рая като излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си. После си направи билков чай и отиде да си легне. Синът й, миловидно момченце на пет годинки, с пухкава къдрава косичка, се мушна при нея в леглото и я погали гальовно по лицето.
– Нали знаеш, че аз те обичам най-много—детето хитровато се усмихна, като я потупа по носа с ръце, ухащи на мляко, бонбони, пластелин, разлят портокалов сок и всичко останало на което едни детски ръце трябва да ухаят.
***
Рая се усмихна на спомена от този допир. Подхвана си раницата и продължи да върви напред към най-тежката и опасна част от маршрута до проклетата хижа. Усмивката й бавно се стопи и лицето й придоби познатото инатливо-ледено изражение от последните седмици. Повървя още половин час, радваше се, че е сама и че днес още не е срещнала досадници по пътя, които да я предупреждават за опасностите от ходенето „на жена сама в планината“ и за това „защо не си е намерила поне един мъж да я придружи.“ Имаше и такива, които директно си предлагаха услугите на планински водачи и „закрилници“, за да не й се случи нещо. „Госпожо, накъде така сама? Не знаете ли, че в тази част на планината има мечки и вълци? За ваше добро е да вървите с нас…“ Имаше всякакви хора в планината – загрижени, досадни, имаше и безразлични, които не я забелязваха и просто я подминаваха и Рая тях предпочиташе най-много.
Тя, разбира се, знаеше, че има мечки в района. Беше чела какво предупреждават табелите – за това как трябва да се действа, ако човек срещне мечка. Те казваха, че най-лошото нещо е да се бяга от мечка. Трябва да се легне и да се лежи без помръдване. „Глупости,“ помисли си тя.
„Колко хора биха се навили на лежат докато мечката реши дали да ги разкъса или не…“
Тя отново се спря и погледна телефона си. Това беше последната точка в маршрута й, където имаше обхват. За да се стигне до хижата от тук трябваше да се слезе в дълбок каньон и след това да се изкачи ужасно стръмния хълм, който води до платото на хижа Рай. Започнеше ли да слиза по урвата надолу, нямаше да има обхват за много часове напред… Рая включи телефона си. Видя, че има десетки пропуснати обаждания и много съобщения. Повечето от Ангел: „Моля те, кажи къде се намираш! Кажи какво да кажа на детето? Кога ще се върнеш? Трябва да поговорим, не можеш да ми причиниш това!…“ и така нататък и така нататък.
Рая набързо му отговори с sms: „Добре съм. Кажи на детето, че съм в командировка в чужбина и че ще отсъствам за известно време. Казах ти, че искам да остана сама. Ще държа връзка с теб, когато имам телефонен обхват.“ След като му изпрати съобщението, тя бързо изключи апарата.
Отново се опита да анализира всичко, което й се беше случило през последните седмици. Колкото по-лоши новини идваха за здравето й, толкова по-студен и раздразнителен ставаше съпругът й. Тя го помоли да дойде с нея при лекуващата й лекарка, за да му разясни за какво трябва да бъдат подготвени в близките месеци:
–Материалът от тъканта, на която направихме анализ, се оказа злокачествено образование. Има нужда от спешно лечение. Има само една опция в случая– пълна мастектомия със сериозни дози химиотерапия. Трябва да действаме бързо. Първо ще започнем с операцията, докато организмът още не е отслабнал от химиотерапията…
Ангел гледаше лекарката сякаш не можеше да разбере какво му говорят.
–Нали разбирате, господине, Рая ще има огромна нужда от вашата помощ. Всъщност за вас ще е почти толкова трудно колкото и за нея. Разбирам, че имате и малко дете…
Когато Рая и Ангел излязоха от болницата той мълча през целия път до вкъщи. Когато се прибраха, той се заключи в стаята си и не излезе от там цяла вечер. Рая само го наблюдаваше и чакаше той да й заговори. Не го направи. През следващите дни Ангел се държеше като робот. Говореше като робот и механично извършваше задълженията в къщи. Беше се затворил в себе си и не искаше да комуникира. Насилваше се да го прави с детето, докато то накрая разбра, че е по-добре да не го закача. А с Рая започна да се държи почти официално: „Има ли новини за операцията, кога ще я насрочат? Изпитваш ли някакви оплаквания в момента?“ Нито веднъж не поиска да се любят и нито веднъж не прояви нежност към нея.
Дори не поиска да й погледне гърдите, които скоро нямаше да ги има.
С всеки изминат ден ставаше по-отчужден, докато не й каза, че е по-добре детето да живее при родителите му докато тя се възстановява от операцията. „Няма смисъл да му причиняваме излишен стрес. Детето ще е разстроено и ще ти бъде в тежест.“ Тогава Рая избухна:
–Как смееш да ме лишаваш от детето, в такъв момент! Защо то ще ми е в тежест? Ти за какво си тук? Ти какво си си мислил досега, че бракът е валиден докато и двамата са здрави?
Рая не можа да сдържи сълзите си и избухна в неудържим плач. Не искаше да повярва, че това й се случва. Не искаше да повярва, макар че винаги го бе усещала някъде вътре в себе си. Просто не искаше да се примири, че това вече се случва. Обичаше Ангел, бяха хубава и стабилна двойка. Много хора ги даваха за пример като успели в брака. Е, имаше си недостатъци – притесняваше я често нежеланието му да се занимава с проблемите на другите, както и това, че винаги много пестеливо отделяше от личното си време и внимание на останалите. Но той беше много зает с работата си, беше архитект и проектите му го поглъщаха. А тя не искаше да го обсебва. Знаеше, че никой не обича това. Според нея живееха нормален и хармоничен живот – без контрастни емоции, караници и скандали. Бяха цивилизовани…Но винаги нещо я притесняваше. Някакво седмо чувство й подсказваше, че това някога ще свърши, че ще се случи непоправимото и че ще трябва да е готова за него…
Рая продължаваше да слиза в каньона. Колкото по-надолу вървеше, толкова по-мрачно ставаше. Тя погледна нагоре – небето почти не се виждаше от дърветата, които се издигаха от всички страни и засенчваха светлината. Това създаваше усещането, че се намира в огромна мрачна катедрала. Усещането й хареса. Чудеше се защо не изпитва страх. Заслуша се в тишината и се учуди, че дори не чува гласове на птици. Беше обградена от пълен покой. „Като във крипта,“ помисли си тя и продължи да слиза. Спомни си легендата за Орфей и Евредика и долната земя. Само че разликата беше, че
Евредика искаше да избяга от царството на мрака, а Рая се чувстваше чудесно в него
Когато най-после се спусна до дъното на каньона и си потопи ръцете в ледено-студената вода на планинския поток, разсичащ двата хълма, тя реши да си почине.
Хладът от водата и сянката на гората накараха презатопленото й тяло да потръпне. Тя започна да се оглежда наоколо като констатира, че от няколко часа не бе виждала друг човек по маршрута. Обикновено се разминаваше с групи хора на всеки час или два, но вече от доста време ходеше напълно сама. Дори не се засече нито веднъж с хората с мулетата, които пренасяха багаж. Животните бяха единственото възможно средство за транспорт по тези тесни планински пътеки… Рая затвори очи и се облегна на едно дърво. Искаше да си почине добре преди последното трудно изкачване до хижата. Опита се да не мисли за нищо. Това винаги й беше трудно. Никога не разбираше хората, които успяват да медитират. За нея медитацията си беше чисто губене на умствен ресурс… Накрая пое дълбоко дъх и реши да се изправи.
Тогава чу шумолене от стъпки, което идваше не от страната на пътеката. Надигна глава и видя на 10 метра пред себе си, от другата страна на потока, огромна кафява мечка, която я приближаваше. Рая онемя и краката й се подкосиха. Разбра, че не може да стане, а и че в това няма смисъл. Мечката стигна до края на потока, удари с лапа по водата, изръмжа и агресивно започна да мята с глава.
Някъде дълбоко в подсъзнанието си Рая отчете мисълта: „Така ми се пада! Винаги съм била глупачка!“ Мечката продължаваше да издава сумтящи звуци и да рови земята пред себе си. Рая беше сигурна, че скоро тя ще нагази в потока и ще се озове до нея. С треперещи ръце тя разтвори раницата си и извади всичката храна, която носеше със себе си – сандвичи с шунка, парчета печено пиле, няколко ябълки, една краставица и един домат. Тя взе пилето и го хвърли към мечката . Мечката я изгледа учудено, но се наведе към месото. След няколко секунди го погълна и започна да гледа отново към Рая с доза настойчиво любопитство като не спираше да сумти. Рая й хвърли сандвичите, после ябълките и после всичко останало. Дори й обели един шоколaд и й го подхвърли. Мечката погълна и него. Накрая тя и Рая просто се гледаха известно време. Рая не помръдваше, а мечката бавно прекоси реката и се озова до раницата й. Подуши я и я обърна с лапи. После се загледа в Рая, която също я гледаше втренчено. Тя се беше примирила със съдбата си и наблюдаваше случващото се като че ли не участваше в него. „Чудя се дали това е мъжка или женска мечка?“ –Рая се улови да мисли… Мечката си приближи главата до лицето й и започна да я души. Рая затвори очи в очакване на неизбежното.
Когато ги отвори отново, видя че мечката се отдалечава –
бавно, мързеливо и шумно, докато накрая не изчезна зад зелената пелена от вековни букови гори.
Рая се надигна и започна да тича с всички сили нагоре по хълма. Тичаше и ревеше истерично и без глас. Плачеше и се смееше без глас. Чувстваше се щастлива и свободна за първи път от много време. Превзе разстоянието до хижата за много по-малко време от планираното. Когато стигна до нея цялата мокра, изцапана и без багаж, хората я гледаха с недоумение и любопитство.
–Има ли някъде телефонен обхват тук? – Рая попита първия срещнат.
– Има, ако се изкачите ей там на оная височинка – отвърна й симпатичен младеж.
Тя се изкатери до възвишението и извади телефона си. Наистина имаше сигнал, макар и слаб. Веднага набра мъжа си:
–Рая ти ли си? Къде си по дяволите? Вече щях да викам полиция.
–Слушай ме внимателно Ангел: Последният месец беше най-големият тест в живота ми и в живота ти. Последният месец беше една подготовка за реални събития и ти се провали, скъпи!
–За какво говориш? Престани с глупостите си! Не си единствената болна на света, че да се държиш така безобразно!
–Там е работата, Ангел, че аз въобще не съм болна и никога не съм била! Това беше само един тест или както се казва симулация на определени житейски събития с цел да се наблюдават реакциите, подготовката и поведението на участниците в тях. И ти не издържа този тест. Лекарката-онколог ми е приятелка. Помолих я да разиграем този театър, за да бъда сигурна, че ако някога стана слаба и безпомощна, ти ще бъдеш до мен. Оказа се, че съм грешала. Така, че вече нямам намерение повече да бъда с теб „докато смъртта ни раздели.“
Тя затвори телефона, излегна се на топлата трева и за първи път от много време престана да мисли.
0 Коментара