Пътуването към Непал и Тибет не е обикновена екскурзия, то е пътешествие към различен свят, а в крайна сметка – към самия себе си. Хубавото е, че тръгнахме за него без предварителни очаквания и нагласи, знаехме само девиза на водача ни Евгени „Живи, здрави и доволни – в този ред”.
Снимки: Нисим Примо
Научихме, че можем повече, отколкото подозирахме. От програмата и нейните промени в последния момент стана ясно, че след нощното пътуване с автобус до Истанбул ни очаква почти цял ден разходка из града. В късния следобед заминахме за столицата на Катар – Доха, а през нощта кацнахме в Делхи. Там върнахме часовника назад с 2 часа и 15 мин, за да пропътуваме пътя до Катманду. И така почти 3 денонощия без нормално легло и баня се оказаха напълно в нашите възможности. Не само това. Оказа се, че ние можем сутрин да играем йога под ръководството на Миро. Можем да тръгваме на път в 4 часа през нощта, за да видим красиво планинско езеро в Тибет. Можем вечер да си направим карнавал или да се забавляваме в заведение с жива музика. Можем да посрещнем изгрева в Хималаите в пет сутринта.
Непал ни посрещна с пъстротата си, горещината, пищната си тропическа растителност, влагата и повсеместната градска мръсотия. Движението е вляво. В него участват всички – рикши, мотори, свещени крави, туристи, търговци, камиони и кой ли не. Клаксонът е много по-важен от волана и се употребява непрестанно. Хората са усмихнати, изглеждат спокойни, почти няма катастрофи. Пътищата са лоши и не се развиват скорости по-високи от 70 км/ч. Будизмът, хиндоизмът, мюсюлманството са най-разпространените религии.
Целият град е облепен с реклами на най-известния им йога
Сутрин телевизията излъчва от стадиона упражненията и дишанията на йогата пред десетхилядна публика, която също прави упражнения с учителя си.
Долината Катманду е паметник на културата, защитен от ЮНЕСКО, но парите явно и тук не стигат и корупцията процъфтява. Политическата обстановка е нестабилна след братоубийството на краля. Сега всички са включени в управлението, включително маоистите. Млад човек от кастата Лама ми каза: „Не харесвам никого, даже себе си. Искам да замина…”. Което ми напомни, че и моите деца вече са заминали в чужбина.
Благодарение на едно хубаво момиче от групата ние винаги имахме нехоноруван местен водач. В Катманду това бе ламата Бал, който вървеше по 3 часа пеш от манастира си Копан до нашия хотел, за да бъде с нас. Бал почти не знае английски, но това не попречи да ни предаде няколко урока по медитация и да ни води 3 лечебни сеанса. „Ом, а, хум, хри” – това са звуците на мантрата, означаваща „Нека силата ме направи свободен”.
„Ом” е звукът от създаването на вселената, мисълта при произнасянето му е насочена към главата и виждаме белия цвят.
При „а” мислим в светлосиньо и се концентрираме върху гърлото, „хум” е в тъмносиньо и мисълта е в сърцето, „хри” е зеленият цвят, а мисълта е в слънчевия сплит. Будистите медитират по 2 часа в поза „лотос”. За нас един час медитация беше достатъчен, за да ни изпълни с енергия и спокойствие.
Копан манастир е много чист, с прекрасна градина и около 60 монаси. Той е един от 120-те центъра на будизма по цял свят, ръководени от Далай Лама. Там получихме благословия от четиригодишния Тулку Тензин Пънтсок Ринпонче, прероденият Велик Махасидха Геше Лама Конгчонг.
Туристите в Катманду гъмжат навсякъде. Пашупати, един от задължителните туристически обекти, е хиндуиски комплекс, посветен на прощаването с живота. Мъртвите се изгарят на клади. С по-ценни дървета, например сандалово, си отиват по-богатите. Остатъците от кладата се изхвърлят в свещената река Багмати. Маймунските семейства са другите домакини тук.
Друг подобен комплекс е Ханюман-дхока Дърбан, почти цял град, който е част от световното културно наследство. Сред храмовете от XVI век живее и едно малко момиче – живата богиня Комари. По традиция се избира момиче от определена каста, отговарящо на строги изисквания.
Тя става жива богиня до първото си кървене,
независимо от причината за това. Показва се силно нагиздена и гримирана, безкрайно отегчена на един прозорец, строго охранявана от двама гурхи. Снимането й е забранено, но картички с лика й се продават навсякъде. Излиза два пъти в годината на площада и там предсказва бъдещото на хора от тълпата срещу няколко рупии. Народът напира към нея и се случва някой да бъде посечен от гурхите. Гурхите са племе, известно със своята лоялност, войнственост и с това, че никога не се предават. Неслучайно от тях се избират представители за гвардията на английската кралица. Два от хотелите, които ни приютиха, принадлежат на гурх, служещ при принц Чарлз. Беше ги дал под аренда, докато живее в Англия.
Градовете-музеи не са мъртви. Хората живеят в древните сгради, децата придружават туристите, учат лесно езиците им, защото са музикални. Показват им забележителностите, а после искат пари за учебници.
Баните в Непал са амфитеатрални ровове с чешма. Там се къпят облечени, перат се, простират. Ако тече река, хигиената се осигурява от нея. Вероятно затова непалците изживяха културен шок, виждайки ни да плуваме в езерото Фева по бански. А пък „прашките” на нашите момичета ги хвърлиха в смут – не знаеха дали да гледат, или да се обърнат.
В наши дни Тибет е автономна област в рамките на КНР. Пътуването ни до китайската граница бе трудно, валеше и проливен дъжд, но природата в Непал е толкова щедра, че се прехласвахме по богатите нюанси на зеленото, по прекрасните водопади, ручеи и рекички. Почти всяко по-достъпно местенце е обработено, оризът е нежнозелен, почти в резеда и се полюшва от вятъра. На зеления фон се открояват ярките пинджами или сари на жените. Пинджами носят будиските, те представляват туника и шалвари, придружени от тънък шал. Със сари се обличат хиндуиските. То включва къса блузка с ръкавче и най-малко 7 метра плат, увит по специален начин, и шал. С тези дрехи те слизат по планинските пътечки, носят тежки кошници със зеленчуци на гърба си, като си помагат с широка препаска, минаваща през челото.
Почти наближили границата, внезапно бяхме спрени от струпани на пътя камъни. Автобусът трябваше да прецапа през реката, която минава през самия път. Помислихме, че това е проблемът, но разбрахме, че дългогодишният конфликт между две села, довел напоследък до жертви, е причина селяните да барикадират пътя. Бяха твърдо решени да спрат движението, докато някой от правителството им обърне внимание. Там прекарахме почти два часа. Дойдоха войници, въоръжени с пръчки и стара пушка. Техният командир поведе трудните преговори с водачите на протеста. Не след дълго успяхме да продължим. Внезапно автобусчето ни спря, около нас се струпаха сюрия носачи, които се опитваха да грабнат багажа ни, още докато го сваляха от покрива. Оказа се, че границата се минава само пеш и тези хора така изкарват прехраната си. Образува се много живописна колона от носачи, някои жени и даже баби, покрили с найлони нашия багаж, и българите, подтичващи край тях по калния път почти километър и половина до китайската граница.
Така и не разбрахме кога сме напуснали Непал, но китайската граница е сериозно охранявана, снимането е забранено и вдъхва респект.
След паспортната проверка бяхме натоварени на микробусчета, които ни откараха по нещо, което слабо напомняше на път, до митницата. Митницата се оказа затворена, но все пак китайците ни разрешиха да влезем в град Зангму (2500 м).
Естествено туристическата спалня, в която се озовахме, беше най-мръсното и неудобно място за спане от цялото ни пътешествие. Но това е основният бизнес на хотелите в градчето – пълнят се след затварянето на митницата на границата. Стаите са за четирима, осем и повече души, има по една тоалетна на етаж. Багажът ни плуваше във вода, въпреки че се бяхме подготвили от София с водолазни чанти. Чантите – водолазни, ама циповете им – обикновени, през тях водата си тече.
Сега разбрахме, че хигиената е враг на туризма
Колкото е по-мръсно, толкова повече укрепва имунната ни система. Нощуването в Тигри се оказа цяло щастие. На другия ден успяхме пак в дъжда да се насладим на т.нар. „път към ада”. 32 километра се изминават за 8 часа и при това на дневна светлина. Ако не валеше, щеше да е необходимо да изчакаме до вечерта, за да тръгнем, тъй като при ясно време денем, „пътят” се ремонтира. Както се казва в суфитската притча: „Всичко е за добро”.
Катерехме се все още по южните части на Хималаите. Шофьорът ни е майстор на сложните разминавания, слизаше да насочва джиповете и огромните тирове ТАТА, накичени като циркове камиони. През границата минава целият стокооборот с Непал, всички автомобили са претоварени.
Така, преминавайки през първия превал Ла лунг Ла (5050 м), откъдето се виждат осемхилядниците Чо Ойо (8201м) и Ксичарагма (8012 м), стигнахме до град Ниалам. Гледката стана пустинна, времето – сухо, студено, задуха вятър. Тук човек живее в пълна симбиоза с яка или дзо. Дрехите са от вълна на як, месото и млякото са от як, горивото е внимателно изсушените изпражнения на як, лойта служи за осветление или гори в храмовете. Дзо е кръстоска на як с крава, която дава повече мляко. На тази височина има по-малко бактерии, хората са усмихнати, с червени бузи и загорели лица. Не се къпят, имат много накити: обици, сребърни пафти на коланите. Къщите са защитени от каменни огради, прозорците отвън са украсени с черни рамки, като черните очи на тибетците. Разноцветни будиски знаменца се веят, изпращайки молитвите им до Всевишния. Дървета почти няма, всичко дървено се събира.
Всички искат пари. Бях изумена, когато видях един снажен мъж с плитки и сини обици да иска да замени 20-левова банкнота за юани. Оказа се, че паднала от портфейла на Миро и той веднага я грабнал.
Мястото, избрано от нашия тибетски водач за обяд, бе много живописно – в средата на стаята беше разположена голяма печка, разноцветни драперии украсяваха тавана на помещението. Менюто включваше супа от як, която се яде с китайски клечки, и после се изпива бульонът. Вкусно, ако не се заглеждахме в хигиената.
След поредната туристическа спалня минахме още няколко превала, най-високият бе Джиатчу Ла (5248 м). Пострадахме от високопланинска болест. Въпреки предупрежденията на Евгени, явно не пиехме по 2-3 литра вода. Всеки ден взимахме аспирин. Чувствахме се като космонавти, движенията ни – забавени, през нощта се будехме, за да поемем повече въздух. Нямахме апетит, гадеше ни се. Всеки чувстваше дискомфорт на слабото си място. Аз имах болки в очите.
Ксигадзе е известен с манастира на Панче Лама, който би трябвало да бъде лявата и дясната ръка на Далай Лама. Сега Панче Лама живее в Пекин и посещава манастира 2-3 пъти в годината. В будизма има 5 секти, три от тях са основни. Сектите не се противопоставят една на друга, в манастирите има храмове, посветени на различните секти.
Преди всяко тибетско семейство е давало по един син в манастирите
Сега монасите застрашително намаляват. Манастирите трудно се поддържат, свещените им книги – мандали, написани върху кожа от як с естествени бои, се износват. Официалният език е китайският, а те всички са написани на тибетски. По време на цялото пътуване имахме чувството, че сме хванали последния влак, за да се докоснем до все още автентичното в Тибет. Да потърсим древната мъдрост пряко, без да е минала през многобройни преводи и тълкувания. За съжаление, това се оказа трудно, дори невъзможно. Големите градове и особено Ласа – столицата на Тибет, започват да приличат на другите китайски градове. Потала – Зимният дворец на Далай Лама, макар и съхранен, сега се разглежда за по-малко от един час. Преди години не е стигал цял ден. Около него е изграден хубав парк, доказателство за упоритостта на китайските агрономи (Ласа се намира на 3700 м височина, тук нормално дървета не растат). Изненада представляваха и красивите фонтани, образуващи прекрасни фигури в синхрон с музиката на площада. Импозантна е и сградата на жп гарата, може би най-голямата, която някога сме виждали.
Има само седем коловоза, влаковете са само няколко на ден, но се изпращат и обслужван с тържествеността, с която вероятно се е служело в Китайския императорски двор.
Храмът Джоханг е построен в центъра на старата част на Ласа – Баркхор, през средата на VII век. Многоцветен, със златни покриви, пази много исторически реликви, статуи на тибетския крал Сонгтсен Гомпо и принцесите Уенченг и непалската Бхрикути Деви. Той е тибетският духовен център и най-святото място за молещите се будисти. Нощната обиколка на храма Кора заедно с молещите бе незабравимо преживяване. Пристигнахме след бурна гонитба с рикши и се смесихме с тълпата. Тибетците се молят, изпълнявайки „слънчевия комплекс” от йога. На тази височина ритуалното просване на земята по очи и после изправяне се осъществяваше изненадващо енергично от всякакви хора: мъж с бяла риза, дошъл след работа, деца, жени, възрастни. Обикаляйки храма по посока на часовниковата стрелка, те не спираха да въртят ръчните си молитвени барабани.
От Ласа пропътувахме разстоянието обратно със самолет. Поздравихме от ръка разстояние всички осемхилядници, снимахме ги, радвахме се на вечните ледници. После самолетът се потопи обратно в тучната зеленина и пъстрия боклук на Непал.
Спомних си думите на Евгени – този район е провалил не една кариера. А моята?
0 Коментара