Норвегия – честно, чисто, сурово

Първото нещо, което ме впечатлява в Норвегия, е надпис на летището: “Честно. Чисто. Сурово.” По-късно ще се връщам многократно към тези думи – те са дестилатът на норвежкия национален характер. На скандинавската природа. И на уредената държава, която тия северни хора са изградили – с много перипетии, впрочем, защото независимостта на Норвегия датира едва от 1905 г., дотогава е вид придатък на Швеция и Дания.

Толкова различни ми изглеждат норвежците от нас, южняците – че се хващам как подхождам към тях, сякаш решавам ребус.

“Истинско норвежко”

Норвежецът е честен, чист и суров – точно като удивителната природа, която го заобикаля, изсечена от вода, ветрове и лавини. Той е безхитростен, дори наивен, той е атлет и воин, поет и романтик, който още вярва в приказки. Светът му се населява от дългоноси тролове и дългокоси нимфи с кравешки опашки (хюдри), откърмен е с разкази за далечни пътешествия и подвизи отвъд човешките възможности. Той е волеви, сдържан и състрадателен, в душата му има много мрак и студ, но и бели нощи, черно слънце, фиорди в ослепително синьо, шлейфове от рукнали водопади, буйнало зелено, дъждовно сиво, прежди от мъгли, стелещи се по заснежени зъбери…

Тукашните национални герои са необичайни: кондуктори, пощальони, скиори, лесовъди, рибари, землекопачи, моряци, машинисти, все обикновени хора и необикновени авантюристи. Норвегия, макар и конституционна монархия, е държава на пролетарии. “Демокрация” не е куха дума тук – обзаведена е с реална власт. Народът управлява – 80% от 5-те милиона норвежци гласуват редовно на избори, важните решения се взимат с референдуми (като например това страната да не членува в Евросъюза). Работническата партия е начело на държавния кораб от дълги години. Местните медии заемат в международните класации по свобода на словото впечатляващото 2-ро място. Жителите на Норвегия обичат да четат вестници. Социализмът е осъществен идеал.

Благодарение на откритите през 70-те години на миналия век находища на нефт и природен газ качеството на живот е сред най-високите в Европа. Хората са заможни и независими, безработицата е само 3%, а полаганите социални грижи за хронично болните и възрастните са безупречни. Норвегия има най-високия в света БВП на глава от населението и разполага с най-голямата държавна пенсионна каса. Хазната е собственик на предприятията от енергийния и газовия сектор, парите в управлявания от нея Петролен фонд, където се събират приходите от нефтените находища, са разчетени за бъдещите поколения и се ползват в момента за целеви инвестиции в чужбина.

Особености на норвежкото обслужване

Вероятно защото норвежците са благоденстващи, силата им не е в сферата на услугите. Там хем я има скандинавско-германската дисциплина и точност, хем нещо все им се изплъзва. Недоизпипването, пропускането на някоя важна подробност е част от особеностите на националния сървис. Норвежците, които срещнах по хотели, ресторанти и т.н. са отзивчиви и усмихнати, но неособено съсредоточени в това, което вършат. Причината май е в липсата на мотивация. Но въпреки суматохата, която понякога създават, не успяваш да им се разсърдиш – нещата все някак се нареждат накрая, неудобствата се компенсират. Тоест машината, която иначе е замислена перфектно, работи – въпреки моментните човешки разсейвания и “викингската” непохватност.

Пътят на Север

В буквален превод Норвегия означава “пътят на Север”. Някои я наричат и “Страната на среднощното слънце”, понеже на места над Полярния кръг слънцето въобще не залязва. После пък не излиза над хоризонта с месеци – едно бледо сияние напомня само, че изобщо съществува.

Като площ страната е малко по-малка от Германия, но по-голямата й част е заета от високи скалисти планини, образувани от праисторически глетчери. Символ на Норвегия са фиордите – дълбоки прорези от вода, датиращи от Ледниковия период. Най-дългият и най-дълбокият от тях е Согнефиорд, по който презокеанските лайнери достигат дълбоко (на почти 200 км) във вътрешността на страната – чак до Флом. Заради тия всечени фиорди общата дължина на норвежката брегова линия е 25 148 кв.м. Ако се добавят в сметката малките фиорди и островите – дължината става 58 133 кв.м.

Август е, би трябвало да е лято, но лятото е нещо много относително в Норвегия. В Осло вали като из ведро, понякога спира – колкото да усетим как се е чувствал Ной след края на потопа. Стоманено небе, стари фасади, футуристичната сграда на Операта, каменният профил на градската крепост, марината, в която до скъпите катамарани и яхти се полюшват шхуни антики…

Корабчетата на градския транспорт кръстосват до Бигдьо, полуострова на музеите. Там са изложени автентични дракари, открити при разкопки на викингски погребения. Вече има доказателства, че един от викингите мореплаватели – Ериксон, е стигнал чак до Америка на борда на такъв дракар (с драконовска глава на носа). В музея “Фрам” може да се види най-здравият дървен кораб, строен някога – с него нобеловият лауреат, дипломат и океанолог Фритьоф Нансен извършва експедициите си до Северния полюс. Пак на борда на “Фрам” Руал Амундсен, първият човек посетил и Северния полюс, и Южния, достига бреговете на Антарктида. А в музея “Кон-Тики” е салът, с който антропологът и писател Тур Хейердал прекосява през 1947 г. Тихия океан от Перу до Полинезия.

В лъскавия квартал до яхтеното пристанище е концентриран светският живот на Осло. Веднага ни става ясно, че в Норвегия се яде обилно, бавно и вкусно. Че сьомгата е винаги прясна, а виното – скъпо. Че местният концентрат “аквавит” се произвежда от картофи. Че бирата Ringnes върви отлично и в хладно време. (Тази старинна пивоварна е горд спонсор на легендарното пътешествие на Фритьоф Нансен из Арктика).

На идната сутрин поемаме към Берген, втория по големина град на Норвегия, обект на ЮНЕСКО. Предстои ни дълго и бавно пътуване, през което ще сменяме влакове, фериботи и високопланински железници. Ще се отбиваме в малки селца – да съзерцаваме залеза, да преспим, да пробваме кафявото козе сирене или сайдера на местните селяни. Ще кръстосваме фиордите с открити моторни лодки – дегизирани в скафандри сякаш за Луната.

Отбивки

Две са норвежките гари, оставили отпечатък у мен: едната е най-високата в страната, другата – най-мократа в света.

Гара Финсе се намира на 1222 м надморска височина по Бергенска железопътна линия. Няма шосе дотук. През лятото море от велосипеди залива перона, зиме я превземат скиори. Понякога и кинаджии – през 1979 г. Джордж Лукас снима тук сцените на ледената планета Хот от “Империята отвръща на удара”.

Прекачваме се в Мирдал на прочутата Фломска жп линия. Влакът се издига и спуска стремително над урвите, пълзи по релсите, изсечени в скалите, като железна змия. Най-стъписваща от 11-те гари по тази линия е Кьосфос – влакът внезапно спира и човек не е подготвен за разпенената красота и мощ на водопада, който буквално го връхлита. Стъклата ослепяват от пръските, втурвам се в грохота навън запленена – перонът е буквално на пътя на водната каскада и тя ей сега сякаш ще ме помете. Докато се усетя – вече съм мокра до кости, останала без дъх, щастлива.

Фломската железница е малко инженерно чудо: релсовият й път не е теснолинеен, а със стандартната широчина, теренът е особено сложен, в 80% от общо 20-километровата жп линия наклонът е 1:5. Този шедьовър на норвежкото строителство прави 21 виража и минава през 20 тунела, като почти всички (без два) са прокопавани на ръка. През прозорците на влака се нижат диви, непокорни пейзажи. Единствени ручеите могат да се спускат по стръмните каньони, в тесните дерета има участъци, тапицирани с вечен лед. Там никога не прониква слънце – затова, казват, тия пропасти са любимо обиталище на троловете. Според преданията, троловете се вкаменяват, щом излязат на светло.

Аз излизам на светло след двайстия тунел, но не се вкаменявам, а разтапям в пасторалната панорама на Фломската долина – тучни ливади, ферми с овощни градини, силует на църква, разноцветни дървени къщи, високо в планината над тях проблясва сребърната лента на водопада Рьоандефосен, падащ вертикално от 140 м височина…

Макар 40% от територията на Норвегия да се намира над Полярния кръг, заради влиянието на Гълфстрийма климатът тук е по-мек и вали повече дъжд от обичайното за тия ширини. Овощните градини са важна част от норвежката икономика и земеделие. От ябълките в Хардангер произвеждат натурален ябълков сок и органичен сайдер. Ягодите, малините и боровинките заради чистия въздух и глетчерна вода са с феноменален вкус. Черешите се радват на активен износ за Германия, Великобритания и Белгия, защото узряват по-късно.

Голяма част от норвежците са ангажирани в сферата на туризма и в транспортните компании. През лятото във Флом кипи живот – особено покрай презокеанските лайнери, които акостират ежедневно в пристанището. Питам момичето на рецепцията в хотел “Fretheim” как изглежда животът тук през зимата, отговаря ми простичко: няма никой. Хотелите и магазините не затварят, но селцата опустяват и къщите под снежните шапки заприличват на мечки, потънали в зимен сън.

Отправяме се на “фиорд сафари” по Нерьойфиорд, левия ръкав на Согненфиорд. Той е част от световното наследство на ЮНЕСКО – представлява величествен, тесен провлак, обрамчен от 1700-метрови скали (с още около 1300 метра дълбочина). Придвиждаме се с гумена лодка с моторен двигател, който развива толкова висока скорост, че преди да тръгнем, ни опаковат като космонавти – непромокаеми гащеризони, шапки, ръкавици, очила… Ту грее слънце, ту вали и дъждът забива иглички в бузите ми. Водачът си играе с темпото – засилва лодката, за да ни вдигне адреналина, после забавя хода й, за да се насладим на зашеметяващите гледки и упойващата тишина. Спираме край шуртящи водопади, отбиваме се в селца, до които се стига само по море, опитваме специалитети на местни ферми, наблюдаваме птиците и рибите…

Куклен дом

На следващия ден с ферибота за Берген стигаме отсреща – в Болестранд. Отсядаме в “Kviknes”, кацнал на брега на фиорда. Този забележителен фамилен хотел, функциониращ от 1877 г., се слави със старовремски чар, гурме кухня и богата колекция от картини. Селцето Болестранд е притихнало и уютно – кокетни къщи в “шведски стил”, дантелени перденца и закачливи аксесоари по прозорците, тихи кейчета към езерото (тук забравяш, че е море), цветни храсти в градините, огради няма, вратите са отворени, дървената църква е в стъпаловидния викингски стил – с драконови глави на покрива… Пред повечето къщи са паркирани инвалидни колички и си казвам – ето, това е заради масовото застаряване на Запад. После разбирам, че селището е “социално” – нещо като разпръснат старчески дом. Подопечните старци обитават домове на вълшебния бряг, а социалните, които се грижат за тях, са базирани наблизо в нещо като миниклиника… Няма повече какво да кажа.

През дългия път по вода към Берген слънце и дъжд се надбягват постоянно, преминаваме с ферибота под дъги и мостове. Колкото повече приближаваме открито море, толкова повече ни подхвърлят вълните, задухва ураганен вятър, природата ръмжи… Опитвам се да си представя какво е да работиш в някоя от базите за нефт и газ насред нищото, в дълбокото и тъмното – досущ като трол… По-късно научавам, че брит певицата Katie Melua е пяла през 2006 г. с групата си в базата “Трол” в Северно море – на 1400 метра под морето. И така е влязла в рекордите на Гинес като изпълнителката с “най-дълбокия” концерт в света.

Притъмнява, когато пристигаме в Берген. Колоритното пристанище, оживеният рибен пазар, живописният средновековен квартал Бриген, сдържаният шик на местната арт бохема и младежкият дух, типичен за всеки университетски град… Два дни се шляем по калдъръмените улички, обикаляме музеите, крием се из ресторантчетата от внезапно рукналия дъжд, ядем сьомга и еленско, пробваме колбаси от лос и кит…

За да стигнем до кулминацията на това пътуване – обеден концерт с пиано миниатюри на Едвард Григ. Изпълнява ги виртуозният, напълно посветен и отдаден Christian Ihle Hadland. Концертната зала, в която попадам, е най-красивата според мен в света. Построена е на ръба на фиорд в рамките на имението на композитора Troldhaugen, недалеч от Берген. Отвън прилича на тукашните стъпаловидни църкви, с торфен покрив от зеленина, който се слива със склона. Отвътре е аскетична – главните герои са музиката и природата. Роялът е на подиум пред огромна стъклена витрина, която предоставя на зрителя-слушател оня изумителен пейзаж, вдъхновявал преди 100 години и самия Григ. Долу на брега е рибарската колиба, където Григ се усамотявал, за да композира, съзерцава и размишлява в компанията на пиано, печка и бюро с гледка към морето… В това удивително преживяване се концентрира сякаш есенцията на Норвегия като дух, емоция и природа. Изключително е в много смисли: като концепция; като грижа – и за паметта на гения, и за сетивата на почитателите му; като висша естетика. Ами това е: честно, чисто, сурово. Норвегия.