Някъде в Си’ан Ка’ан

Неделя е. Умирам от скука и жега. Ден за църква – освен да отида да се помоля. Обаче не ходя на църква. Ами?

Ще изляза с приятели – шегувам се… нямам приятели. Или поне такива с подходящи мотори. Какво друго ми остава тогава, освен да се кача на 110-те жълти коня и да отпраша нанякъде – на място без асфалт. Кой знае, може пък по пътя да си намеря другарчета?

Прицелвам се в Пунта Ален.

Това е нос в края на мнооого дълга пясъчна коса – от едната й страна е Карибско море, от другата – пак Карибско море, но под формата на лагуна. Намира се в мексиканския щат Кинтана Ро (Quintana Roo), и по-точно в природния резерват Си’ан Ка’ан – майското му име в превод означава нещо като Произход на небето. Резерватът се простира на 1500 квадратни километра и е дом на ягуари, делфини, морски костенурки, крокодили, морски крави и обширни мангрови гори. И за щастие, започва направо от покрайнините на Тулум – бързорастящото градче, в което комбинацията от бедност, богатство, див запад и карибска идилия създава доста приятно усещане. И в което живея от няколко години.

Минавам набързо през двата светофара на Тулум и започвам да се влача по плажната хотелска ивица, пълна с малки „еко“ хотели, които имат от 2 до 20 стаи, построени от хиляди отсечени и рендосани трупове на редки дървесни видове. Цените за нощувка на тези световноизвестни тулумски плажове със свръхситен бял пясък и лазурни води започват от 30 американски долара и стигат 3000. Толкова струва потапянето в бохемската атмосфера, пълна с

оскъдно облечени инстаграм звезди,

които гордо се развяват напред-назад.

Та, да се концентрирам върху пътешествието ми, което много друса. Друса много, защото местната хазна се пълни точно преди началото на туристическия сезон, тоест, през ноември. Съответно пътищата се напълват с камиони, колела, хора, нови канавки, разкопки и асфалт за Коледа. Затова вече половин час се влача по крайбрежния път, потънал във всякакви интересни благоухания, идващи основно от смолата на свещения копал. Тамянът от дървото Copal е едно от най-важните магически и лечебни средства за маите, което отваряло сетивата за божественото, прочиствало душата от уроки и лоши мисли и подпомагало духовното израстване.

Ето я и малката арка – входа на резервата. Има такса – 36 песо за местни жители като мен, но тъй като не намират ресто, ме пускат безплатно. Научавам, че преди седмица течението отнесло рибар при моста на Бока Пайла. И аз ще мина оттам. Горкият, отдавна е в морето, обезводнен и сигурно удавен.

Оттук започва истинската ми разходка. До Пунта Ален има около 50 км черен път, във вариращо състояние – от дълбоки дупки, разположени много на гъсто, до дълбок и мек прясно настлан чакъл, който е опасен за мен и за тежкия ми мотор. Давам газ, първият участък е супер добър, карам с 60 км в час.

Минавам покрай бившото имение на Пабло Ескобар.

Казва се Каса Малка (не е малка). За онези, които знаят пътя – това е дългата ограда вляво с многото спящи полицаи и камери. Разказваха ми, че имало подземен басейн с таен изход към морето. По принцип не е невъзможно, особено ако към басейна е имало и таен тунел с малка подводница. Така или иначе, там продължават да се правят полутайни купони за VIP персони. Последният такъв беше преди седмица, когато цял Тулум го обучаха хеликоптерите на гостите, които кацаха в спортния комплекс и после персоните биваха извозвани с лъскави SUV-та до въпросното имение.

Посоката е юг. Карам си по пътя, ама не се заглеждам много. Не за друго, а защото с едната ръка карам, с другата снимам с телефона. Безопасността винаги е на първо място, особено в «нашия» щат… Отляво, или за онези с по-усложнено мислене – на изток – ми е морето. Понякога се мярка на няколко десетки метра, понякога – на два метра от пътя. Минавам покрай плаж. Преди седмица

на този плаж намериха няколко килограма кокаин,

добре опакован, разбира се, в добре известния дък тейп (скоч). Всеки знае, че тук има малък трафик на наркотици, които се прекарват с лодки от Белиз (който е на няколкостотин километра южно от Тулум) до Канкун, който е на 120 км северно. От време на време не им сработва системата за теглене на пратки под вода, или системата за складиране под вода с големи късове лед. Та «квадратните» риби, както им викат, изплуват на брега, след това полицията ги конфискува и ги праща нататък по веригата, или местните ги ловят. И после пак по веригата.

Гледам и напред, все пак съм на мотор, когато пред мен внезапно притичва нещо. Добре, че не карам с голяма скорост. Знам какво е – коати. На местното майско наречие – «техон».  Спирам, изваждам снимачната техника. Минават две-три, от опит знам, че коатитата се движат на много по-големи групи. Значи има още поне три пъти по толкова. Чакам. Две коли ме задминават. Все още нищо. Тишина… И късмет – притичват няколко бързи и добре ориентирани коатита, подредени като матрьошки. Последното – голямо колкото малко котенце.

Продължавам. Друсам се сред дупки, мек чакъл… Пробвам телефона, естествено няма никакво покритие. То в града няма, какво остава тук, сред лагуни и мангрови гори. Виждам красив асфалтиран мост, а до него – дървен и още по-красив, но полуразрушен. И нещо, което всеки незапознат ще вземе за река, но то не е река, а началото на голяма лагуна. Движението на водата, което наподобява течение, се дължи на приливите и отливите на морето, с което тя е свързана. Мястото се казва Бока Пайла. Дали да спра? Не, 36 градуса е все пак.

Останалите 20-30 км до Пунта Ален са напълно безинтересни, с изключение на един отчаян фадромаджия с фадромата си, който по неясни причини работи през най-тежкото време на деня през единствения си почивен ден. Виждам жена до него, предполагам – за утеха.

В Пунта Ален – както винаги – ха-ха – идвал съм само веднъж… Та, както винаги – празно, бедно, малко. Но пък за сметка на това, горещо. А, и идилично. Много идилично – предполагам, че такова е било цялото крайбрежие преди 20-30 години.

След глупаво затъване в пясъка се добирам до тюркоазеното море. И после до църквата. Никога не съм обичал да влизам в църкви. Но понеже съм тук за първи път, влизам. Даже паркирам мотора пред входа. Интересно усещане – кръстът на фона на палмите, синьото небе, морския бриз, пясъка и жегата –

сякаш испанците вчера са стъпили тук.

Откривам местното кафене и искам две кафета от симпатичната aржентинка, леко прегоряла от седене в Пунта Ален. Едва когато ги изпивам, виждам, че тя плакне всички чаши в един леген, пълен с тъмнокафява вода. Нищо, най-много да съм хванал някаква пунтоалевщина, няма лошо. Понеже все пак е населено място с някаква връзка с външния свят, и в кафето има някакъв интернет. Пращам съобщение на моя близък приятел Хуан-Карлос. Не, не съм там, където му казах, че ще бъда. Проверявам фейса. Един лайк. Изпълвам се със светли чувства – за два-три часа, докато се върна, ще събера поне три-четири лайка още. Обзема ме оптимизъм и потеглям обратно.

На връщане спирам на моста на Бока Пайла, самодоволно дънейки реге от JBL-a. Успявам да привлека вниманието на всички рибари. Викам им: «Буенос диас!», силно и с интонацията на тукашен човек. Местните имат голям респект към големите мотори – за тях всичко над 150 кубика е много, да не говорим за 1200. Снимам един корморан, който се мотае наоколо. Крокодилът – обикновено около моста се върти един конкретен крокодил, който чака остатъците от риболова – отсъства. В знак на добронамереност разменям няколко думи с един-двама от рибарите, които остават много доволни от жеста…

Нямам какво да правя тука повече, а и се уморих. След пет часа под слънцето в 36 градуса жега и прах, решавам, че съм се отчел по повечето (безсмислени) параграфи, свързани с прекарването на неделния следобед, поне за днес.

Прибирам се в Тулум за студена бира и севиче. Какво е севиче? Много популярна студена салата от скариди с лимон и силантро. Когато дойдете в Тулум, непременно я опитайте!