Октомврийски писма от Майорка

Драги ми Смехурко,

Когато казах на сестра ми, че заминавам на Майорка да уча испански, че от училището са ми намерили квартира при една баба и че се надявам да имам интернет, тя отвърна невъзмутимо: „Интернет при някаква баба ли? Ти се радвай, ако въобще имаш електричество!“ Приятелката ми Йони реагира по-оптимистично: като разбра, че въпросната баба се казва Розалия, каза: „О, не бой се, ще е готина! Едно време познавах две много свежи баби, викахме им Розалинда и Розамунда. Ще видиш, че и тази ще е свежарка“.

Е, днес пристигнах благополучно в Палма, в лапите на Розалинда и Розамунда.

Апартаментът й е прекрасен, широк, чист и подреден, с вълшебен балкон с гледка към морето. Само едно смотано нещо има в него и то е моята стая. Най-лошото й е, че няма прозорец. Аз нали наскоро засядах в асансьора, та с прискърбие се завръщам отново към познатото ми грозно клаустрофобично усещане. Още щом Розалинда/мунда ми обърне гръб, окупирам балкона.

А тя е около 70-годишна вежлива и стилна госпожа, художничка – из апартамента висят нейни картини. Странно – тази, която ми харесва най-много, е… в моята стая! Сигурно да компенсира донякъде липсата на прозорец. Лошото на жената е, че не обича хора. Вежлива е, говори с мен, даже ми похвали испанския, но аз чувствам как й е голяма мъка да си споделя жилището. Не мисля, че е лично – просто такъв й е характерът. Дори вода за чай не мога да си стопля – ако вляза в кухнята, започва да ме следи със зоркото око на пума, зърнала ловец в личното си пространство.

А пък срещу апартамента, буквално през улицата, има плаж! Така му се зарадвах, вчера даже поплувах в морето! Беше по залез, но все още беше топло. Досега не бях се къпала в морето през октомври. Има местенца с райски климат по нашата планета!

Майорка може да се похвали с прекрасно съчетание от море и планина. Цялата западна част на острова е планинска, с бели остри зъбери, но с много зеленина. Днес ходих в селце, наречено Калобра, до което може да се достигне или с лодка, или по един потресаващ стръмен път с безброй завои, толкова тесен, че на автомобилистите им е трудно да изпреварят многобройните велосипедисти. Няма да мога да ти опиша прекрасната природа, зеленината, скалите и цвета на морето – ще прикача снимка, но и тя ще е безсилна. След смяна на четири превозни средства – автобус, катамаран и антични трамвай и влак (от 1915 г. и запазени, както са били едно време!) – накрая финиширахме в градчето Soller – чете се Сойер, сигурно е кръстено на Том. Беше много китно и ще трябва да се върна там, понеже не успях да го разгледам, както заслужаваше.

Твой верен Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Всяка сутрин в девет тръгвам на училище – то е съвсем близо до квартирата и се помещава в сграда от ХIV век в старата част на Палма. Цяло удоволствие е човек да криволичи по плетеницата от тесни улички, из които по това време има само няколко котки, две-три монахини в бели одежди и пет-шест момичета и момчета – студенти по рисуване, които седят направо на паважа и пресъздават на хартия дървените порти и прозорци, които са си наистина цяло произведение на изкуството.

Днес в клас бяхме шест ученички, нещо като орел, рак и щука: 1) наскоро овдовяла шведка на 55 г., която иска да учи граматика, за да се мести да живее в Испания; 2) застаряваща немска русалка тип Памела Андерсън, която пък не ще граматика, а е дошла „да говори“; 3) словенка бейбиситър, тъкмо завършила гимназия, която не иска и да чуе за учене под никаква форма, а си прекарва времето да гледа отегчено и да се прозява широко като река Дон; 4) красива тайландка с дълга гарвановочерна коса и такова произношение, че днес като размаха кутия бонбони и спомена Paratomar Lokekeras, реших, че черпи за изборната победа на някой африкански вожд; но тя по-прозаично имаше предвид tomar lo que quieras –  да си вземем, колкото искаме; 5) кротка швейцарка, която говори испански добре, но е плаха и не успява да вземе думата; и накрая една нещастна учителка, която се чуди какво упражнение да измисли, така че да угоди на всички. Causa perdida отвсякъде…

Вчера посетих накуп две от най-прекрасните местенца на острова – градчетата Valdemossa и Deia, с каменни стари къщи, разкошни пейзажи в полите на планината и мнооого зеленина! Във Valdemossa има огромен манастир (превърнат в музей) с килии, които приличат на апартаментчета. Шопен и Жорж Санд са си били наели такава „килия“ за една зима и той е написал някои от най-известните си произведения там. Всяка килия си има самостоятелна градина, която е толкова романтична и с такава приказна гледка, че и мен ме засърбяха ръцете да напиша някоя мазурка – добре, че имах автобус да гоня, иначе и аз да съм станала композитор.

Твой верен Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Стаята на Линда и Мунда може да няма прозорец, но все пак има някакъв отвор за проветрение, който гледа към любимия вътрешен двор на испанците, наречен patio. Този двор е общ за всички етажи в сградата – в случая девет на брой; по-точно сградата сякаш просто е изградена около него. Тъмен е, захлупен е с покрив и няма никакъв достъп до външния свят, тоест за проветрение не става. Но пък за шпионаж е идеален! Една съседка пуска пералнята, друга говори по телефона, един съсед кове нещо, друг се къпе – а ти само си седиш в стаята, не правиш нищо специално, а знаеш всичко за всеки! Има един, дето все си подсвирква като славейче – свири си бемол фалшиво, ама как да му фраснеш един през дупката? Друг пуши и кашля, а до теб информацията достига с бонус от мирис и звук. И така от зори до здрач! Да живееш около patio е все едно да си обграден от четири телевизора, включени денонощно на турски сериал. Знаеш всичко за всеки персонаж! И няма значение, че хич не те е еня. Нали казват, че информацията била разменната монета на нашия век – и ето, ти си богат. Иска ти се да замениш цялото това богатство за поне малко тишина и спокойствие, но не би. Най-накрая осъзнаваш защо в „Еклесиаста“ е казано, че да трупаш познание било да трупаш тъга – авторът му е живял при Розалинда и Розамунда. Той затова и е пожелал да остане анонимен…

И сякаш не са достатъчни шумовете на самото patio, ами поне четирима от обитателите му имат стенни часовници. Само че са пропуснали да ги сверят и те отброяват кръглите часове с разлика. Чуеш осем удара и разбереш, че е осем часа; след няколко минути пак чуеш осем удара и пак разбереш, че е осем часа – и така четири пъти.

Единият от тези стенни часовници е направо Биг Бен, ако се съди по пронизителния и внушителен хъс, с който си върши работата. Има силата и яснотата на голям дрънчащ будилник от най-древния вид, поставен в алуминиева тенджера за по-голям ефект. Има и друга особеност – отброява не само кръглите часове, но и четвърт часовете. Тоест например в шест часа бие шест пъти; в шест и четвърт бие още веднъж, в шест и половина – два пъти, в седем без четвърт три пъти, а точно преди седем – четири пъти, да отбележи четири четвърти от шест часа, след което пък бие седем пъти, за да отбележи седем часа. Досещаш ли се какво става в полунощ? Тогава прозвучават шестнайсет удара – и толкова по-зле за теб, ако се опитваш да спиш. Ударите за четвъртините са по-различни от ударите за кръглите часове, но всичките шестнайсет са ясни и кънтящи като църковен хор в катедрала с добра акустика. А няколко минути след тези шестнайсет удара се включват постепенно и три пъти по дванайсет удара от останалите стенни часовници в нашето patio – малко по-глухи от Биг Бен, но все пак съвсем ясно отчетливи.

И аз като един исландец, който има на разположение дузина различни думи, за да каже „сняг“, започвам да изобретявам десетки различни думи за различните гонгове, които волю-неволю слушам и броя по цяла нощ, да ги отличавам един от друг със специализираното ухо на швейцарски часовникар и да правя отсенки на различните четвъртини и половини на минаващото време като някой средновековен нумеролог.

Виждаш ли, по испански не напредвам – но в неочаквани дисциплини като часовникарство и математика направо правя геометричен прогрес!

Твой верен Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Днес след училище се разходих до крепостта Белвер, разположена на един хълм, от която се открива приказна гледка към цяла Палма. До пристанището имаше две-три вятърни мелници, които всъщност са честа гледка из целия остров. Тия в Палма не са в много добро състояние – крилата им са изпочупени, липсват им тухли, с други думи, личи си, че Дон Кихот е минал оттам.

Най-известният син на Майорка е Реймон Лул – същият, когото познаваме главно като маг (например от „Учение и ритуал на висшата магия“ на Елифас Леви). Лул е също и учен, теолог, мистик и знаменит пътешественик; тук го считат за светец и фамилията му се произнася „Юй“. Погребан е в църквата „Свети Франциск“ и аз си купих билет специално да видя саркофага му, но не сполучих – пред него имаше скеле, боядисваха стените. Пфу, на човек не му е дадено да вижда всеки ден гробове на магове…

Майорците са хитри хора. Почти всеки град тук си има двойник – например Сойер-град и Сойер-плаж, Андрач-град и Андрач-плаж. Градовете са много чаровни, със стари каменни къщи и улици като лабиринти. Там живеят местните. Виж, на плажовете има в общи линии бетонни нови сгради, хотели и ресторанти. Те са за туристите. Така двата вида население не се смесват толкова, колкото иначе биха могли. А туристите с лопати да ги ринеш! Особено германците. Те са толкова вкоренени тук, че даже си имат техни супермаркети, техни лекари и пр. Учителката ни разказа, че някакъв местен хуморист ги обединил под общото име Клаус Картофел.

Вчера в клас тайландката спомена нов африкански вожд – Tengo Kekedar[1] – но този път, без да почерпи за него. А аз отново ходих да плувам! По скалите на плажа отмаряха пухкави котки, и то подредени много стилно – една черна, после една цветна, пак черна, пак цветна. Наблюдаваха минувачите с вежлива незаинтересованост. Научих как се казва светецът на котките в Майорка – свети Въртоломяу. Сигурно той ги подрежда по цвят.

В квартирата с това patio като започнат да готвят сутрин рано, се наяждам само от изпаренията. С хазяйката още се опитомяваме. Успях да я зарадвам, като й съобщих, че през уикенда се каня да пътувам до Менорка. Най-после усмивка на иначе каменното лице! Тая баба е нещо като доктор Джекил и мистър Хайд, две същности съжителстват в нея – Розалинда е мила и добра, но Розамунда, която е социофоб, не й дава да се покаже. Баби две в едно! Да, ще излезеш права – май ще е добре нощем да крия ножовете…

Твой верен Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Колко е различна Менорка! Много по-плоска и едноцветна в сравнение с планинската и потънала в зеленина Майорка. Пристигнах след близо три часа пътуване с ферибот. И Алкудия – градът в Майорка, откъдето корабите тръгват, и Сиутадела – градът в Менорка, където пристигат, са старинни и прекрасни и се гушат зад дебели крепостни стени.

Столицата на Менорка на местния език се казва Мао – надявам се да са я кръстили по-скоро на някоя котка, отколкото на китайския комунистически лидер. В пътеводителя пише: „Няма какво да се лъжем, столицата на Менорка не е хубав град“. Не знам кой е решил така – на мен много ми хареса. Просторен, с разноцветни къщи с големи стъклени прозорци, разположен на две нива – горната кацнала на скалите, а пристанищната сгушена на равнището на морето. Возих се на катамаран със стъклено дъно, от което се виждаха подводни скали и водорасли, и от време на време ята сребристи рибки.

Твой верен Патиланчо

Драги ми Смехурко,

Последно писмо от Майорка! Вчера валя малко – за втори път от две седмици – и заедно с швейцарката от курса по испански посетихме селцето Форналуч, считано за едно от най-живописните на Балеарите. Този път планинските върхове се губеха в стелещи се мъгли, зеленото беше още по-искрящо от контраста със сивото небе и ако бях художник, щях да захвърля всичко, да остана там и да нарисувам най-хубавата си картина; но като не съм, направих най-банално около 300 снимки; все пак сърцето и очите ми не спряха да се възхищават нито за миг на приказните гледки.

Тази сутрин поплувах за последно на плажа с котките и захванах да стягам багажа, чийто обем доста се е увеличил, тъй като освен всичко друго Палма е идеална и за шопинг! Едвам затворих куфара, а междувременно Розалинда (за първи път без Розамунда!) цъфна на вратата и ми предложи специфичен деликатес от Майорка, който наподобяваше пица. Досега за две седмици и кафе не предложи, а сега цяла пица! Жалко, че ми се наложи да откажа, защото покритието й се състоеше основно от лук, а на мен това ми е най-омразният зеленчук на света. Розалинда изглеждаше разочарована, но каза, че й е било приятно да се навъртам наоколо, и ми пожела хубав полет.

Отнасям със себе си ласката на октомврийското слънце и море, гледката на каменните селца, сгушени в зъберите като в гнездо, онова, което усвоих на курса по испански, и десетократно повечето неща, които научих от вътрешния двор – но за тях ще напиша отделен, хм, роман. В няколко тома.

Завършвам с имената на двамата най-подходящи за случая африкански вождове:

Метенго Кеир и Аста Луего [2]!

Твой верен Патиланчо

 

[1] Tengo que quedar – трябва да остана (исп).

[2] Me tengo que ir – трябва да тръгвам, hasta luego – доскоро (исп.)