Омагьосаното царство

Най-удобният влак за Агра, където е Тадж Махал, тръгва рано сутринта от централната гара на Делхи. Въпреки ранния час е шумно на гарата. Далеч преди пристигането на влака перонът е пълен с невъзмутимо спящи, седящи и стоящи прави индийци. Влакът пристига и настъпва суматоха, в която ме обхваща паника, че не мога да намеря моя вагон.

Всичко става много бързо. Услужлив млад човек грабва билета от ръката ми и вежливо казва: „Следвайте ме, сър.” Това, мисля си, трябва да е стюардът на вагона. Младежът ме води до моето място и се усмихва: „Двеста рупии, сър“. Механично вадя пари, но в миг изпитвам съмнение и питам: „Двеста рупии за какво?“ „За моите услуги, сър.“ Аз съм озадачен. „А може и сто“, издърпва той банкнотата от ръката ми и делово изчезва в коридора. В този момент по гаровата уредба женски глас със сладък индийски акцент ни предупреждава да се пазим от мошениците, представящи се за влакови служители. Започвам да се смея с глас (той беше толкова добър!), а сериозният сикх в купето ме гледа учуден.

Сикхите в Индия са горда прослойка,

с удивителни чалми, чийто цвят подсказва престижа на техния статус. Почти винаги са богати и се държат властно. Седналият до мен сикх е верен на потеклото си – постоянно командва стюардите на ваго- на (истинските) да му носят вестници, закуски и чай, ама не този, този е вече изстинал. „Бързо давай горещия чай, че започвам да се ядосвам!“ Стюардите са от някаква по-ниска каста и се подчиняват послушно само като ги погледне.

От своя страна те са кльощави и облечени в много смешни униформи. Този урок по индийска социална структура е интересен и времето до Агра минава неусетно.

Днес е петък и за жалост Тадж Махал е затворен. Решавам, че все още има време да видя една друга туристическа атракция – Фатепур Сикри (Fatehpur Sikri). Оставям чантата в хотела и хващам моторикша до автогарата, откъдето пък ще хвана автобус до Фатепур. Това става след неминуемия сериозен пазарлък с шофьора на моторикшата, който се опитва да ме таксува четворно. На автогарата гишетата за билети са бронирани с метални решетки, зад които чиновниците не ми обръщат внимание. Освен мен има още няколко туристи от Холандия, Франция и Англия, които ми казват, че билетът се купува в автобуса. Автобусът иде, всички се блъскат толкова жестоко, че европейците с вежливата им толерантност нямат шанс. Така местните индийци заемат седалките, а ние, туристите, стърчим прави. Това не е лошо, прав мога да гледам не само навън, но и какво става в автобуса. Всичко е интересно. Навън се движим край грозни, занемарени покрайнини, сякаш градът е претърпял гражданска война, разрушени сгради, купища боклук и спящи кучета край мръсни локви. Под жулещото слънце на полето

Тъмни, изсмукани жени сушат биволски изпражнения,

за да ги продават след това за брикетно гориво, а в автобуса един дребен кондуктор продава билети, без да връща ресто. Към края няколко индийци си получават парите. Ние също правим плах опит, но той се прави, че не ни разбира.

После ми става мъчно за него. Той не знае какво му е приготвила несретната карма – малко преди да стигнем Фатепур, двама служители с една палка спират автобуса. Още като ги вижда на пътя, кондукторът започва да се вайка. Те се качват, преброяват пътниците и после гледат захабения тефтер, който кондукторът им подава с треперещи ръце. Очевидно има разлика в бройката, защото започва шумна препирня с фалцетно нарастващи молби (от страна на кондуктора) и гневни реплики (от страна на инспекторите). Препирнята се прехвърля на шосето пред автобуса, където се включват шофьорът и още десетина възбудени пътници. Сред ръкомахащите индийци виждам как шофьорът се опитва да пъхне пари на инспекторите, но те явно отказват, понеже той пада в краката им и започва да вие драматично. Следва покъртителна сцена, която обаче не води до щастлива развръзка за злощастния кондуктор. Този индийски театър ни забавя с 40 минути.

В селцето Фатепур е още по-интересно. Умно изглеждащи младежи веднага се лепват по трима към всеки турист, за да помогнат в местните условия. Те ожесточено настояват да те водят и да бъдат екскурзоводи. Нищо не помага, колкото и да повтаряш, че нямаш нужда от услугите им. За да се отърва от тях, ми хрумва малка хитрост и казвам: „Не понимаю, я руский“. Те млъкват победени и ме оставят. Един от тях обаче вади gsm и се обажда на някого. Смисълът на това обаждане ще разбера по-късно. Засега тръгвам нагоре облекчен, че най-после съм сам и никой не ме следва за разлика от останалите туристи. Хълмът е доста стръмен. По пътеката срещам

голи деца, джапащи щастливо в течаща вода,

майките им с цветни сарита и медни бакъри на главата, дядковци и бабки, които ме гледат от портичките си с жив интерес.

Горе ме чака усмихнат индиец с добре очертан тънък мустак: “Здравствуйте, казва той, меня зовут Дживан Прасад Верма”… Аз онемявам, но изневиделица ми идва добрата идея да се направя на глухоням с жестове, че нито говоря, нито чувам. Дживан Прасад Верма е стъписан от тази моя внезапна трансформация и това е моментът да се шмугна край него. Влизам в една изумителна джамия Jama Masjid с широк квадратен двор и възхитителни постройки на всяка страна. Необятните отворени пространства на вътрешния двор те карат да изпаднеш в особено спиритуално състояние (не задължително мюсюлманско). Съществото ти се отпуска и започваш да рефлектираш върху изтеклия досега живот… докато Дживан Прасад Верма не те открие сред колоните и не започне отново да ти се бута в лицето. Десетките неофициални „екскурзоводи”, сновящи наоколо, са толкова досадни, че се налага да избягам от джамията по улицата, изпълнена с не по-малко настойчиви продавачи на сувенири, за да се насоча към Фатепур Сикри, царството на великия мугалски владетел Али Акбар.

Акбар е третият от шестте големи императори в индийската история. Някъде в апогея на неговата мощ един умен шейх му казал, че е добре да направи нова столица във Фатепур (откъдето е шейхът). Умният шейх (Salim Chishti)  му предрича раждането на син, което наистина се случва и с което печели доверието на Акбар. Всъщност джамията, която видях преди малко, е построена в негова чест и в нея дори се намира мавзолеят му. Ето как някъде след 1569 година невероятният Фатепур Сикри е построен.

Купувам си билетче и не мога да повярвам – пет минути след влизането ми продължавам да съм сам. Никой не се втурва да ме пита дали имам нужда от екскурзовод. Попадам в едно истинско спокойно царство, като от приказка за Аладин. Тук всичко е запазено, сякаш императорът ще се появи всеки момент. Времето е душно, но червените каменни дворци навсякъде са отворени и можеш да обикаляш на воля в хладната им сянка.

Възторгът ми за този комплекс от редуващи се един след друг палати няма край. В следващите пет-шест часа бавно ще обикалям дворцовите зали, балконите, от които императорът обичал да пуска хвърчила, харемите, яслите за 30 000 коня, сводестите зали за 1000 слона, крепостните стени, занданите, където за забавление пускали слонове – убийци да мачкат престъпници, градините, в които някога кротко пасели над хиляда сърни, дворцовите площади, на един от които Акбар играел пачиси (pachisi) – нещо като “Не се сърди човече“, но с гигантски размери и

с живи робини вместо пионки

Най-много ми харесва Diwan–i-Khas, в която Акбар канел за дискусия представители на различни религии. Отвън сградата изглежда на два етажа, но в действителност в нея има само една просторна зала, в която императорът седял на трон, издигнат върху централната шестметрова колона и слушал аргументите на мъдреците, седнали от четирите му страни. Толерантността на Акбар към останалите религии предизвиквала враждебността на крайните мюсюлмани в империята. Те особено се скандализирали, когато императорът се влюбил и впоследствие се оженил за Мариам, хинду принцеса от Амер.

Красивата Мариам го дарила със син – Джахангир (Djahangir), следващия велик индийски император, а Акбар построил за нея елегантен дворец, наречен Sunahra Makan, The Golden House, издигащ се непосредствено до основния дворец Jodhbai’s Palace. Акбар бил колекционер на красиви жени, събирал ги от всички краища на империята си под формата на робини, метреси и съпруги. Всеки път, след като превземел някоя територия, оттам му дарявали най-красивите момичета. Казват, че

бройката им в неговия харем надминала пет хиляди

Останалите сгради на Фатепур Сикри са не по-малко интересни – дворецът на ветровете Hawa Mahal, имперската хазна, къщата на астролога, библиотеката за 50 000 ръкописа, които съпровождали Акбар навсякъде, макар да не умеел да чете, къщата на сънищата Khawabgah, с огромното каменно легло на Акбар, пететажният дворец Panch Mahal, където според летописците великият мугалски император се отдавал на пищни оргии, съпроводени с неограничени количества опиум и алкохол.

След цялото това обикаляне се отпускам на висок балкон и си мисля за съдбата на това приказно царство. Никой не знае защо е изоставено. Просто един ден Али Акбар вдигнал многобройната си свита и изоставил Фатепур Сикри завинаги. Има теория, че причината за внезапното изселване била липсата на вода, но това се опровергава от наличието на огромно сладководно езеро недалеч от града. Гледам ширналите се под мен нереални палати и как падащото слънце бавно ги облива в злато. В този момент съм убеден, че теориите на историците са грешни. Великият Акбар с неговия харем от 5000 девици не са напуснали града. Те просто продължават да живеят тук в едно различно измерение и сега вероятно ме наблюдават как си облягам гърба да съзерцавам грандиозния им свят. При тази мисъл се изправям малко (за всеки случай). Това място е омагьосано!