Първият ми сблъсък с Америка беше през далечната 2007. Ню Йорк, гарата на летище „Кенеди”, около един след полунощ, току-що минал митническата проверка на Обетованата земя.
И досега нямам логично обяснение как колежката ми с тези два огромни куфара успя да се шмугне през затварящите се врати на потеглящия влак. Заедно с цялата информация – къде, как и при кого трябва да отидем тази вечер.
Толкова години след това все още има дни, когато в кошмарите ми рано сутрин се завръща човечетo, стоящо самотно на перона зад отдалечаващия се влак и чудещо се дали, по дяволите, Бронкс или Куинс е по-безопасен за самотен бял мъж, с голямо количество багаж, значителна сума кеш, скъп фотоапарат през рамо, поназнайващ малко английски, забравил да си провери роуминга и на всичкото отгоре не научил се още да казва „чернилка” вместо негър.
Сега вече не е така. Отново е юни, багажът пак е същият (включително фотоапаратът), но английският ми е много по-добър, телефонът работи – проверих го още на летището в Мюнхен, знам точно къде отивам, а и най-важното – вече имам приятели от другата страна на океана, които ме очакват. А имаме и план.
Ще пресечем Америка. Два пъти. С мотоциклети.
И както при всички планове, всичко започва с „Ама и ти ли се фен на моторите“ , „Защо нямаш още книжка“, „Ами за този скапан Минск – за какво ми е, просто минавах през Лозен да избегна караулката“, “А като живееш в Чикаго, защо не си карал по Route 66”, „Ама колко беше хубаво в Лас Вегас и Hoover Dam през 2007-а“, „А защо не…“ , „Ще бъде върхът…“, „Ами жените…“ „Абе, я да не им казваме засега…“
Да ви представя Дийн. Познаваме се от 8 години. Имаме толкова общи неща и чак сега да разберем , че пъповете са ни били хвърлени на пътя.
И подготовката започва. Аз се стягам и изкарвам „А” категория. Взимам си Трансалпа и имам месец и половина и две падания да потренирам с него. Дийн вече е намерил Интрудъра и след кратко обсъждане решаваме да го вземем. Следват прехвърляне на документи и подписи през океана. Задължителна застраховка в американска компания и сме почти готови. А, и международна шофьорска книжка – това недоразумение на бюрокрацията. Според събраната информация това е легитимният документ, за да управляваш кола или мотор в Щатите. Издава се от Съюза на българските автомобилисти срещу български оригинал и 10 лв. Дотук добре, но щом видях чичкото и пишещата машина от Втората световна, чрез която се канеше да въведе информацията ми, разбрах, че нещо не е наред. Противно на всяка логика, този документ, отпечатан по двупръстната система на въпросната антика, ми свърши чудесна работа пред всички институции. Учудващо, защото бланката е без абсолютно никакви защити и на вичкото отгоре е на френски. Факт. В сравнение с европейската ми пластмасова карта е като пишещата машина пред МacBook Air, но навсякъде ми искаха само него.
Изпреварили сме бюрократите с няколко десетилетия. И тук, и оттатък океана.
И така: имам законно регистриран мотор на мое име в Щатите. А Дийн вече майстори ремарке в задния си двор. Почти сме готови.
Следва пасивно-активна съпротива от женската част, отказ от ремаркето след няколко неуспешни проби, преглед и подготовка на моторите от страна на Дийн и ето ме отново на летището, току- що минал митническата проверка на Обетованата земя. Но вече сме в Чикаго – аз и Снежето, а отвън ни чакат Дийн и Вили – това е целият екип, заедно с двата мотора и поддържащата кола.
Компромисното споразумение е аз и Дийн да сме с моторите, Вили да ни следва в колата с екстрите и като най-информирана да подготвя маршрута за следващия ден, а Снежето да се вози, където си избере, и да снима. В националните паркове, естествено, ще сме моторизирани.
Остават ни 3 дни – Вили и Дийн да си довършат проектите, а ние да отметнем изложението Neocon и да разгледаме Чикаго. Междувременно ми остава да си получа лично номера на мотоциклета и да се сблъскам с опашките от мексиканци за получаване на шофьорски книжки, както и с бюрократичните хитринки: „Ами не, няма регистрационен номер за 3 месеца – само годишен срещу пълната такса“. Годишен – годишен, даже не правя опит за спор със стена, въпреки че съм прочел закона. Добре съм трениран у дома и съм решил да си пазя нервите.
А вечер обикаляме с Дийн предградията.
За пръв път се качвам на чопър и се надявам да свикна бързо
Дийн е невероятно добър учител. „Ето мотора – ето конусите, действай“ – това научих от курса. Дийн ми показа всичко останало. Както и най-важния съвет, който си го повтарям всяка минута, когато съм на пътя и който ме е спасявал неведнъж: „Ти си невидим“. Кратко и ясно.
Не съм любител на високите скорости и с малки изключения не карам рисково. Адреналина си го набавям по други начини. Когато съм на мотора, карам и предвиждам така, сякаш съм невидим за останалите участници в движението. Особено в града и идиотите, бронирани в метал, това е единственото, което помага да оцелееш.
Повечето шлемове в Европа включително моят нямат американския стандарт DOT и са незаконни тук. Затова трябва да си ги купим на място. Магазинът е на няколко пресечки от гаража за мотоциклети под наем и европейците са им основната клиентела. Знаят какво ни трябва, справяме се с избора бързо и с полуоткрити шлемове, ръкавици и някой други екстри вече сме готови за път.
Сега е моментът да разочаровам последователите на американската мечта. Route66 не съществува. Или както видях изписано на мястото на жокера в тесте китайски карти за игра в едно от многобройните магазинчета за сувенири по пътя: „Не можеш вече да караш по стария Route66”. Да, по-голямата част от античния по американските разбирания път е погълната от днешните магистрали.
Останали са само идеята и малки участъци, педантично обозначени и превърнати в подобие на музеи в опит да посъживят западналите от липса на пътници забравени кътчета в Средния Запад. Карахме по няколко от тези пътища, разбира се, иначе как ще си сложа табелката с надписа над регистрационния номер. Но друго е по-важно. За разлика от Route66, един друг път, всъщност доста по-стар, съществува в по-голямата си част – U.S. Route 30, или Lincoln Highwаy. За него няма филми, не са написани песни, няма вълни от фенове, но исторически това е първият път, който свързва източния със западния бряг на континента – Ню Йорк със Сан Франциско. И минава през Чикаго.
Естествено, решаваме да тръгнем по него. Всъщност целта ни е не да обикаляме известните кътчета от магистралната история, а просто да прекосим два пъти Америка, като видим колкото се може повече от националните им паркове.
Затова прилично закъснели тръгваме в ранния следобед на запад по Route 30 без предварителни планове и резервация за хотели. Любимото ми „Както дойде“.
Няколко думи за американската пътна система. Сериозно запасен с навигационни системи и голямо количество карти бях невероятно учуден как водещият в началото Дийн безпогрешно се ориентира и винаги знае накъде да завие.
„Сигурно много пъти е минавал оттук“ – си мислех наивно. „Не, за първи път“ – ми отговори той и ми обясни системата. Уникално проста и работеща. Има два вида пътища: Изток-Запад – винаги с четни номера, и Север-Юг –съответно с нечетни. Комбинацията от многобройните, ясно обозначени и не липсващи никъде табели, както и предварително маркираните кръстовища правят ориентирането невероятно лесно. След първоначалния стрес, започнах да участвам в планирането на маршрута за следващия ден и дори да водя, без нито веднъж да използвам дигиталната навигация. Вечер определяме следващата ни дневна крайна точка. След лек спор решаваме кои пътища да използваме. Записваме ги последователно на едно листче, задължително с номерата на изходите и кръстовищата. Захващам листчето с капачката на резервоара и гледам да не го загубя. Това е.
Дори прословутите кръстовища с 4 стопа не могат да ме объркат.
Ето ни вече на път. Безпаметно за мен минаваме Илинойс, пресичаме някаква река (Мисисипи била) и вече сме в Айова (табелката я видях).
И там започнаха проблемите. Някъде в полята ненадейно бензинът ми свърши. Кой може да предположи, че японците са сложили 9-литров резервоар в чопър за пътуване в Америка. А аз, наивникът, си мислех, че като заредя веднъж, ще мина половината страна – това да не ти е София-Варна, глупако!
Сузуки Интрудър 800 е невероятен мотор – издръжлив, надежден и сигурен. Нито веднъж не ме е подвел след това. Но дотолкова е опростен, че няма показател за температурата и, както се досещате, нито помен от показател за бензина в резервоара. Само километраж и няколко лампички, които, ако светнат, значи си загазил. За бензина и лампичка даже няма, а и резерва не работи. То пък и на кого му трябва резерв, ако има система. А тя е следната: при всяко зареждане нулирам дневния километраж и оттам насетне – 100 мили – зареждане (на 120-тата миля бензинът свършва и вадиш тубата). И тогава разбираш гениалността на японците – на всеки 100 мили спираш за кратка почивка. Десетки пъти след това при всяко спиране за зареждане разбирах, че тази 15-минутна почивка наистина ни беше необходима.
Но да се върнем в полето на Източна Айова. Бензинът ми свирши, но предвидливо всеки от нас има по една метална бутилка с по четвърт галон бензин. Течността и от двете минават в моя резервоар (защото другите японци от „Ямаха” явно не мислят за хората и са го конструирали за тройно по-голям пробег). Надяваме се наблизо да има бензиностанция.
А бензиностанциите в по-голямата част от пътя бяха достатъчно често. Обикновено са разположени на кръстопът и всеки влиза и излиза откъдето си иска, не бърза и не нервничи.
Американците пълнят резервоара догоре и плащат с кредитни карти. И аз имам такава и освен това съм я ползвал с успех по пътищата на Европа. Но не и тук! За по-голяма сигурност, освен ПИН-кода на картата трябва да въведеш и кода на съответното населено място, откъдето е издадена . Е, 1632 за София не стана – лично го пробвах. Остава плащането в брой. И тогава идва основното американско бензинджийско правило: „Първо плащаш – после сипваш“. Нещо, което ми беше няколко пъти дебело подчертано от Дийн.
В този ред на мисли, какво беше учудването ми, когато на първата спасителна бензиностанция жената на касата ми каза: „Няма проблем – отиди да си налееш, а после ще ми платиш“. Край, помислих си, Америка май наистина вече не е същата. Нищо подобно. Леко разколебан за устоите на нацията отивам да заредя и с учудване забелязвам, че не мога да видя нивото на бензина. Да, виждам червения резервоар, както и размазан отвора, но не и нивото. Успявам с подръчни средства (имай предвид потопен показалец на лявата ръка) да напълня криво-ляво и отивам да се измия в тоалетната. Там, поглеждайки се в огледалото, разбирам, че Америка си е съвсем, ама съвсем същата. Вариантите всъщност са два – или жената много ме е съжалила, или по- скоро е преценила, че с тези светещи като фарове очи няма как да избягам. А аз откровено се изплаших. Нормално сините ми зеници бяха станали мътно сиво-червени и изцъклени, а бялото въобще не беше бяло, а жълто-червено с идеята всеки един момент да се разтече.
Все си мислех, че се бях подготвил добре, включително хомеопатични за сенната ми хрема, прахчета при повръщане и кремче за подсичане, но че алергията ще ме удари в очите, въобще не си го и бях помислил. И то в самото начало на пътуването. Няма начин.
Първо изхвърлих модерните жълти моторджийски очила.
Вили извади капки за очи, а Дийн незнайно откъде донесе обикновени огледални полицейски очила, които не свалих повече. И терапията започна. Един час промивки с вода и визин, затворени очи и съм готов за потегляне. Не съм в перфектно състояние, но поне виждам, и то не само сенки, а и с помощта на кърпата около устата и носа постепенно се оправям. И това само в Айова. На връщане алергията пак се опита да се върне, но бях готов още от границата. Абе, какво садят тия хора там… не знам.
По обективни причини визуални спомени от Айова нямам. Но друго остана. Миризмата.
Хотел „Беладжио” в Лас Вегас има традицията в големите зали на фоайето да аранжира композиции, представящи отделните щати, всеки с по нещо характерно само за него. Едно от многото предимства да пътуваш с мотор е усещането на вятъра и всички миризми, които той носи. Нефилтрирани през аромати и климатични инсталации. Съвсем конкретно мога да свържа всеки от щатите, през които минахме, с един или наколко аромата.
Айова остава с дъха на прясно окосена трева, следващ ни почти навсякъде. Колорадо – със свежото усещане на току-що отминала планинска буря. Юта за мен е миризмата, която отделя земята в топъл летен ден, когато си седнал в полето и слънцето залязва зад близката планина. Невада я свързвам с вонята на изгорели газове и полуразтопен асфалт (по-късно ще стане ясно защо).
Лас Вегас е отделно нещо. Там мирише на пари. Ама направо смърди. Обаче от тази, хубавата миризма, дето, ако си е твоя…
Аризона е почти липсващият мирис от сгорещен пясък и жега, смесен с леко киселия дъх на пот. Ню Мексико – нереалната миризма на микс от химикали, носеща се от комина на така и неоткритата каравана сред дюните. (Признавам си – фен съм на Braking Bad.) В Тексас влязохме съвсем за кратко, но ни посрещна и изпрати невероятната смрад на говеда. И нито помен от петрол. Оклахома и Канзас съм ги запомнил със задушаващия букет от прах, пшеница, бензинови пари и наближаваща буря. В Мисури и Айова се върна свежестта на прясно прибрано сено и царевица. Странно, но Илинойс го свързвам с аромата на захарен памук, следващ ни с мили от някакъв завод в Аврора. Сериозно се замислих за емигриране там. Виж, в Небраска не усетих абсолютно нищо. Там бях зает да оцелявам.
А всичко започна толкова спокойно – със страхотните стоманени ферми на моста над протяжните води на река Мисури.
Но той се е спотайвал на отсрещния бряг. И не, не се показа веднага. Остави ни да навлезем двадесетина мили до следващата река, където ни шамароса на излизане от моста. Беше за части от секундата. Краткотрайно и рязко избутване и всичко свърши, преди да си загубил управлението, но ускорението отново те връща на пътя. Кратка справка с Дийн. И той го е усетил много ясно. Решаваме, че е странно явление по коритото на реката и продължаваме – до следващия завой.
Такъв вятър не бяхме виждали през живота си.
Нямам идея с каква скорост духаше, но всички ветроуловители, които срещнахме по пътя, бяха опънати до скъсване. А пътят е двулентов, с малки неасфалтирани банкети и страшно натоварен, основно с огромни камиони и средна скорост от 75 мили в час. А вятърът духа страшно и непрекъснато мени посоката си. При всяко разминаване с камион те помита удърна вълна. И винаги е различна. Веднъж те поеме отляво и те изхвърля на банкета, веднага след това те засилва в обратната посока и трябва да компенсираш, за да не изхвърчиш през осовата линия. При следващия тир обаче те удря отпред и все едно се забиваш в стена, но най-лошо е, когато те засили отзад и трябва да използваш спирачките и съответно губиш скорост и устойчивост. Най-интересното е, когато се разминеш с поредното чудовище и си в очакване откъде ще се появи ударната вълна този път … и не се случва нищо, ама абсолютно безветрие, все едно, че и двамата сте спрели. Две секунди – до следващия удар.
Поривите бяха толкова силни, че много често ми изхвърляха нагоре предпазната слюда на шлема, та и нея трябваше да оправям.
И тъкмо свикнеш с тази игра на руска рулетка и даже ти стане приятно – настигаш поредния по-бавно движещ се камион с вихрушката за себе си. Трябва да го изпреварим, а зад нас Вили присветва неистово с фаровете. После ще й обясняваме как се кара мотор в месомелачката зад тир при тези условия.
И така 6 часа. Решаваме, че сме победили, но забравяме факта, че се движим на запад. Вятърът си намира нов съюзник. Изправени и пред ослепяващата безмилостност на залязващото слънце, капитулираме и започваме да си търсим хотел.
Пътуването без дългосрочен план предполага търсенето на хотели по пътя. Което и правехме, като единствено внимавахме да е преди 18 часа. И американските хотелиери са тарикати, както всички останали. Двата пъти, когато Вили резервира хотел предишния ден, беше за нощувки в самите национални паркове, където местата свършват бързо и няма друга алтернатива. Тогава си позволявахме да пристигаме доста по-късно. Относно самите хотели – аз не мога нищо да кажа. Double King Bed, спалня, единично легло, матрак, постелка, рогозка – няма никакво значение. Толкова съм изморен, че само преточвам картите от фотоапарата и камерите, слагам да зареждам всички възможни батерии, мия си зъбите и си лягам. Само веднъж ми направи впечатление, че в стаята имаше две малки пухени футболни игрища, а ние с жена ми се бяхме сврели в корнъра на едното.
Какво да правиш, студентски навици.
На другата сутрин, докато подготвяхме моторите, от колега разбрахме, че на запад по пътя ни е имало страхотна буря, от тези, в които наистина не можеш да караш. Ние се сблъскахме само с последствията от нея и наводнените пътища. Затова решаваме да оставим Lincoln Hihgway и продължихме по магистрали US80 и US76 до Денвър.
През целия път през Небраска и Колорадо до Денвър вятърът не ни остави. С променлива сила ни тормозеше непрекъснато, но не както предишния ден. Но бяхме улучили лоша седмица, защото никой от колегите, с които разговаряхме по пътя, не помнеше да е духало толкова силно и продължително.
И така стигаме до столицата на Колорадо. Денвър го видях като отрязък чисто небе между две стени от дъжд. Валя ни естествено, но малко, и то в града, след като бяхме излезли от ада на входните магистрали. Чист късмет.
По принципа на Вили цялата ни обиколка е разделена на 3 части: много мили през много щати, за да стигнем до интересните обекти и пустинята; разглеждане на колкото се може по-вече природни паркове и накрая много мили през много щати, за да се приберем обратно.
А, от Денвър започна красотата. И вятърът си отиде (наивници).
Ранния следобед веднага след страхотна буря, пълно безветрие и слънце, загубило силата си и тръгнало да си ходи. Това е перфектното време за изкачване на Скалистите планини и ние улучихме точно него (без въобще да го планираме). Кристален въздух, допълнително филтриран от дъжда, свежа планинска растителност, след стотици мили в поле и прах, нежно галещо слънце, скриващо се от време на време зад върховете, страхотен панорамен път с много завои. Какво още му трябва на моториста?…
Сняг… И не говоря за онези неразтопени преспи по високите върхове.
Така, както се препичахме на слънцето при поредната 15-минутна бензинова почивка и чакахме Снежето, запиляла се по сергийте на накакъв събор, ако някой ми кажеше, че след половин час горчиво ще съжалявам за онзи момент в магазина, когато вместо нормални дебели кожени ръкавици си купих тези гъзарки без пръсти – просто щях да му се изсмея – нали все пак отивахме в пустинята.
Ние си имаме страхотна дума за това – суграшица.
След първите 10 минути въобще не си чувствах пръстите на ръцете.
Добре, че успях да хвана лостовете на съединителя и спирачката и мога да подавам газ с дланта.
Израсъл съм по планините и съм виждал как на Белмекен времето се мени на всеки 15 минути, но толкова бърза и драстична промяна усетих само на билото на Скалистите планини. Вече няма и помен от милото слънчице, мъглата много бързо дойде и си отиде, оставяйки зад себе си нещо много по-страшно. Пътят побеля за минути, с тенденция да натрупва, студът мина през рехавите ми ръкавици и отворените ръкави на коженото яке, все едно съм по потник. Следващия час, докато спускахме, мислех, че по-лошо няма как да стане. Стана. Почти в подножието на прохода явно заобиколил ни чакаше… вятърът. Този път постоянно силно и напряко на завоя. И тогава рабрах – Мишлен Командер 2 – прясно сменени (Благодаря, Дийн) – това са гумите. При тази хлъзгава настилка и при тези пориви, моторът отскочи странично, но остана стабилен и отново се върна в правилната траектория. И при силния вятър, а и след това при пясъчните бури в пустинята, при температурна разлика от под нулата до над 40 градуса в рамките на няколко дни с тези гуми и двата мотоциклета бяха просто стабилни и надеждни.
Естествено, времето ненадейно се оправи точно когато намерихме място за спиране. Дийн отново ме спаси. Незнайно откъде измъкна резервния си чифт зимни ръкавици и аз съм преоборудван и доволен (откъде да знам, че следващата седмица ще карам по цял ден при +40), но вече е късно и трябва да потърсим място за нощувка – курортно градче със странното име Fairplay, страхотна гледка към заснежените върхове и хубава китайска храна.
Следващия ден щеше да бъде един от най-приятните. Без студ, вятър и дъжд – меко приятно слънце и страхотните западни склонове на Скалистите планини.
А и наближавахме първия ни национален парк – Black Canyon. Там за пръв път видях Truck Ramp. Спасително средство при спускане по склона. Специална глуха отбивка, водеща извън пътя, обикновено с обратен наклон и специални препятствия за убиване на скоростта. Използва се от камионите с отказали спирачки и предполагам е спасила много животи.
В Black Canyon срещнахме Kokopelli. Или по-точно един от неговите символи.
Невероятно красиво описание за него намерих по-късно тук: http://www.olegcherne.ru/post-bg/301-kokopeli/. Това магично и митично същество се превърна в нещо като символ на нашето пътуване. От образа му, издълбан в хилядолетните скали, до този щампован от нас на десетки монети от един цент и многобройните медальони и сувенири. Неговата магия ни следваше навсякъде през пустинята, а и все още е в душите ни.
On The Road. Или дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет II
0 Коментара