От Улан Уде до Улан Батор

Eдва трети ден в Бурятия и вече обичам тази страна. Ставаме рано и сменяме две маршрутки от столицата, за да стигнем до Иволгинския дацан (манастир). На очуканата спирка в село Иволгинск са се подредили десет шарени крави, но шансовете им да се внедрят в обществения транспорт изглеждат минимални – всяка от тях е голяма колкото самата маршрутка.

През тридесетте години на ХХ век комунистите разрушили храмовете в Бурятия, но през 1945 г. делегация будисти отишли при Сталин да молят за разрешение да построят нов манастир. Навярно са го случили веднага след закуска, защото Вождът бил добре разположен и най-неочаквано им позволил. Днес

Иволгинският дацан е най-реномираният в страната.

В основата на бурятския будизъм стои тибетският, но в по-различна, „тукашна“ форма. Дацанът представлява шепа неголеми храмове, пръснати наоколо, а между тях са накацали типичните за Сибир шарени дървени къщички. Освен действащ манастир, Иволгинск е и своего рода Студентски град – в него живеят ученици, учители и монаси. В белите ступи се пазят реликви, молитвените знаменца са ярко разноцветни, а на олтарите е поставена снимка на Далай Лама. Пред най-големия и най-древен храм има опашка, а се оказва, че са нужни и входни билети. На тях пише: „На поклонение XII Пандито Хамбо ламе Этигэлову“. Ах, наистина – бях чела, че тук си имат прославен лама! „Със сигурност е в тоя храм! – възкликвам. – Ще му дадем молитвени шалчета и той ще ни благослови, както правят тибетските лами!“

И действително Лама Итигелов седи в храма. Само че не ни благославя, както си го представям,

тъй като… не е жив от 1927 г. насам!

Този легендарен монах е роден през 1852 г. Говори се, че бил сирак, ратай, който на 15-годишна възраст се озовал в Анинския дацан и започнал да учи там. Постиженията му били такива, че през 1911 г. бил избран за XII Пандито Хамбо лама – глава на будистите в Бурятия.

През 1927-а, на 75-годишна възраст, той събрал учениците си и им съобщил за решението си да напусне този свят и заедно с тях да извърши ритуалите и молитвите по случай собствената си кончина. Наредил тялото му да бъде поставено в дървен саркофаг във вертикално положение, в поза лотос, а след известно време да го нагледат. След което навлязъл в дълбока медитация.

Учениците на два пъти – през 1955 и 1977 г. – изравяли тялото и за тяхно удивление учителят им все така кротко си седял в саркофага в поза лотос. Плътта му не изгнивала и не се разлагала. Единствено по разпадналите се дрехи личали изминалите години.

Будистите се отнасят с дълбок респект към Хамбо Лама и вярват, че е жив, в

състояние на нирвана и един ден ще се събуди.

През 2002 г., в присъствието на властите и известни руски учени, монасите го преместили в Иволгинския дацан. Тогава учените имали уникалната възможност да вземат проби от тялото. Някои от тях написали: „Мускулите и тъканите са непокътнати, кожата е изцяло на място. При досег тялото е топло“. Заключението на всички било: „Този феномен не може да бъде обяснен“.

…И именно срещу това духовно и природно чудо изведнъж се озоваваме очи в очи! Храмът е пищно украсен, но не е голям, от ламата ни дели обикновена стъклена витрина. Зад нея се вижда дървена вратичка, която на всичкото отгоре е и отворена. Няма помен от помпозната обстановка от мавзолеите на Ленин и Димитров, нито от специалните грижи, които изисква съхранението на политически мумии – точно изчислена непроменлива температура, затворено пространство, третиране с препарати веднъж годишно…  Тук монахът просто си седи, облечен в оранжево-жълта традиционна роба, и ако не е фактът, че няма нос, прилича на съсредоточен в медитация благ старец. Аз, която все още имам нос, го лепвам на витрината, толкова съм смаяна и омагьосана – усещането е изключително! Ламата присъства, съществото му по някакъв начин е с нас, благостта му се чувства – и въпреки че не протяга ръка за благословия,

сигурно вижда и благославя всеки посетител!

Тръгваме си от Иволгинск много впечатлени.

Преди да напуснем Бурятия обаче, ни очаква друга незабравима визита – при староверците в Тарбагатай. За да се озовем при тях, си купуваме билет от туристическа агенция, както ни е посъветвала бурятската ни познайница Марина. Тръгваме рано сутринта с маршрутка, но този път и с придружителка – бурятка. Тя е от Улан Уде и никога не е ходила  в Тарбагатай, който се намира на 50 км от столицата. Попитала може ли да дойде с нас, за да види староверците, и от агенцията й казали: „Може, но ако сте полезна – например ако превеждате и обяснявате“. Жената много насериозно е взела това условие и прилежно е подготвила разказ за историята и символите на родината си, който изслушваме в маршрутката. Тя се оказва полезна и с превода – ние с Дани се справяме на руски, но Деси, третата ни спътничка, е доволна да има лична преводачка на английски.

Тарбагатай е изключително приветливо

село и цялото свети, тъй като дървените му къщички и огради са изрисувани с ярки бои – цветя, зеленина, слънца, геометрични фигури, причудливи шарки. Денят ни там се е запечатал не само в очите, но и в сърцето ми, тъй като биваме посрещани като отдавна чакани скъпи гости! Масата е отрупана с домашни ястия – сельодка, кисели краставички, зелева салата, прясно опечен хляб, сланинка и шунка, няколко вида дъхави сладкиши… и най-вкусната кокоша супа на света! Староверците си имат свинеферми и зеленчукови градинки, по дворовете им тичат кокошки.

Те се хранят само с продукти, които сами са произвели, затова храната им е толкова вкусна! Всичко ми изглежда мило и родно – дървената маса, покрита с бяла дантелена покривка и прозрачна мушама отгоре, черно-белите снимки и иконите по стените, плетените кувьорчета по леглата. Замислям се за баба ми и тетка ми, за уютните им къщички в старобългарски стил с бели варосани стени, за усещането за дом, и очите ми се насълзяват – сякаш сме деца и сме се върнали при скъпи роднини в едно минало, когато всяко преживяване е било чудо, всяка храна се е топяла в устата, а всяка прегръдка е носела обич и утеха.

Староверците, наричани още старообредници, разколници или древноправославни, са се отцепили от руската църква през 1666 г., отказвайки да приемат реформите, наложени от патриарх Никон (който не е създател на едноименните фотоапарати, проверих). Те самите посочват като най-емблематична разлика това, че се

кръстят с два пръста,

както е нарисувано по иконите, а не с три пръста, както се е наложило впоследствие. Заради този един пръст разлика през 1685 г. са обявени извън закона и постепенно изселени. А какво по-подходящо място да изселиш някого от Сибир? Сочейки старите снимки по стената, те разказват колко много от тях са измрели по пътя, когато са напуснали домовете си в Русия, Украйна и Полша и са се отправили към Непознатото с деца на ръце и вързоп покъщнина.

Староверски общности има на няколко места в света – балтийските републики, Полша, Румъния и др., но също и България – например в силистренското село Татарица. Песните на староверците са записани в световното културно наследство – няма друго подобно причудливо пеене на няколко гласа. Присъстваме на кратък концерт в акомпанимент на акордеон, носиите им са ярки като изрисуваните къщи. Накрая посещаваме малкия музей и бялата църква. Преди да ни пусне в нея, сърдит мъж ни рецитира цял куп забрани – осъзнавам, че не е лесно да си жена в тази общност, а пък ако си атеист, навярно лошо ти се пише. Иска ми се да запазя по-скоро първите си впечатления –

за уют и гостоприемство.

Влакът ни за Монголия тръгва в 11 ч. на другия ден. Строени сме с раниците, но на гарата ни чака голяма изненада! Оказва се, че часът, посочен на билетите, е по московско време! С други думи, влакът ни е чак след пет часа. Докато се утешаваме в една сладкарница с торта с черемуха, си мисля – това някаква странна демонстрация на власт ли е?

Времето е московско не само на билетите, но и на часовника,  който виси над централного гише на бурятската гара. Много гари по света имат по няколко часовника, показващи различен час – времето в Токио, в Ню Йорк, в Москва… Но не, тук часовникът е един-единствен и сочи московское время! Часът на Улан Уде е толкова маловажен, че го няма дори на самата гара на Улан Уде. Когато е обяд и денят е в разгара си, часовникът им показва седем сутринта. Когато се съмва и хората бързат за работа, часовникът сочи средата на нощта. И така бурятците, при цели

5 часа разлика с кораба-майка,

са длъжни да пресмятат всичко в московско време, ако искат да пътуват!  И пак добре, че в Русия е по-рано спрямо Бурятия, защото все пак е по-добре да дойдеш за влака си няколко часа по-рано, отколкото няколко часа по-късно!

Накрая пристига. Настаняваме се  в купето със стакани за чай в ръка.  Четвъртият спътник, подарен ни от съдбата, е невероятно забавен монголец, син на дипломат, на име Сатурн. Чудя се дали е шестото дете в семейството, че да получи именно това галактическо име, но факт е, че Сатурн е момък начетен и интересен и с него 15-те часа път изминават почти неусетно. Той ни разказва за величието на Чингиз Хан, за уменията на шаманите и куп други неща – и при пристигането ни в седем сутринта на гарата в Улан Батор се разделяме като добри приятели.

Монголия ни посреща със студ и дъжд.