Пътешествие от диван на диван

Преди три години се впуснах в авантюристично пътешествие из три страни в Близкия изток с раница на гръб и с хора, които бегло познавах. Резултатът – прибрах се у дома с двама нови приятели, които имат толкова широки хоризонти, благодарение на които и аз разширих своите.

Снимки:Личен архив и Йорданка Сапаревска

Допреди Близкия изток разглеждах едно място чрез културните му забележителности, опитвах типичното за кухнята му, разхождах се по улиците му и си купувах някой и друг сувенир. Полюшвала съм се високо върху гърба на слон в Индия, поклащала съм се в ритъма на бял дромадер в пустинята в Тунис, но като цяло, където и да съм била, повечето ми допирни точки с местните хора са били бегли, откъслечни и не са излизали от константата – турист-местен в ролята на обслужващ персонал.

Приятелите, които си „донесох” от Близкия изток, имаха профили в couchsurfing.org. И аз реших да си направя също профил – с идеята, като пътувам някъде, да имам при кого да отсядам.

Какво е каучсърфинг?

Couchsurfing.org е най-голямото общество на любители-пътешественици. Основната мисия на сайта, създаден в края на 90-те години на ХХ век от Кейси Фентън и превърнал се бързо в световна общност, е да събира заедно хора с различен начин на живот и светоусещане. Идеята била да създаде вид социална мрежа, където хора от цял свят да комуникират помежду си с цел пътуване, или по-точно с цел осигуряване на безплатен „диван“ за туристи. Ако си регистриран каучсърфър, можеш да пътуваш, опознавайки жителите на една страна – защото напълно непознати хора предлагат гостоприемството на дома си и своя диван и отделят от времето си, за да разведат госта си из своя град. Други просто биха пили кафе с вас, но двата часа, които ще прекарате заедно, могат да се окажат много по-интересни от това да се качите на върха на Айфеловата кула.

Чрез каучсърфърите, които реши да приеме у дома, човек може да види собствения си град от различни ъгли, благодарение на личните впечатления на гостите си. Добре е да си направите подробен профил, за да разкажете какъв сте и какви очаквания имате от хората. Ако държите гостите ви да се съобразяват с някакви основни правила, докато ви гостуват, споделете ги. След многото профили, които съм разгледала, се убедих, че и тук всичко е въпрос на късмет. Имала съм скучни гости (може би и аз съм била скучна домакиня), макар профилите им да са ми се сторили изключително интересни. Както и обратното.

Каучсърфингът е хазартна игра –

в най-положителния смисъл на думата. Въпрос най-вече на добра комуникация. Трениране на бързо установяване на контакт, на уважаване и съобразяване с домакина или с госта, на усещане на човека насреща и преценка доколко можете да си взаимодействате в рамките на времето, което сте си определили. Да готвим заедно, да се шляем, да пазаруваме, да си разказваме истории за нас и за страната си, да се шегуваме, да откриваме родните си места по нов и неочакван начин, или да скучаем – всичко това е част от каучсърфинга.

Всяка среща е сюжет за кратък разказ и най-важното е, че след поредния каучсърфър предразсъдъците спрямо конкретна нация или като цяло към чужденците и това с какво те ни превъзхождат или не, отпадат един по един. Сигурна съм, че хората се срещат неслучайно и от всеки съм научила и получила достатъчно.

Първият ми гостенин беше грък и тъй като цялата рода беше притеснена какво може да ми се случи, като пусна непознат у дома, още повече грък с дарове, поканих един приятел да ми пази страх. Гъркът се оказа безопасен, макар и фен на хевиметъла, но постоянно отбелязваше самодоволно, че ако не може да се сети за дума на английски, е достатъчно да ми я каже на гръцки, защото „вижда се, че всички български думи произлизат от нашия език”. Този не се превърна в най-любимия ми гост.

Спомням си 24-годишната австралийка, която дойде в късна есен на колело от Истанбул – стройна, красива, мила и интересна млада жена, която трябваше да преживее у нас новината, че по-младото й италианско гадже няма да се присъедини към нея в България. На бутилка червено вино си поговорихме и поплакахме за своите изгубени любови и за непостоянството на чувствата. А какво да ви кажа за

професионалния разбивач на световни рекорди Аластеър Галпин –

проверете сайта му www.worldrecordchase.com, от който ще видите, че няма шега, няма измама – това е вторият човек с най-много поставени световни рекорди според Гинес. Когато дойде у нас, тъкмо бях настинала зверски, но след неговата отвара от вряла вода, джинджифил, чесън, лимон и мед, аз поставих световен рекорд по бързо оздравяване. Симпатичната и внимателна гей двойка от Лондон – испанец и гвианец, ме изуми първоначално с интереса си към мен и чак след като той беше утолен, излязохме из стара София. Която ги очарова такава, каквато е. Особено с позахабените си, лющещи се фасади около Женския пазар, под които те успяха да съзрат и усетят отминалите й по-достойни и красиви дни.

Дълго се колебах дали да пусна турчин в дома си. Представях си някаква версия на Сюлейман Завоевателя, който ще ме гледа и третира като рая. Но когато се престраших, изживях едни от най-приятните 24 часа с неочаквано внимателен, възпитан и интелигентен студент от Анкара, тръгнал на неколкоседмична обиколка из Източна Европа, от когото много български мъже биха могли да научат как да накарат жената да се чувства истинска дама.

Най-големият авантюрист у дома беше Ернан – аржентинец от италиански произход, който живее в Манчестър. За втори път обикаляше света в продължение на година. Дойде от Истанбул, а преди това беше изкарал месец като масажист и помощник-готвач в Иран. Остана у нас цяла седмица, вместо поисканите три дни, чакаше ме прилежно да се прибера от работа, сготвил поредната тортиля, танцувахме забавно подобие на салса, пазарувахме от Женския пазар и се разхождахме из Витоша. Планината, не булеварда.

Джакпотът от гостите ми е Силвия –

осмо поколение римлянка и моя сестра близначка, без да имаме нещо общо по генеалогичните дървета. Оказа се, че ни свързват повече сходни преживявания и мисли, отколкото бихме могли да измислим нарочно. Вървели сме по едни и същи житейски пътища, но по различно време, откривали сме еднакви неща, обичали сме и сме страдали по еднакви мъже, възприемаме света по сходен начин и неприлично силно обичаме котките. Тя иска да напише пътеводител на Рим от гледна точка на котките му, а аз мечтая да стана професионален котешки преброител и да ми плащат, за да пътувам и броя котките от град на град. Домът на Силвия е пълен с котешки предмети, а у нас има само 4 дървени котки и един жив котарак. И освен това миналото лято изживяхме объркващо подобни любовни трепети, които завършиха безславно, но ни оставиха топлина в сърцата – аз на гости на каучсърфър, а тя – приемайки каучсърфър. През това време ние се търсехме постоянно за поредната сводка новини от историите, защото единствени от приятелите си ясно разбирахме ситуациите, в които сме изпаднали.

Силвия е и първият човек, на когото върнах гостуването и благодарение на нея видях Рим извън задръстените с туристи пиаци Навони, фонтани Ди Треви и Испански стълби. Открих що е то еврейска пица в гетото, както и традиционните за Рим оризови топки супли. Изкачих хълма Авентин, само за да надникна през ключалката на Малтийския орден, заради невероятната панорама на Свети Петър сред арка от нарочно засадени туи. Танцувах народни танци от цял свят на вечеринка на танцов клуб на 50+ годишни, но с млади сърца, над Вила Боргезе. Както и романтична мазурка с непознати, събрали се чрез събитие във фейсбук късно вечерта под колонадата на Етнографския музей в квартала ЕУР, строен от Мусолини. В Гранада с приятелката ми Данка ни приюти мексиканският докторант Родо, който ни спретна купон за чудо и приказ. На него присъстваха с традиционни за кухнята си манджи: полякиня, босненка, младеж с шоколадов цвят на кожата от остров Сау Томе и Принсипи, американец и съпругата му българка, с която се оказа, че имаме общ познат, нищо, че не сме от един град, и един испанец. Колкото и отворен да е светът, а движението в него да става все по-свободно, най-големите разстояния, които ти се налага да преодолееш, си остават между теб и човека насреща ти. Може би и затова в тази малка общност на чужденци нямаше място за кой знае колко от „домакините”.

В Париж най-отзивчиви се оказаха двама индийци

Колкото единият да беше подреден, спретнат и нетипично сдържано вежлив за индиец, толкова другият ме захвърли непринудено из познатия хаос на Индия, който си беше уредил насред изисканата френска столица – нищо не си беше на мястото, но за сметка на това пък всичко беше подръка, засипано с дебел слой прах. И двамата бяха чудесни готвачи и любезни домакини, къде по-възпитано, къде по-фамилиарно. В началото силно се впечатлявах, ако някой посещава специално България, а не минава оттук на път към или от Турция. Но след като двойки от Италия, Франция и дори Перу прекараха лятната си ваканция у нас, започнах да приемам страната си като равноправен член на европейските дестинации. Все повече каня у дома хора, просто защото ми се струват интересни и ми се иска да ги опозная. Пътуващите вече могат да пускат общо съобщение до всички в града кога пристигат и какво търсят и инициативата е в полето на домакините. Току-що поканих един чех, за да си поговоря на чешки с него. Освежаващо е да споделиш два-три дни с някой и той да оцвети ежедневието ти с присъствието си, както и ти неговото. Често сме най-искрени с човек, който не ни е близък и си заминава скоро. Освен това, когато хората пътуват, те са изпълнени с положителни емоции и е прекрасно и зареждащо да ги споделите заедно. А и се опознаваш през очите на другия, чрез мненията, които каучсърфърът е редно да остави за госта или домакина си в неговия профил. Така и бъдещите им домакини или гости се ориентират що за човек имат насреща си.

Каучсърфингът става все по-широко разпространен и в България, така че следващия път, когато тръгна из страната, ще потърся в couchsurfing.org някой готин „колега“, при когото да отседна. Светът наистина става все по-малък, а ако имате смелост да опитате от рецептата на каучсърфинга, може да установите като мен, че и разстоянията между хората, независимо колко са различни, не са непреодолими.