Когато американците избраха Доналд Тръмп, бях в Китай. Пътувах заедно с група източноевропейски журналисти, поканени от китайското министерство на туризма. Чухме резултатите от изборите по пътя между градовете Лиджианг и Дали, в провинция Юннан. На практика се намирахме на Пътя на коприната – най-важната търговска мрежа в древността, по която търговците са пътували с години, за да пренесат платове, чай и подправки от Южен Китай към северните провинции, цяла Азия, чак до Близкия изток и Средиземноморието. Но освен стоки, по този най-древен път между Китай и останалия свят са се обменяли новини, технологии, религиозни идеи и дори болести.
Целият автобус изригна изненадано от новината, само екскурзоводът изглеждаше напълно наясно: „Разбира се, че ще изберат мистър Тръмп, той е много успешен бизнесмен. Американците искат да просперират“.
Оказа се, че логиката на симпатичния гид е логиката на цял един народ, всъщност
най-многобройния народ в света, над 1,3 милиарда души
Китайците, покрай всички велики изобретения, които са дали на света, са измислили компаса и до ден-днешен се ориентират бързо. Тази нация обича идолите, независимо дали става дума за Конфуций, Мао Дзедун или най-новия й господ – парите. А самият Мао дебне от всяка банкнота. Буквално.
Ако измъкнем израза „страна, изпълнена с контрасти“ от разтегленото клише и му върнем автентичността, той със сигурност щеше да лепне на Китай като гербова марка. Това е държава, която по удивителен начин успява да съчетае наследството си от хилядолетна цивилизация и философска мъдрост със създаването на най-модерни технологии и икономическо лидерство и на всичко отгоре – в мирен синхрон с тоталитарната си политика. Доста объркващо за всеки западен човек, който се опита да надникне в начина на мислене отвъд Китайската стена.
Абсолютно невъзможно е да се разкаже Китай през обиколката на един-единствен град, но ако все пак ни трябва пример за разнообразието и противоречията, това е – разбира се – Шанхай. Вероятно най-големият град в Китай: според последните преброявания в него живеят близо 24 милиона души. Това е само приблизително, никой статистик не може да насмогне на китайската демографска динамика. За 15-ина години жителите на Шанхай са нараснали два пъти. Но това е страната, в която на всеки пет години се появява население колкото две Испании. Разбира се, китайското правителство контролира този огромен мравуняк много стриктно.
Когато Мао дошъл на власт, ентусиазмът да строи нов живот стигнал дотам, че вменил като партийна повеля на народът да се възпроизвежда усърдно. Така според тогавашната политика Китай щял да засели света с комунисти и работна ръка. Много бързо се оказало обаче, че работната ръка е в повече и умира от глад. Затова през 80-те години Дън Сяопин въвел ново семейно планиране, което разрешавало само по едно дете в семейството, като
всеки регион имал квота за броя на децата
за определен период от време. Неспазващите забраната били застрашени от огромни финансови санкции. Заради политиката на едно дете Китай е единствената държава в света, в която мъжете са повече от жените – повечето хора просто предпочитали да имат син, който един ден ще ги храни. Едва наскоро китайското правителство либерално разреши по две деца в семейство, като санкциите за превишаване на бройката остават.
А най-важното за всяко китайско дете е да просперира, да стане по-добро от другите, за да оцелее в жестоката конкуренция, да се изучи в добро училище и след това да си намери скъпо-платена работа, с която да изхранва семейството си и да върне направените в него инвестиции. Те са наистина сериозни. Таксата за приемния изпит в престижно начално училище е 25 000 долара. Често цялата фамилия събира пари и трупа дългове, за да изучи детето, в чието бъдеще са вперени погледите.
Разбира се, най-добрият вариант е малкият гений да завърши Харвард и да оглави Apple или да започне да се труди в някоя от многото чуждестранни компании, населили Шанхай.
Този град е най-важният икономически център на новия Китай и съвсем скоро ще измести Токио от лидерското място в Източна Азия. Ежедневно нещо в него се строи с небивали темпове, откриват се нови сгради, фирми, представителства, бизнесът от цял свят се стича насам. Мащабите на строителството, инвестициите и технологичните рекорди изумяват.
12 милиона души – туристи и бизнесмени, са пътували до Шанхай през 2015 г.
Скоростният Маглев влак стига за 8 минути от летището до центъра на града. Скоростта му може да достигне 431 км/час.
Небостъргачите са толкова много, че дори не правят впечатление. Шанхай Тауър е втората най-висока сграда в света – 632 метра.
Асансьорът взима 120 етажа за по-малко от минута,
а налягането се коригира в движение, за да не прилошава на пътниците. 54 вятърни турбини на покрива на кулата произвеждат електроенергия.
3-километровият тунел под река Хуангпу води до квартала „Бунд”, истинска витрина на колониалното неокласическо строителство в Шанхай.
Шанхай прилича на Ню Йорк в най-бурните му времена, но на стероиди. Високо, мащабно, шумно, феерично и скъпо. Нощем булевардът „Нанкин” прилича на Таймс скуеър с неоновите си реклами и модерни заведения. Помните ли онези стереокартички с намигащи виетнамки? Ето така изглежда осветеният Шанхай. Въпреки огромния си икономически напредък китайците има още да наваксват откъм стил. Те искрено харесват всичко шарено, блестящо и искрящо.
Самото разположение на Шанхай предопределя съдбата му на отворен и модерен град. Разположен е на делтата на река Яндзъ на 16 мили от морето, където е най-голямото пристанище в света. Една от легендите за произхода на името Шанхай разказва как някога красиви девойки причаквали чуждите търговци в пивниците на рибарското селище, омайвали ги и след това ги водели при разбойници, които ги ограбвали и ги превръщали в кулита.
Шанхай означава „отвличане“.
След първата Опиумна война англичаните, французите и германците започват да идват в Шанхай, за да търгуват с Изтока. Именно западните концесии дават европейския облик на това място. Според местните пари се правят на-успешно в Английската концесия и се харчат най-приятно във Френската – истински европейски архитектурен и културен оазис в сърцето на града.
А тук се харчи наистина сериозно. Добрите апартаменти започват от 4 милиона долара. Заплата от 2000 долара, колкото взимат държавните служители, не стига, за да живее човек добре в Шанхай. Заради непрекъснато увеличаващото се население и бума на чужди компании, търсещи офис пространства в мегаполиса, местните инвестират всеки спечелен юан в недвижими имоти. Има и неписано правило – най-далновидните купуват имоти около кафенетата Starbucks, а те в Шанхай са 500.
Но правителството не разрешава на едно семейство да притежава повече от 2 жилища. Казват, че заради този закон китайците започнали формално да се развеждат. Но дори и да си купиш имот, имаш право само на ползване на земята под него за 17 години, тя по право принадлежи на държавата. Затова по-богатите и находчиви китайци търсят възможности
да купуват земя в чужбина
Но Шанхай съвсем не е само лукс и блясък. За да стигнат туристите до Стария град, минават през истински гета. Старият град е обкръжен от къщи, построени от чужденците като еднофамилни, но натъпкани с по десетина семейства едната. Животът е изнесен на улицата. Всеки дом е също и склад, и магазин. Електрическите жици масово се използват за простори. Гледаш, снимаш и си казваш, че не бива да се оплакваш от нищо в този живот.
И за да е пълен контрастът, в самия център на Стария град, сгушена между стотиците заведения и магазини, се намира градината Ю Юан, или Градината на щастието – някакъв чуден остров на красотата сред истерията на мегаполиса. Градината е била частна, построена преди повече от 500 години от аристократична фамилия и после одържавена – има парк, езера с екзотични риби и няколко павилиона, пълни с изящни произведения на изкуството. Да се чуди човек как е възможно толкова естетска култура да се остави под игото на Културната революция.
0 Коментара