Има едно село близо до Радомир – Поцърненци. Там живеят всичко на всичко около 30 души, повечето възрастни. Няма лекар и аптека. От известно време няма и магазин. А от този месец няма и автобус. Как тези възрастни хора ще ходят до Радомир, за да си купуват храна и лекарства, нямам идея. Билетчето до Радомир е било 2 лв, а сега, ако някой много пририта, може да си викне такси за 50-55 лв отиване и връщане. Общо-взето толкова ще ти излезе да отидеш от София до Бургас с автобус и да се върнеш.
В Поцърненци ме отведе една бутилка одринска ракия. Буквално. Няма никаква поезия тук. Но за нея ще разкажа друг път.
Мирише на огън. Димът има сладка миризма, когато огънят се пали през лятото и ранната есен. През пролетта горчи, защото дърветата са влажни. Оставили сме колата и вървим натам, където се предполага че е онова средновековно параклисче на ръба на яз. Пчелина, което сме виждали само на снимка. Тъкмо вече си мислех, че сме се изгубили и няма да го намерим, то изплува измежду вълмата пролетна мъгла. Като пощенска картичка е. Но не такава, в която има жизнерадостен зелен цвят, а водата проблясва магически. Това място е някак тежко, умислено. И толкова тихо, че започваш да се дразниш от собствените си мисли.
Слушала съм разкази за това колко е красив яз. Пчелина. Сега седя над него, малко по-навътре, отколкото биха стояли другите, понеже ме е страх от високо. Пред мъничкия храм има два големи железни кръста – единият е много стар, другият е нов. Единствено вятърът довява някакви звуци, които звучат като шепот от отминали времена.
– Какво ще ми разкажеш сега?
– Ами не знам почти нищо. Само две кратички легенди. Едната е за момчето, което бутнало камъка от олтара в този параклис и после се удавило във водите на реката. Другата е от много стари времена – на това място всяка година убивали бивол за курбан. Но веднъж пропуснали, защото се случила огромна буря, заради която не можело никой да излезе навън, камо ли да се качва по баира. Тогава, насред бурята всички биволи, от цялата Рудина планина строшили оградите, зад които били залостени и се стекли насам. Един от тях сам се принесъл в жертва, заради пропуска на жителите.
– А знаеш ли че тук, под водата, има друго село?
На мястото на яз. Пчелина от древни времена е имало село – Пчелинци. Разказват, че там съществувал камък, върху който някога стъпил конят на Крали Марко и копитото му се отпечатало. През 70-е години държавата решава да махне селото и да направи на негово място язовир. Хората са принудени да се изселят по околията. Под водата, освен полуразрушените къщи, сигурно се намира и онзи камък. От селото останали училището, гробището, 1-2 запуснати къщи и древният параклис, пред който се намираме. Казват, че обикновените хора могат само до параклиса да дойдат, понеже е от страната на Поцърненци. Другите изброени неща били „присвоени” от някакъв феодал. Няма как да не се запитам – за какво му е на този феодал гробището? Потръпвам от мисълта.
– А името на селото от къде идва?
– На кое село? На Поцърненци ли? Не знам, нещо е станало, нещо ги е почернило….
– Е, ти винаги ги знаеш тия неща!
И тогава се сещам. Сещам се за някой, който (не) познавах. Той ми беше разказвал за селото и за името. Двама братя…. какво беше станало с тях? Или това беше друг разказвач и друго село? По дяволите, не помня. Ето това вече е странно.
Отклонявам темата:
– Ами при всички случаи името на Поцърненци, такова каквото е, присъства в османски документи от около три века преди Освобождението. А точно преди Априлското въстание Абдул Азис разрешава да се построи Поцърненския манастир, който сега е почти разрушен, ограбен, а до него не може да се достигне – толкова е гъста гората.
– Искаш ли да го намерим?
– Не… за какво?
Седим и мълчим още няколко минути
– В параклиса поне ще влезем ли?
Поглеждам към малката средновековна постройка. Аз на такива места не влизам. Не защото изпитвам омраза или нещо подобно, просто смятам, че храмовете са за вярващите. Обикновено стоя отвън и дишам миризмата на тамян, но прага гледам да не пристъпвам. Сега миризма на тамян няма. Има миризма на прясно отрязано дърво – на вятър и на сълзи.
– Добре, да влезем…
Вратата е отворена, трябва да се наведеш, да склониш глава, за да пристъпиш вътре. Навсякъде има случайни икони, оставени от някой някога – повечето са евтини, има дори такива, които са разпечатани на хартия. Въпреки това си личи, че мястото се поддържа – бели покривчици, купче свещи, преметено е. Мирише на прах и на онзи специфичен дъх, който имат старите постройки – мокри камъни, земя и восък.
Параклисът е построен през 14 век, стенописите са от два века по-късно. Може би не са реставрирани никога, но не това причината да се закова на място от потрес. Когато очите ми съвсем свикват със сумрака, виждам че срещу вратата има стенопис на Богородица. Очите й са избодени. Отляво, малко над гърдите има дупка, дълбана нарочно – сякаш някой е искал да й извади сърцето. Навсякъде върху й има надписи: „Пешо беше тук”, „Кико 1983 г.”, „Само Левски” и т.н.. Дълбано е, драскано е с моливи, с маркери. И очите…
Зави ми се свят, буца ми заседна в гърлото и положих всички усилия да не се разплача. Това не е просто едно неглижиране на религията от хора, които така или иначе са раснали в атеизъм. Това е гнусно посегателство върху историята, върху работата на някой, който преди 5 века е стоял и е рисувал на светлината на свещите. Мисля, че рядко съм изпитвала такова тежко чувство на безнадеждност. Улиците и остатъците от къщите на село Пчелинци, и камъкът на Крали Марко, които сега се намира под водите на язовира. Малкият параклис близо до самият ръб на отвесната скала, сякаш този, който го е строил, е знаел че тук ще има вода. Двата черни кръста. Богородица с избодените очи. Гробището, което се е превърнало в частна собственост. Манастирът, който е забравен и от самия Бог и се намира някъде в гъстата дъбова гора. 30-те души от Поцърненци, които вече нямат дори транспорт.
На връщане не обелваме нито дума. В главата ми се въртят разказите на онзи, когото (не) познавах. Да, това беше селото. Просто не помня историята за името. Мисля, че вече не ми е и нужна. Всичко се усеща някак. Нито една разказана история не може да ти даде нещо повече или дори да се доближи до реалното усещане.
По улиците няма нито един човек. Вали ситен, настойчив дъждец от онзи, който попива в кожата и разводнява кръвта. Това е място, което сякаш поема тъгата като гъба, а после я изтисква директно във вените ти.
Казват, че малкият параклис „Св. Йоан Летни” е едно от най-сниманите места в България. Да, гледката е невероятна, но не съм сигурна, че това безвремие и това сливане могат да бъдат пресъздадени от една снимка, каквато и аз, разбира се, направих. Мислех да ви я покажа, но няма да го направя. Пуснете един гугъл сърч и го вижте. Вместо това ще ви покажа Богородица, която изглежда така, както буквално или преносно изглежда вече всичко на този свят – с избодени очи, с извадено сърце.
„Пешо беше тук.“
И лошото е, че винаги ще бъде.
Препечатваме текста от фейсбук страницата на Esc Arinna с нейното съгласие.
0 Коментара