Влезеш ли в Петра, първата ти реакция е: “Боже, забравили са за разрушат декора след снимките на “Индиана Джоунс и Свещеният Граал”!” Филмът наистина е сниман там, но навлезеш ли в каньона, изсечен от природата в розовия пясъчник, осъзнаваш драстично разликата между преходността на киното и пълната липса на суета във вечността. Вкаменена приказка – това е Петра, осмото чудо на света.
Работа на ЮНЕСКО е да определи каменоделските шедьоври на набатейците за световно богатство, а грижа на йорданския крал – да го запази колкото може по-дълго. Защото
слънцето и вятърът заличават скалните дантели
и архитектурните чудеса. Дори американските археолози са закъсали при консервационните работи. Когато си купиш каменно късче, разбираш проблема – връщаш се в България с наполовина по-малко парче, а куфарът ти скърца от разноцветен пясък. За да възпре туристическите пълчища, йорданската държава ги удря по джоба. Еднодневният входен билет е 31 местни динара – точно 65 лева. За любознателните обаче това не е преграда – 560 000 души годишно разглеждат Петра. И преживяването си струва всяко фили – най-дребната йорданска монета, равна на 1/1000 от динара.
Дори разюзданата комерсиализация на осмото чудо не може да заличи дивата му красота. Представете си каменен каньон с високи 100 м зъбери. Вървиш през дългия 1,2 км сик (каньон на арабски), ще ти се да запечаташ величието му и мислиш, че оттук нататък няма какво още да те изненада. Сикът свършва и едва се сдържаш да не изкрещиш – съкровищницата действа на сетивата като ритник в слънчевия сплит. Сред странните фронтони, устремени към небесата, забравяш за кирливата гълчава наоколо. Невероятни каменоделци са били набатейците! Незнайно, уж арабско племе, появило се от нищото и изчезнало пак там преди повече от 2000 години. Откъде са усвоили скулптурните си умения и как са ги съчетавали с охраната и превозването на керваните по Пътя на коприната, не е ясно. А може би учените, които
смятат набатейците за предрешени извънземни,
имат право? След 14 века забвение невежите бедуини първи откриват чудесата на набатейците и решават, че са сътворени от египетските фараони. Наумили си, че величествената сграда с фасада, висока 43 м и широка 30 м, подобава да бъде съкровищница, и дълго ровили из нея за несметни богатства. Като не ги открили, стреляли по голямото каменно кълбо върху централния фронтон, убедени, че е пълно със злато. А всъщност съкровищницата е гробница на Арета I – набатейски властелин.
До другата величава сграда в Петра – манастира, се стига по лъкатушеща козя пътека. Не се знае дали той е бил храм или гробница, но е наречен “Тронът на фараона”. Оцелял е само образът на набатейския бог Душара, който няма уста и затова
може да му поверите тайните си
На 1035 м височина, върху скалите, е изсечен жертвен олтар. А гледката отгоре спира дъха. Разваля я само традиционната сергия за дълбоко съмнителни антики. Но пък се оказва, че продавачът има приятелка в България и развява разпечатка на имейл, подписан с “Лидка”.
Петра не може да се разкаже. Как да опишеш с думи обелиските, изваяни на 35 м височина, амфитеатъра за 7000 души, където, ако прошепнеш дума, ще я чуят и на последния ред? Може ли словото да внуши аромата на камилските шишчета, на чая със свежо листо мента и кора от канела или на кафето с кардамон, изпито върху тъкана от бедуинка черга? И как да опишеш това, на което очите ти отказват да повярват – яркочервена скала с фино изрисувани вълнички във всички нюанси на жълтото и лилавото.
Да не говорим за просмукалия се в дрехите неизличим аромат на
магарето Моника Люински
което досущ като планинска коза изкатери пътя до жертвеника. На кобилата Мария, върху чийто гръб стигнах до гробницата с над 500 набатейски урни, превърната през V век във византийска църква. И на камилата Шанан, с която хванах морска болест, поклащайки се към Копринения храм.
Няма по-голям кеф, след като цял ден си пълнил очи и душа с исторически и природни красоти, да се поглезиш в турски хамам. То си е класическа парна баня, в която специалният масажист е обикновен теляк. Но поне осъзнаваш, че и най-изисканите ексфолианти за тяло не важат пред добрите мускули и ръбатото кисе. А след издевателствата на теляка, пред чаша дъхав чай, се чувстваш поне с килограм по-лек и много по-добър.
0 Коментара