Планетата Бразилия

Парати пак се събуди подгизнал и по старите калдъръмени улици от португалско време към залива се оттича още и още вода. На кея лодкарите товарят на пъстрите си лодки пресни плодове, леки закуски и напитки и ни подканят да се впуснем в приключение по вода: да посетим златистите плажове наоколо (били триста на брой) или просто да се наслаждаваме от палубата на прекрасните тропически гледки, редките птици и пеперуди.

 

През летните месеци на Южното полукълбо – от декември докъм март, тук буквално бъка от туристи. Така е и през уикендите: позадите (семейните хотели в колониален стил) са пълни до козирката от многочислени местни фамилии, които обичат да опознават кътчета от огромната си страна, наричана „планетата Бразилия“. Именно Парати е най-атрактивната туристическа спирка по живописната Коста Верде на Атлантическия океан на 4 часа път на юг от Рио де Жанейро. Той е вписан в световната съкровищница на ЮНЕСКО заради напълно запазените архитектура и дух на първите европейски заселници.

Оазис на безвремието

Населен в древността с племето гуаина, Парати се появява на картата, когато през XVI век португалците от Сао Висенте акостират на брега му. Като един от първите посетени райони в по-късните години става важен за културното проникване и формирането на цялата държава център.

За съжаление, от автентичното население не са останали никакви свидетелства, дори митовете са спорни, а записките на пътешествениците са съвсем бегли. В онези времена горите върху тази част на континента се простирали до 1-1,5 милиона квадратни километра и са били местообитание на уникални и ендемични видове. Сега от тях са останали под 15 процента и обезлесяването е довело до значително нарушаване на хабитата и биоразнообразието.

Парати е едно от първите населени места в Бразилия, строени по общ устройствен план. Гъсто залесените хълмове се спускат почти до океана и са оставили на някогашните жители свободен един квадрат, затворен между 6-7 вертикални и още толкова хоризонтални улици, който може да бъде старателно обходен за не повече от половин час.

 

В наши дни градчето преживява основно от туризъм – тук редовно спират за няколко часа и круизерите. Пътниците им задължително се разхождат из центъра и опитват националното ястие фейжоада, която е Uma delicia – голяма вкусотия. Приготвя се като яхния от черен боб, в който се варят ребра, чорисо, осолен бекон, сушено говеждо и се поднася с бял ориз, пържени хлебни банани и резени портокал. После си купуват сувенири и си обещават пак да дойдат, защото усещат, че истинският тропически рай и мечтаното безвремие са извън историческия център.

 

На самото пристанище е църквата „Света Рита“, която са посещавали освободените роби. Туристи отпред се мъчат да направят тематична композиция с една стара ръждясала верига. Градчето още търка очи: празникът назрява, а дотогава времето ще тече бавно, мързеливо, спокойно.

Златната треска

Парати е бил най-голямото пристанище за доставка на европейски стоки и роби през XVII век и е на върха на славата си през XVIII век. Първоначално добитите скъпоценни камъни и благороден метал пътували по специално изградения кралски път от Минас Жерайс дотук и после към Рио де Жанейро и към метрополията. По-късно се строи още един подобен път директно от мините до Рио и градчето запада, а с изчерпването на залежите бизнесът се ориентира към производство на кафе. То и захарната тръстика отплават към Португалия от местното пристанище. С икономическата криза през 30-те години на миналия век Парати отново е забравен и в това е шансът му да остане така идеално консервиран – като в миналото.

Още за по-новата история научаваме от

постоянната мултимедийна изложба в „Каса де култура“.

Дизайнът е интересен: от тавана на залата висят прозрачни кубове, където се мъдрят старинни предмети от бита на местното население. На няколко компютъра любопитните намират справки за минали събития, за религията и обичаите. На стените са окачени пластмасови кутии със снимки на местни хора. Някои от тях са „говорещи“ – ако си сложите слушалките, ще чуете историята на живота им. Това е от малкото места, където текстовете са преведени на английски. Бразилците не са от най-пътуващите по света нации и сякаш не търсят да комуникират на друг език освен португалски.

Въведение Христово

Сутринта на Цветница Парати е свеж от проливния нощен тропически дъжд. Така си вали по няколко пъти на ден: небето сякаш се разтваря и настъпва потоп, но никой не се тревожи от настинка – топло до горещо е през всички месеци. От топлината и редовните валежи масленозелената растителност на Мата Атлантика (атлантическата гора) е буйна и тучна целогодишно. Части от нея, както и Иля гранде (Големият остров), също принадлежат към вписването на ЮНЕСКО.

Хората вече не са толкова вярващи, казва уредничката на музея, а заради горещия и влажен климат църковните служби са предимно вечер. Католицизмът не е и единственото изповедание: виждаме още и различни църкви, срещаме странни религиозни общности и научаваме за какви ли не светци.

Преди здрачаване сме се наредили около църквата на робите „Росарио“, където главният свещеник в пищно червено расо чете от Светото писание. Преръсва със светена вода всички присъстващи, а множеството пее заедно с него. След първата част от ритуала той ще поведе шествието на местните, имитиращо влизането на Христос в Йерусалим, към главната църква – „Матрис“.

Тя е храмът на белокожите заселници

и е на централния площад на градчето.

Деца са облечени в бели туники, възрастни – в типичните одежди на местното население на свещения град Йерусалим в онези времена, а зад църквата е вързан осел, готов да понесе на гърба си Спасителя. В случая той е несъмнено с дълбоки африкански корени, но това не прави впечатление никому. Участниците и всички останали размахват десетки палмови клони и пеят „Осанна“ с натрапчива, ритмична мелодия, която и досега звучи в ушите ни. Целият град и всичките туристи са навън и следват процесията през няколкото улици до „Матрис“.

Едва след като всички са влезли и литургията продължава, навън се отприщва следващата доза тропически дъжд, но масичките и столчетата на многобройните заведения остават наредени на площада в очакване на среднощните си посетители за задължителния коктейл кайпириня, приготвен с лаймчета и местната скоросмъртница – кашасата.

Изумителният град на Тропика на Козирога

Няколко дни по-късно напускаме оазиса на спокойствието и безвремието Парати и потегляме към Рио. Знаем, че градът на брега на Атлантика е изключително зрелищен с природните си прелести и буквално в центъра му има красива лагуна и дъждовни гори. Със средна годишна температура от +23^оС и население къмто 7 милиона, столица на Бразилия до 1960 г. и втори по големина в страната, Рио е пълно с енергия място. Той те приема във влажната си тропическа прегръдка и те омайва чак до развиделяване.

Името му в превод – „Януарска  река“, е дадено от португалските мореплаватели, които  стигнали до живописния насечен бряг точно на 1 януари 1502 г. Те си мислели, че навлизат в широка делта, а това бил всъщност заливът Гуанабара, около който по-късно се създава уникалният град. Ето първата от няколко заблуди, с които ще се срещна тук.

Семана санта преди Паскуа

Цялата седмица, предшестваща Възкресението Христово, е повод многолюдните бразилски фамилии да пътуват за почивка и удоволствие. С една такава се уцелваме в луксозния бус, който в един ден ще ни разведе по всички първостепенни забележителности на града. Ярки, усмихнати, те не млъкват и веднага се сприятеляваме на португалско-испански, като подпираме думите с мимики и жестове. Казваме си имената, а фактът, че сме от Европа вече ги кара да въртят изумено очи – струва им се на друга планета. Минаваме покрай луксозен апартхотел, където им бил апартаментът с много стаи и бани и даже с джакузи. Личи им, че обичат марковите дрехи и златото, добрата храна и забавленията. А най-малкият от групата им – бебето Хектор, 8-9 часа по-късно още беше свеж и гукаше, докато ние вече бяхме сдали от емоциите, впечатленията и жегата.

Ще се загубиш без гид?

Местните жители, известните „кариоки“, са много сърдечни и направо те отвеждат до спирката, която търсиш. Движението в целия град е еднопосочно, а метрото е изключително добре организирано и поддържано. За кратък престой обаче задължителните обекти се обикалят най-ефективно с микробус и екскурзовод – услуга, която се предлага на рецепцията на всеки хотел и която ползвахме и ние.

В задължителната програма влиза посещението на Sugar Loaf (Захарната буца) – възвишение на 400 м над океана, до което се стига с въжена линия. От върха се открива невероятна панорамна гледка на 360 градуса – както към централния залив на града и емблематичната статуя на Христос Спасител, така и към Копакабана на юг.

Бохемският квартал Санта Тереза,

акведуктът на Лапа, Ботаническата градина,  Градският театър и някоя от десетките самба школи са малка част от наложителните спирки, които няма да ви допуснат да стоите в затвореното пространство на някой от многобройните музеи. Задължително се отбиваме на футболната Мека – стадионът „Маракана“, построен за световната купа през 1950 г., където са играли Зико, Гаринча и Роналдо, а

великият Пеле е вкарал хилядния си гол.

На Разпети петък, който тук се нарича шести ден на Паскуа, хората сядат на масата, хапват риба и споменават страданията и смъртта на Исус. На Велика събота традицията е да се заклеймява и изгаря чучело, изобразяващо предателя Юда. Якото налагане с пръчки може да касае и някого, когото не харесвате…

Ултрамодерната католическа катедрала е проектирана от Оскар Ниймайер да събира 20 хиляди поклонници. Идваме отново и за среднощното бдение на самия Великден, когато усещането е мистично от аромата на тамян във въздуха, смиреното шествие с Разпятието и хилядите свещи, които единствени осветяваха празника. Много бразилци отиват на литургия, за да благодарят на Бог, но това е и денят, когато си разменят великденски яйца. И тук, като навсякъде в християнския свят, е най-важният ден от Страстната седмица.

За много други фамилии това е просто битов празник. По мащабите се ориентираме в супермаркета, където дни наред продавачите не сколасваха да препълват огромни колички с провизии, които трябваше да бъдат доставяни по домовете. Децата са най-щастливи, понеже ги обличат с костюми на великденски зайчета и веселието е безкрайно.

Личи си, че местните са луди по шоколада с какви ли не пълнежи, а някои яйца са направо огромни – и това е най-желаният подарък. По великденските празници са най-големите разпродажби, а след тях – и на шоколадите, така че много бразилци чакат до след Великден, за да си купят шоколад.

Рио – опасен град?

Фавелите – гетата на мегаполиса, виждаме по пътя за хълма Корковадо, където e символът на Рио – статуята на Христос Спасител. Величественият ар деко монумент има навика да привлича мълниите и беше изцяло реновиран преди няколко години, но протегнатите ръце и пръсти редовно пострадват при буря.

Във фавелите няма общ план на застрояване, нито друг закон освен  този на местните банди, въпреки усилията на властите за социализация и намаляване на престъпността. Показаха ни бронирани машини, с които

полицията влиза в гетата при безредици.

Не се знае точно колко хора ги населяват и какво се случва по тесните улички. Туристите са нежелани, освен ако не отидат с група за подпомагане – тогава ъндърграундът показва част от своето лице, за да изкара някой реал. Полицията патрулира из целия град и пътешествениците са подробно предупредени за опасностите. Реалността е, че ако спазваш елементарните мерки за сигурност – не ходиш накичен с бижута и фотографска техника по тъмно, не се напиваш с непознати и не замръкваш на непознати места, рисковете са не повече, отколкото във всеки друг голям град по света.

Още една илюзия – разюзданата Копакабана

Най-прочутият плаж на света, символ на неспирния купон, първоначално е бил откъснат от града от планините. Едва в края на XIX в. тунел го свързва с квартал Ботафого. Мощните вълни и няколкото километра златист пясък веднага правят впечатление на жадните за отмора, а построяването на неокласическия Copacabana Palace Hotel и десетките му знаменити гости от артистичните и бизнес средите от цял свят превръщат мястото в еманация на лукса и безгрижието от 20-те до 50-те години на миналия век.

Сегашната „Авенида Атлантика“, която минава край него и десетките жилищни и хотелски сгради на първа линия идва от юг, от по-престижния плаж Ипанема. Булевардът има по 4-5 платна за всяка посока и зелени алеи с палми в средата. През уикендите и празничните дни лентите от страната на плажа са затворени за автомобили.

Хора в спортни екипи

на всякакви възрасти ходят или тичат в двете посоки, излизат на своите колички най-възрастните или инвалидите – да се порадват на слънцето и шумните групички наоколо. Тротоарите следват традицията на португалската метрополия и са с паваж на черно-бели вълни. Мъже с по-развинтено въображение ще ви кажат, че това са всъщност извивките на женското тяло.

Първата работа на пристигащите на плажа е да си наемат шезлонг и чадър. Единици лягат върху хавлии: пясъкът е толкова горещ, че прогаря кожата. Вземете си задължителната разхладителна напитка – агуа де коко, кокосовата вода, от павилионите наоколо. С мачете продавачът нанася три резки удара по горната част на черупката на пресния кокосов плод и ни го поднася със сламка.

Започвам да се озъртам за Жизел Бюндхен и

безумните топлес красавици,

които сме чували, че се подвизават тук. Още в края на първия ден разбирам, че това е още един от митовете за Рио – печенето по монокини е забранено, а всеки е донесъл на плажа каквото си има – коремче, целулит, сбръчкана от прекаленото излагане на слънце кожа. Разбира се, че има и много красиви и поддържани фигури, а мнозинството са активни  – играят волейбол или футбол, флиртуват, хапват скариди на шишче или спят след снощния купон. Тъмнокожо съвършено копие на Давид на Микеланджело разкършва нехайно по плажа и събира погледите, а после се оттегля под чадъра на светлокожия чужденец със златен ролекс. Полицейски вертолети летят ниско, а спасителите надуват свирките подир всеки, който наруши правилата да влезе в центрофугата на огромните вълни при червен флаг. Заблудите настрана: Рио е жив, реален, страстен като никой друг и е място за връщане.