По отвеса

“Катереното е борба между разума и страха. Знаеш, че можеш, преценяваш, че риск няма, обаче шубето те сковава и ти се иска да зарежеш всичко горе, да слезеш при бирата и останалия нормален свят. Ако успееш да го преодолееш и да се изкатериш, си горд и щастлив, без дори ония долу да са разбрали каквото и да било. Това е софтвариантът. По-истинско е, като си се набутал между шамарите и вече връщане няма, стискаш зъби и се бориш. Това е разликата между бънджито и катеренето – при скока ти трябва смелост само за едно решение, правиш крачка и после нищо не зависи от теб. При катеренето първото преодоляване на страха е, когато тръгнеш и след това при всяко движение, при всеки клин и площадка трябва да имаш воля, за да продължиш нагоре.”

Ключовите думи в разказа за скалното катерене на моя приятел Момчил са „горе” и „долу”. Защото за катерачите хората се делят на две – на тези отгоре и на тези отдолу. Аз очевидно съм от тези „отдолу”. Но пък съм симпатична и искам да разбера какво кара хората да предизвикват гравитацията. Той държи да направи разграничението, че не е спортен катерач, а го прави за удоволствие. Сега остава да уточним кое точно е удоволствието, като

цялата работа изглежда опасна, уморителна и сложна

Момчил е 30 и няколко годишен, с две прекрасни деца и жена, която за щастие споделя забавлението му. Защото иначе винаги съм се чудила как я карат под един покрив екстремал и домакиня примерно. Възможно е и в това да има известен чар. Както и да е, разказвах за Момчил – срещнах го в планината, но чак после разбрах, че е от вертикалните – тези, които смятат, че висенето на една ръка върху пропаст е добро занимание за събота сутрин. В неговия случай даже потискащо рано в събота сутрин, ама всеки си решава сам.

Започнал да се катери преди години. Първо ходел много по планините, а после установил, че пътеките вече са му скучни. Заедно с един приятел опитали какво е нагоре вместо направо. Сам казва: “Правехме големи глупости, късмет съм имал, че не съм се пребил тогава.” После изкарали курс на Мальовица, осъзнали какво всъщност правят, харесала им средата и така досега.

Повечето екстремали, с които съм говорила, независимо от вида на спорта им, настояват за две неща: първо трябва да се мине през обучение и че човек не трябва да се надхвърля. Опитите от типа „дай да пробваме” и „чакай да видим дали ще стане” според тях водят до най-много проблеми. Като че ли колкото по-добри са, толкова повече

осъзнават границите на екстремността

и държат на правилата за сигурност. Сега има достатъчно добри курсове, просто трябва да се провери в интернет. Там, където се провеждат обученията, има необходимите инвентар и техника. Както обикновено, те тежат и имат много и сложни имена, които отказвам да запомня, така че няма да изброяваме. Най-личната част на екипировката са еспадрилите – специални обувки за катерене. Тях било хубаво човек да си има. Защото идеята „ще почна с гуменки, после, като напредна, ще си купя еспадрили” била напълно погрешна – веднъж като научиш неправилно, трудно променяш навика. Хубавото на катеренето е, че има много места, където може да става. Комините на Витоша са само на 40 минути път от центъра на София, скалите на Лъкатник – на малко повече, има и други страхотни обекти в Стара планина, в Рила и Пирин, а в краен случай може и на изкуствена стена.

С какво може да се сравни катеренето? „Точно такова май няма. То е като физическа активност, с много богата гама от жестове, сила, гъвкавост и концентрация. Няма нищо общо с ходенето, тичането и плуването например. Натоварва всички мускули на тялото и психиката, непрекъснато иска изобретателност. Някаква комбинация между гимнастика, източни бойни изкуства и йога.” Това с йогата май е малко в повече, но той би трябвало по да ги разбира нещата.

После било страхотно. Поемаш дъх, протягаш се, изтегляш се, стъпка нагоре, още една, страх, еуфория и адреналин едновременно, а стигнеш ли горе, си като абсолютния победител. Накрая всеки мускул те боли. Обаче нямало значение.

Партньорството е едно от уникалните неща

при катеренето – там свръзката държи буквално живота ти в ръце. Ето опит за обяснение какво е усещането. „Ами поверяваш му живота си… И това ако не е връзка. Под скалите и в залите се срещат всякакви хора. Голяма чуденка е на кого може да се довериш и на кого не. Особено важно е, като си горе в планината, на дълги маршрути, с много рисковете. Там ходи с хора, които вече си опознал и които харесваш. Или които харесваш и искаш да опознаеш. Какво да правя, като не слушаш Висоцки – той е отговорил на всичките ти въпроси, и то доста по-красиво!”. Вярно, не слушам Висоцки, обаче горе-долу схванах.

Като стана дума за рискове, изглежда, най-тънкото изкуство при всички екстремни спортове е да се открие границата на възможностите ти и опасностите, които можеш да поемеш. Било както при шофьорите – всеки сам решава с каква скорост да влезе в завоя и кога да изпревари. Разчиташ на опита, на физическа форма, на моментното настроение и кондиция. Страхът при мнозина е основният контролен орган. Вярно, невинаги е обективен, понякога спира, но ограничава вероятността за погрешно движение в неправилен момент и място.

Трябва да се направят две разграничения –

катеренето не е алпинизъм

и не е само една дисциплина. От години височинният алпинизъм и скалното катерене са отделни понятия, макар че често още се смесват. Самите скални катерачи условно се делят на: в зала, на открито, по наковани турове, по стария начин, където всеки сам си слага осигуровка. За външните хора няма принципна разлика, но те, изглежда, държат на разграниченията и по катераческите форуми се вихрят страшни полемики и страсти. Но преди всичко душата ти трябва да е в катеренето.

Какво прави един катерач по-добър от друг? Спорен въпрос. Ако катеренето се приеме като спорт, то по-добрият е този с по-добрите резултати. В планината обаче „добър” имало и друго измерение, защото е нещо повече от това да се качиш на колата и да отидеш до Лъкатник. Там се прекарва повече време заедно, тежки преходи, лошо време, обективни рискове. И по-важно ставало дали си добър човек, отколкото добър спортист.

Накрая питам Момчил дали сънува катерене. „О, да – ми отговаря той. – Като кошмар и като удоволствие.”