По пътя нагоре, към високото

Когато заговоря за планини, най-често срещаният въпрос е: „И откога се катериш?“ Следва: „Ама вярно ли ходиш по баирите по цял ден?“, залепено за любимото ми: „Как те пуска мъжът ти?“, и най-нак­рая (но невинаги) се стига до сложния въпрос:

„Защо го правиш?“

Имаше един период, в който разпале­но обяснявах, давах примери, разказвах истории. Мислех си, че ако питащите станат част от моето приключение, непременно ще потърсят и свое. Пос­ле разбрах, че повечето почти не се интересуват от отговорите на въпро­сите.

Може би с изключение на този за мъжа ми – така де, не е ли твърде раз­чупено да ми позволява да се пилея с дни по планините, вместо да си стоя вкъщи, където очевидно е мястото на съпругите.

Затова бях изумена, когато изведнъж почти всички се оказаха компетентни да се произнасят за Еверест, за алпи­низма, за безкислородните изкачвания, за батериите на фенерчетата, за височинната болест и изобщо за върхове­те и планините. Без значение дали са се качвали на 8000 метра в Хималаите, или са стигали до 800 метра лани, ка­то бяха в една кръчма в Драгалевци на банкет с колегите.

Стигна се до един особен разговор, в които стандартните и нестандарт­ните хора се опитваха да си говорят, но не се разбираха. И като не се раз­бираха, логично се ядосаха едни на други. Или поне ядосаха мен.

В този текст за планините и хора­та, макар и написан по повод Еве­рест, няма да стане дума за самия Еверест. Няма и как да стане. Защото не знам причината, поради която има хора, които се качват над 8000 метра. Мо­га само да подозирам. Вьзможно е да е заради онзи стремеж да стигнеш гра­ницата на виреене и да я прекрачиш. Или пък да премериш собствените си възможности с вертикалния ар­шин. Не знам цената, която са гото­ви да платят, за да извървят своите хиляда стъпки към върха. Не знам за­що са готови да заложат живота си срещу мечтите. Не знам какво се случва там, на високото. Според ня­кои в разредения въздух няма добри и лоши. Според други точно той раз­деля едните от другите. И още – спо­ред едните върхът е на всяка цена.

Според другите върхът няма значе­ние.

Вероятно всеки има своя истина. Накрая всичко опира до изборите, ко­ито правиш.

Моята история е по- простичка. И се случва доста по в ниското. Тя е история, която започва с пъте­ката от Златните мостове, криво­личи покрай Рилските езера, баланси­ра под Мусала и понякога се губи меж­ду клековете. Нямам никаква идея докъде ще стигне. Пък и не е важно стигането, а пътят.

По пътя можеш да срещнеш различ­ните хора, за които вече стана дума. Хората от планината. Те не са нито по-морални, нито по-велики или по-особени. Просто са малко встрани от разписаните правила и са приели избора да се подчинят на планината. Разбрали са, че тя е страст, магия, приключение, риск, мълчание, лише­ния, грапава скала под пръстите, ми­рис на топящ се сняг, вик на птица, мъка или адреналин, който бучи в ушите ти.

По пътя можеш да попаднеш в нес­тандартни ситуации. В които вятърът се стоварва вертикално на­долу и изплисква боба от чиниите пред хижата. В които водна пелена се надига над езерата и в стихията на бурята нежно се раздипля крехка дъга. Или когато усетиш с кожата си, че чертата между възможното и невъзможното понякога е крачка, по­някога е миг, понякога е преценка. За­логът обаче си самият ти.

По пътя нещата се подреждат.

По­някога вървиш и мислиш. А ако си много ловък, можеш да успееш само да вървиш. Защото там, горе, наис­тина няма значение кой е министър- председател, каква е данъчната став­ка и дали изобщо ще влезем в Еврозоната. Важното е преди залез-слънце да имаш покрив над главата си. Като последното е спорен въпрос.

Всички тези думи са опит за обясне­ние. Но не за Еверест, Хималаите, височинната болест, жертвите и всич­ко останало. Те са опит за обяснение в любов. Към високото. Към върховете. Някъде там, в подно­жието им, може би започва вашата пътека.

А що се отнася до това как ме пуска мъжът ми – още много отдавна се разбрахме, че уважението към хоби­тата и личното пространство на другия е единственият начин да се диша спокойно. Независимо дали ста­ва дума за планини, яхти или плете­не на пуловери на две куки. Иначе бракът се превръща в задушно возе­не нагоре-надолу в тесен асансьор на разпадащ се панелен блок.