Под чадора с усмивка

Колкото и да се озъртах и да обикалях наоколо, хотелът не беше там. Явно се бях объркал. Огледах се за помощ и изборът ми падна върху жена на средна възраст, която разговаряше с няколко момичета пред близкото училище.

Очаквах кратък и сдържан отговор, но изненадващо отзивчивата непозната без колебание ми предложи да ме закара с автомобила си. Приех с любопитство, което бързо прерасна в изумление – шофирането беше твърде енергично за вида на дамата, която освен това успяваше да поддържа и разговора със същото темпо. Обясни ми, че е учителка по английски, коментираше разни неща по улиците и ми задаваше куп бързи въпроси, на които обаче спрях да отговарям, когато тя взе картата на града, вдигна я високо с две ръце и започна да изучава как да стигне до търсения адрес. През това време воланът стърчеше самотен, а единственият човек, който следеше пътя, бях аз – с ококорени очи! За радост справката беше кратка, скоро моят ненадеен гид рязко сви в някаква пресечка и с няколко благопожелания ме изтърси точно пред хотела. Случката невероятно много приличаше на сцената с услужливата, но леко откачена монахиня-шофьорка от филма на Луи дьо Финес „Полицаят от Сен Тропе”, още повече заради сходните одежди на двете героини – дълга до земята роба и забрадено лице, с тази разлика, че французойката беше в бяло, а моята спасителка – в черно, и въобще не беше монахиня. Просто беше иранка и всичко това се случи не някъде другаде, а точно в Иран.

Още там бързо си дадох сметка, че моята мимолетна познайница не е била чак толкова ексцентрична и че известното преувеличение, с което и досега разказвам тази случка, идва не от някъде другаде, а от невъзможността да напъхам тогава поведението й в клишето на предразсъдъка, което си бях приготвил, отправяйки се към тази толкова одумвана държава. Защото се оказа, че жените в Иран не са мълчаливи сенки, нито домашни украшения, а напротив – като цяло по-образовани от мъжете, те работят активно, изпълвайки улиците с деловата си крачка. Трябваше да преоценя всичко, което знаех, или си мислех, че знам, за нравите в тази енигматична страна, плашеща цял свят с

мълвата за безмилостните си закони

Но и разбрах, че желязната ръка, стиснала за гърлото тези хора, не е в кадифена ръкавица. И че нещата винаги са по-сложни и многолики, отколкото си ги представяме.

Наистина шериатът – ислямското традиционно право, чиито предписания са залегнали в основата на иранското законодателство, налага на жената някои ограничения. Най-очевидното е свързано с облеклото. Тази норма обаче не стига до абсолютна крайност – не всички жени носят черни чадори (вероятно по свой или все пак на мъжете им избор), останалите имат далеч по-светски вид с елегантните си модни дрехи, като единственото задължение е те да стигат до обувките и до китките, както и главата да е забрадена с шал. Но често този шал е уж случайно поотметнат и под него напират изрусени коси и модни прически. Като към това прибавя и предизвикателния понякога грим, картината ще бъде цялостна и честна. Разбира се, в държава, която успява да регулира всичко, включително и личния живот, женският дрескод също е донякъде плод на правителствено решение. Имало е случаи, в които по-консервативни президенти бързо са „почерняли” улиците, налагайки на поувлеклите се еманципантки да извадят от гардероба си забравения за кратко черен чадор. И новите разпоредби се спазват безусловно – нравствената полиция, която дебне по иранските кръстовища, ще се погрижи бързо да осъзнаете къде се намирате.

А казват, че преди Ислямската революция, по времето на шаха, жените ходели с минижупи.

Същата полиция следи обаче не само за облеклото на жените, но и за прическите на младежите, чиято екстравагантност често е единственият възможен израз на инакомислие, на тих бунт срещу диктатурата на режима. Резултатът е насилствено подстригване и вкарване в правия път – практика, болезнено позната и на израсналите през 50-те и 60-те години в европейска България.

Но не само видът и облеклото попадат под ударите на иранския закон. И любовта може да бъде криминално деяние, а свободното й изразяване – наказуемо престъпление. Влюбените там са лишени даже и от простичкото удоволствие да се държат за ръце, камо ли да си позволят ласка или целувка на обществено място. Такова „леко” поведение може да ги отведе в затвора. Да не говорим за по-безразсъдно отдаване на чувствата и желанията – тогава наказанието е безмерно по-сурово и без оглед дали си иранец или чужденец. Преди десетина години един германец беше осъден на смърт заради това, че е бил в близки интимни отношения с неомъжена девойка. След дълги международни преговори

в крайна сметка екзекуцията му се размина,

но той просто е имал късмет. Какъвто нямат повечето местни прелюбодейци, или иначе казано хора, за които любовта е по-силна от страха. Защото наказанието за подобно своеволие е не просто смърт, а пребиване с камъни.

След всичко казано дотук, ще повярвате ли, че не един и два пъти ми се случи по улиците на Иран млади жени или момичета да ми подвикват и да се закачат с мен – съвсем невинно, със смях, но все пак го правеха въпреки всички норми и заплахи.

Животът е по-силен от всичко, нали?! Даже и най-човеконенавистната тирания не е в състояние да го подчини, да го направи покорен и послушен.

Пресен пример са и масовите протести, които разбуниха цял Иран след президентските избори. Оказа се, че иранците не са безропотни души, че имат по-смело и активно гражданско общество, отколкото някой е очаквал, гражданско общество, каквото, струва ми се, и ние, българите, нямаме. Сигурно ще се учудите и на следното – въпреки забранения алкохол и строгите наказания за „разпуснати” нрави, не малко иранци (предимно в големите градове) организират тайни частни партита, на които забранените плодове се консумират без предразсъдъци и с удоволствие. Това е другото лице на Иран и то е не по-малко истинско от декларативното спазване на официалната ислямска доктрина. А тя е натрапвана по всички възможни начини – безброй табели с цитати от Корана, окачени по улиците, насърчават религиозното усърдие, портрети на аятолах Хомейни, бащата на Ислямската революция, и на аятолах Хаменей, сегашния водач на нацията, наблюдават строго иранците от хиляди билбордове и плакати. Безспорно името Иран буди неособено приятни асоциации за тежък ислямистки режим, потискаща свободата на личността диктатура и строги социални порядки, диктувани от сурови религиозни догми. Но и там – както и навсякъде другаде по света – хората живеят своя нормален, всекидневен живот и той няма как да бъде оцветен само в един цвят, няма как да бъде подчинен единствено на религиозните предписания, няма как да е съвсем лишен от простите човешки радости. Но тези естествени житейски нюанси не са интересни за западните медии, които като че ли предпочитат да тиражират един изкривен и едностранчив образ на Иран, който обаче силно пречи на разбирането на иранската култура и начин на живот, а оттам – и на приемането им. За съжаление по същия начин действа и иранската пропаганда, която безцеремонно манипулира общественото мнение, демонизирайки Запада прави невъзможна нормалната, добронамерена среща между двете цивилизации.

Враждебността е взаимна и също толкова безперспективна.

Действително сложните взаимоотношения в иранското общество и силата на религията в тази теократична държава са много любопитни, но те, както и международният интерес към ядрената програма на Иран и почти скандалното всекидневно присъствие на президента Ахмадинеджад в световните новинарски емисии, държат в сянка и далеч от общественото внимание истинските ценности, които притежава Иран, нещата, заради които си струва любознателният турист да преодолее неоснователния си страх и да предприеме пътуване из този рог на културното изобилие. Защото Иран не е само диктатура на исляма, нито пък значението му се изчерпва само с предполагаемата му военна мощ. По-същественото и по-ценното е, че притежава хилядолетна култура, чиито многобройни достижения без усилие могат да изумят и респектират и най-претенциозния чужденец.

Там историческите мерки са други –

Иран е един от инкубаторите на човешката цивилизация, в земите му тя прекарва и младежките си години.

Напук на една доста широко разпространена заблуда, иранците не са араби. Макар и съседи, те нямат нищо общо и със семитите. Иранците принадлежат към индоевропейското езиково семейство. Нещо повече – те създават първата голяма индоевропейска сила – Империята на ахеменидите. Оттогава досега нишката на историческата им съдба е непрекъсната. Докато по-старите народи и култури от Двуречието са изчезнали без следа, то Персия-Иран е все още на мястото си – цели три хиляди години! На пръстите на едната ръка се броят цивилизациите по света, способни на такава дълголетна приемственост. И нека не свързваме имената на древните персийски владетели Кир, Дарий и Ксеркс само с военните им подвизи и с това, че са успели да разширят своята империя от Индия до Дунав. Освен че държавата на ахеменидите се смята за

първата успешна мултикултурна империя,

по-интересното е, че тя е била ръководена от ценности, които смятаме за по-късно „изобретение” – добри мисли, добри думи и добри дела. Тази триада не е била само красива фраза, тя идва от философията на зороастризма – религията на древните перси, и е била проникнала дълбоко в съзнанието на изповядващите я до такава степен, че Херодот удивен свидетелства как за персите най-лошото нещо било да изречеш лъжа, както и че децата освен да яздят кон и да стрелят с лък, от малки били обучавани да казват истината. Самата им религия също има своето място в развитието на човешката трансцедентална мисъл. Нейният красив дуализъм – вечната борба между доброто и злото, е в основата на диалектиката на източните култове. А идеите й за края на света, когато върховният бог Ахура Мазда ще победи злото и душите на мъртвите ще възкръснат, силно повлияват есхатологичните визии на по-късните монотеистични религии.

Освен военнополитическа и духовна сила, древните перси са били и изключителни естети. И това всеки може да отсъди, не ровейки из прашните исторически архиви, а със собствените си очи. Един от шедьоврите на античното изкуство е създаден именно от персите и се нарича Тахт-е Джамшид, но е известен на света с гръцкото си име Персеполис.

Цял град, построен с единственото предназначение царят веднъж годишно да приема делегациите на подчинените народи, носещи му дарове и клетви за лоялност, Персеполис е трябвало едновременно да внушава сила и да очарова.

И със сигурност е успявал, щом въздейства така даже и сега, даже и на нас, виделите какви ли не чудеса и обръгнали на красота. От мащаба на огромните храмове и дворци не е останало много, защото цивилизаторът на Изтока Александър Македонски е разрушил този човешки подвиг, но все пак явно не му е достигнала упоритостта да бъде педантичен в разрушението и това е спасило най-деликатното и уязвимото – барелефите, с които са били покрити стените и култовите монументи на града. Персийски воини, митологични и истински животни, сцени с царските приеми, процесиите на покорените народи, религиозни сюжети… Всичко това сигурно носи неизмерима радост на историка и изследователя заради безценната информация, но вярвам, че за любителя на изкуството удоволствието е още по-голямо. Защото тези безкрайни барелефи са изпълнени с такава виртуозност и въображение, с такъв стилизаторски талант, с такава прецизност, че безспорно са едно от майсторските свидетелства на нашата цивилизация. И целият този вдъхновен свят е създаден в далечния V век пр. Хр. – по време, когато древните гърци едва са били навлезли в своята естетическа зрялост.

Нескриваната гордост на иранците от собствената им история не е плод на куха патриотичност. Те наистина има с какво да се гордеят. След ахеменидите партите, друго иранско племе, създават неколковековна държава, която отново доминира региона, те пък са сменени пак от персите и тяхната Династия на сасанидите, които не само не допускат Римската империя да припари до териториите им, но и пленяват двама римски императори. И нито по-късното арабско нашествие, нито опустошителната лавина на монголите успяват да пресекат жилавата закваска на иранската жизненост. А за духовния им потенциал, красноречиво говори фактът, че ислямът не само не ги обезличава, а самият той черпи сила от тях – иранските философи и учени, поети и архитекти са в основата на най-високите му достижения. Огорчени от липсата на каквито и да било културни ценности, останали по нашите земи от петстотинте години турско владичество, ние, българите, сме свикнали да гледаме с пренебрежение на творческите възможности на мюсюлманите. Но идете в Иран и вижте какво и как е построено по същото непродуктивно за нас време – XVI и XVII век са златният период на иранската държавност и култура. Тогава столица е бил Есфахан и благодарение на този късмет той и сега е може би

най-красивият град на Ориента

Огромни джамии, облицовани с пъстроцветни мозайки, забиват тюркоазените стрели на своите минарета високо в небето, пищни дворци, украсени с филигранни орнаменти, демонстрират вкус и разкош, а пък изящните мостове над реката са безспорната емблема на изтънчената хубост на този великолепен град. Но Есфахан не е само резерват за спомени от миналото. Широките му съвременни булеварди с натоварения дневен трафик и безупречно поддържаните паркове очертават модерното му лице, а вечерната картина на семейства, разхождащи се с елегантни конски карети, както и почиващите по тревата около фонтаните на централния площад компании, придават на града почти бохемска европейска атмосфера.

След всичко видяно в Иран недвусмислено разбрах откъде идва демонстративното поведение на политиците им – те просто имат самочувствие и то е оправдано. Както от историята, така и от днешните икономически възможности на страната. Повечето от автомобилите по улиците са иранско производство, телевизорите в домовете – също. Многомилионният Техеран – най-големият град на Близкия и Средния изток, не би могъл да функционира без перфектно изградената си инфраструктура. Над него се извисява петата по височина кула в света, а наблизо – в над 5000-метровата планина Алборз, се намира един от най-високо разположените ски курорти на планетата. Или може би има човек, който не е чувал за персийските килими? Основно перо в износа на Иран, производството им е част от богата занаятчийска традиция, а разнообразието им е поразително – и в мотивите, и в материите, и в цените. Неголеми по площ копринени килимчета струват хиляди евро.

И това не е всичко от Иран. Твърде голям е той даже и за този проточил се разказ. Няма страници, които биха побрали необятните сиво-кафяви планини, чиито заснежени върхове никога не успяват да утолят жаждата на зейналите сухи ровини, прояли склоновете им. Няма и думи, които могат да опишат сърдечността на иранците, общителността им или просто спомена за една усмивка, скрита под чадора. И слава Богу! Иначе за какво да ходите и вие до там?!

* * *

Персийски думи в българския език: бакшиш, бостан, гердан, гюле, долап, душман, джам, дюшек, зарзават, зюмбюл, килим, кьоше, лале, механа, ошав, пейка, пазар, памук, перде, туршия, хан, хамбар, чадър, чорап, ченгел, чешма, черга, чаршаф, шал, юрган, яхния.