На 14 юни т.г. яхтата „Тивия“ с екипаж семейство Дончо, Юлия и Яна Папазови завърши околосветското си плаване и акостира в пристанището на Созопол. В продължение на повече от две години пътешествениците изминаха 40 500 мили (1 миля се равнява на 1852 м) по маршрут Созопол-Гибралтар – о. Мавриций – Панама – Таити – Нова Гвинея – Порт Дарвин (Австралия) – Дърбан (ЮАР) – Кейп Таун – Баия (Бразилия) – Гибралтар – Созопол. Една от задачите на мореплавателите беше наблюдението върху психологическата им съвместимост при крайно тежките условия на плаването. Особено интересни са тези наблюдения, като се има предвид семейният състав на екипажа и участието на Яна, която тръгна да пътешества на около шестгодишна възраст.
Въпросите, с които се обърнахме към Юлия и Дончо Папазови след тяхното завръщане в родината, не са от областта на навигацията. Интересуваха ни възгледите им за семейството и възпитанието на децата – възгледи, утвърдени след заедно преодолените необичайни изпитания.
Според представително социологическо изследване съвременните българи поставят на първо място в ценностната си система семейното щастие. При необикновения начин на живот на вашето семейство, след толкова пътешествия и хиляди мили около света споделяте ли това мнение?
ДОНЧО: Да. Но семейството не е пристанище, в което можеш по всяко време да прибереш разбитите си надежди и намерения, или изгърмелите мечти. Вероятно семейното щастие е равенство и уважение. Ако не си разочарован, ако си запазил част от първоначалното си възхищение, ще ти бъде по-леко сред домашните дреболии и несгодите на дългогодишното общуване.
ЮЛИЯ: Мисля, че това, което ни свързва и което аз поставям над семейното щастие, не е семейният статут, а партньорството при споделения риск и напрежение. При нас ценностната система се променя в зависимост от условията на живот. Когато плавахме, най-важното беше да оцелеем и да сме здрави, а когато се върнахме и заживяхме нормално, всекидневието ни, освободено от риска, тече доста леко. Всички проблеми, които изникват помежду ни, сравнени с предишното напрежение, не ми се струват достатъчно важни, за да се ядосваме или скараме. Ако това равновесие, което сме постигнали, е част от семейното щастие, за нас е много важно и се стремим да го опазим.
С психологическата съвместимост на групи от хора в изключителни ситуации се занимава науката. Подпомагаше или усложняваше пътешествието семейният състав на екипажа на „Тивия“? От гледна точка на вашия опит съществуват ли у хората нравствено-психологически резерви, за да могат партньорите в брака (които не се подбират с помощта на науката) да изградят психологическо равновесие, независимо от степента на първоначалната съвместимост?
ДОНЧО: Ние срещнахме стотици яхти и с доста пътешественици се сближихме. От познатите ни имаше самотници, семейства, както и чисто мъжки екипажи и само един изцяло женски. Психологическата съвместимост, или на ветроходен език „проблемите с екипажа“, бяха честа тема на разговорите ни.
Няма екипаж без търкания. Най-често са в многочислените и чисто мъжките групи. Обикновено се появяват след втория месец. Пред очите ни няколко екипажа се разпаднаха, а по принцип повечето капитани са недоволни. Другите си го връщат, като им се подиграват за неизбежните грешки и слабости.
На мен ми се струва, че най-балансирани са семействата. Но и поставени в рисково положение. Ако двама приятели си омръзнат, те просто се разделят. Със семействата не е тъй лесно. Ако единият от нас се държи лошо, несъответно, ако се уплаши, рухне, или просто не издържи на споделените десет квадратни метра за двадесет и четири месеца, не би могъл да остане на първия кей. Джу и Яна бяха винаги до мен, аз знаех, че те внимателно ме следят и преценяват реакциите ми и се мъчех да се държа достойно.
Съществуват ли нравствено-психологически резерви, за да се балансира бракът?
ДОНЧО: Съществуват, разбира се. Според мен бракът няма да отпадне. За нравствените резерви в брака ми е трудно да отговоря. Зависят от личностите. За едни е уважението, за други – леглото, за трети – тюрлюгювечът или новата вила, за четвърти – добротата, и т.н. За мен, без да давам рецепти, е уважението, честността и непримиримостта. Но партньор с тези качества не е лесен, не е и удобен.
ЮЛИЯ: Това, че бяхме тримата, много помагаше за психологическия баланс при плаването. Далеч не сме достигнали онази мъдрост в брака си, че да си позволя да давам съвети, но мисля, че във всеки човек и във всяка двойка има резерви, които да им помогнат да вървят заедно. Факт е, че при поколението на нашите родители разводите са много по-малко, отколкото днес. За нашето поколение отглеждането на децата и обзавеждането на къщата не е достатъчно да обедини двама души (по принцип приемам, че става дума за браковете, при които двама души са се взели по любов). Необходими са обща идея или общи интереси, уважение към това, което другият върши, много търпимост и издръжливост. Това са тези резерви, които според мен повечето хора имат и могат да им помогнат да живеят заедно. Ако прибавим и чувството за хумор, би трябвало да изкарат до дълбока старост.
Достигнахте ли до някакви истини за взаимното общуване по време на пътешествието, които смятате за верни и необходими и в обикновения семеен живот? Как се отразяват изпитанията на духовните връзки в семейството?
ДОНЧО: Изпитанията помагат да се надмогне дребнавецът, който е заседнал почти във всеки женен човек.
ЮЛИЯ: По никакъв въпрос, свързан със семейните отношения, не мога да отговоря със 100 на сто сигурност. Може би когато стана на 70 години, ще започвам изреченията си по-решително. А засега само: струва ми се, че стигнахме до по-голяма свобода в отношенията, до задаване на минимум въпроси от двете страни, до съзнателно пестене на нерви, като се стараем да се разминаваме с дреболиите, до голяма откровеност (много са нещата, които можем да си кажем един на друг, били те добри или лоши, без това да ни обиди или промени отношенията ни). Това са някои от „придобивките”, които сме пренесли в обикновения си живот. Има и други истини, до които стигнахме по време на плаването. Те са: пълна вяра в другия (когато единият кара яхтата, два живота са поверени на него), абсолютна координация на действията (почти без да си кажем дума), умение да разбереш кога на другия му е напрегнато и уморено и да поемеш ти част от задълженията му и т.н. Изпитанията укрепват духовните връзки в семейството, но става дума за изпитания, свързани с някаква идея или обща любов към нещо. Не изпитания от рода на липса на квартира, липса на пари или усложнени роднински отношения. Защото и това са изпитания, но те разрушават духовните връзки и самото семейство.
Какво бихте посъветвали едно бъдещо младо семейство? По-продължителното време, прекарано заедно, помага или пречи на семейното щастие?
ДОНЧО: Не съм дорасъл, за да давам съвети за семейно щастие. Понякога се нуждая от съвети и помощ.
ЮЛИЯ: Продължителното време, прекарано заедно на ограничено пространство, определено пречи на семейното щастие. Мисля, че всеки човек се нуждае да бъде сам няколко часа от денонощието. Много пъти съм чувала възклицания: „Аз не мога да изкарам с жена си (повече съм го чувала от мъже) три дни затворен в една стая, а вие как издържахте толкова време?” И нас с Дончо, ако ни затворят най-безцелно в асансьор например, трудно бихме издържали, но при плаването липсата на лично пространство се превръща само в едно от многото неудобства като безсънието, влагата, клатушкането и т.н., към които се приспособяваш или поне се стараеш да не им обръщаш внимание.
Как Яна понесе драматичните моменти от пътешествието? Не намирате ли, че преживяванията от това пътуване ще доведат до ранно остаряване на чувствителността на вашето дете?
ДОНЧО: Ако детската психика не е изхабена, ако детето е със здрави нерви, ако околните не драматизират тежките моменти, то никак не е трудно да се приемат несгодите за нормални. Яна е на 8 години – две и половина от тях е прекарала на яхта около Европа и около света. Тя премина през прочутите по трудност за навигация Ламанш, Северно море, Бискайски залив, Средиземно море, Торесов проток, Индийски океан, Нос Добра надежда и т.н. Досега е преплавала 46 000 мили с яхта. За наша радост тя няма психически травми, а продължава да обича морето и гледа на него с поглед, очистен от сантименти и възбуди. Чувствителността й не е остаряла. Тя е гейзер от емоции и е жадна за приятели.
ЮЛИЯ: Яна се оказа дете с много здрави нерви. Успя да проспи всички по-драматични моменти от плаването. Ако не спи, пита какво да помага – подава инструменти, държи някое въже, отчита и съобщава дълбочините на ехолота, подава ни дрехи, прави чай и т.н. – задълженията й на яхтата бяха доста. Като свърши, ляга си мирно на койката и чака, докато обявим, че вече всичко е наред.
Не смятам, че децата трябва да бъдат предпазени от емоции, за да им се запази ненакърнена чувствителността, още повече, че след втория месец от плаването Яна го възприе като нормален начин на живот и това не бяха отрицателни емоции за нея. Децата се приспособяват много по-лесно от възрастните и нямат чувство за страх, ако не им го втълпят родителите. Никога с нищо не сме я плашили.
С какво й компенсирахте липсата на детска среда и игрите по време на плаването?
ДОНЧО: С нищо. Те са незаменими. По огромния океан самотата, неизвестността, стотиците впечатления и приятели тежат и обогатяват едновременно.
ЮЛИЯ: Нямахме как да й заменим липсата на деца по време на плаването. Занимавахме се и играехме много с нея, отговарях й на хилядите въпроси. Добрата страна на това, че ние й бяхме единствената компания през по-голямата част от времето, е, че успяхме да прекараме 2 години денонощно с детето си, което никой съвременен родител не може да си позволи. И то във възраст, в която се изграждат най-важните критерии, възраст, в която децата имат огромно любопитство към света. И друго – никога не сме крили нещо от нея, не сме шепнели. Винаги е участвала като равноправен член на семейството във всичките ни проблеми. Надяваме се това, което й дадохме за тези 2 години, да й помогне да стане свестен човек.
В книгата „С Джу през Атлантика“ (1975) Юлия обяви новите 15 „Правила как да се отнасяме с децата си“. Изминалите 6 години „педагогически“ стаж утвърди ли ги, прибави ли нещо ново? Интересно е следното правило: „Да не убиваме самочувствието на децата по какъвто и да е начин. За тази цел да преувеличаваме някое тяхно добро качество или способност.“ Прилагате ли това правило?
ЮЛИЯ: Като прочетох отново правилата, с удоволствие установих, че в същността им не бих ги променила. Бих ги допълнила, може би бих смекчила някои от изразите. Едно качество на Яна по време на плаването съзнателно преувеличавахме: сръчността. Това беше необходимо, тъй като тя се сравняваше с мен и се измъчваше, когато не успяваше да извърши добре възложената й работа. Чрез нашето поощряване Яна придоби самочувствие, а по-късно и умение.
Едно от правилата не можахме да спазим: „Никога не говорете пред децата за пари“. Просто защото ние нищо не криехме от нея. В Южна Америка видя деца на нейната възраст, които сами си изкарват хляба. Животът коригира това наше правило по следния начин: децата от малки трябва да знаят, че парите не падат от небето.
Духът на тези правила за възпитание е зачитане личността на детето, уважение към неговите мнения и вкусове. Участието на Яна в експедицията не е ли в противоречие на този принцип? Не е ли все едно какво налагаме на детето: уроци по пиано, английски или околосветско пътешествие – във всеки случай родителят следва собствените си разбирания?
ДОНЧО: Въпросът е неетичен. Мога да го продължа, като заменя волята на родителя с изискванията на обществото, което налага училището, дисциплината, отношението към собствеността и т.н.
Яна беше почти на 6. Тя беше обиколила Европа с яхта и пожела да продължи. Естествено нашата любов към морето й влияеше и ние знаехме каква отговорност поемаме. Яна е наше дете и ни е по-мила, много по-мила, отколкото на най- добронамерените ни познати. Ние дълго преценявахме. Дори медицинска комисия я прегледа и установи, че е нормално развита, че е способна да обиколи света. Сега, след края, можем да обявим, че за нормално развито и здраво дете пътешествието по море е отлично, то го обогатява като личност, то закалява тялото и духа, то възвисява, а не смазва. Доказателството е Яна.
ЮЛИЯ: Намирам постановката на въпроса за некоректна. Разбира се, че сме й повлияли с нашата любов към морето, но не чрез налагане, а като я научихме да общува с него. Смятам, че всички родители влияят върху оформянето на вкусовете на децата си, а децата в най-ранна възраст подражават предимно на родителите си. Не могат да се сравняват уроците по пиано и английски с едно околосветско плаване. В живота на децата липсват приключенията, не уроците. 98 на сто от децата не обичат да взимат уроци и същите 98 на сто мечтаят за приключения.
Как чувството на свобода, интересът към нови ярки впечатления, създадени у Яна по време на пътешествието, ще се „примирят“ с необходимостта от всекидневна дисциплина и еднообразни задължения в училище? За нея първият учебен ден дойде със закъснение – във втори клас. Очакваше ли го?
ДОНЧО: Най-точно ще отговоря догодина, като видя реакциите й в училище. Очаквам преходът да бъде безболезнен. Яна е емоционална и намира преживелици в новите запознанства, игрите и вероятно в училището. Дисциплина и задължения имахме и на яхтата. Дори по-строги. В морето също има еднообразие. Когато си на яхта, често си много далече от състоянието на възход на духа и възторг. Много пъти ти е делнично, сиво и уморено. Яна очакваше първия ден в училище, но без голямо желание и нетърпение.
ЮЛИЯ: Все още не знам как досегашният начин на живот на Яна ще се примири с всекидневието на училището. Разчитам на това, че е дисциплинирана. На нея й е любопитно как е в истинско училище. За съжаление повечето деца, които разпита, й казаха, че е скучно. Първия учебен ден го очакваше с интерес. Сутринта на 15 септември много се вълнуваше, като отивахме към училището, но след това беше разочарована. Каза, че е очаквала да бъде по-тържествено.
0 Коментара