Преоткриваме красотата на „България нашир и длъж“

С авантюристичното издание на „Планините на България“ пътешественикът и фотограф Иван Панкев преведе читателите през най-високите върхове на всички 42 планини в страната ни и доказа, че няма заснежен хребет или несъществуваща пътека, които да се изпречат на пътя му.

Сега пътеписецът, пропътувал хиляди километри и пет континента, се завръща с нова доза приключенски дух и ни кани да преоткрием „България нашир и длъж“ в новия си луксозен албум с главозамайващи фотографии и 31 маршрута из планини, каньони, пещери, водопади – та чак до морския бряг.

Във втората си книга Иван Панкев слиза от планинските първенци – след кратко посещение на „Покрива на Балканите“ връх Мусала – и отправя поглед към красотата на някои от най-любимите си места из българската природа, скрити във всеки един край по географските ни ширини.

Странстванията му го отвеждат от най-източната до най-западна точка на страната ни, от най-високия връх до широките брегове на северното Черноморие и най-ниската точка у нас, от обезлюдените погранични села до географския център на България.

Какво е чувството да пропътуваш целия български участък на река Дунав – от устието на река Тимок до Силистра – с дървен сал? Къде свършва българският Камино? Къде се намират Малкият и Големият рай у нас? Коя е новата най-западна точка на България и защо дълги години сме си мислели, че това е връх Китка?

В „България нашир и длъж“ Иван Панкев повдига завесата на тези и още много въпроси и насочва интереса на своите читатели към някои по-слабо известни, но все така красиви кътчета на родната ни природа.

Той оборва широко разпространеното мнение, че България е малка „земя като една човешка длан“ и ни припомня, че на територията ни има невероятно многообразие от златисти пясъчни плажове и планини с алпийски характер, пълноводни водопади и бистри езера, мистични мегалитни хилядолетни паметници и артефакти от древни цивилизации.

А невероятните му фотографии съпътстват, оцветяват и вдъхват живот на всеки един от разказите му; запечатват избухнали в златна есен гори, ярки като пожари залези и безброй блещукащи звезди – гледки, които ни припомнят коя е най-голямата награда на пътешественика.

ОТКЪС

Вр. Връшка чука (692 м)

ЗАПАДЕН ПРЕДБАЛКАН 6 и най-западната точка на България

На държавната ни граница с Република Сърбия, като Килиманджаро над Серенгети, над околните нивя се извисява изолираната височина Връшка чука. Тя бележи северозападния край на Предбалкана и през 1986 г. е обявена за природна забележителност с цел опазване на редки растителни видове. Отскоро пък в подножието ѝ лежи новата(!) най-западна точка на България.

В продължение на години работех за германец, който си беше харесал за бизнес региона на Северозападна България. Първоначално се беше фокусирал върху поречието на Дунав, но после премина и към вътрешността. Нае земята в съществуваща вече плантация със слонска трева (Miscanthus giganteus), купи си хале в съседното село и го оборудва с трактор, комбайн и машина за пелети. Въобще нещата се разраснаха и аз многократно имах възможност да се любувам на рязко очертаното като вулкан самотно възвишение Връшка чука, но все мимоходом през прозореца на автомобила. Никога не оставаше време за нещо повече, докато един ден не убедих шефа, че ще е много хубаво да сложим на фирмената интернет страница панорамни снимки на насажденията му.

И така в един късен следобед през лятото на 2020 г. спирам служебната кола на паркинга на кариерата за вар и камъни край село Киреево. След работно време е, но ме познават и ме пускат да премина свободно през обекта, даже си оставям телефона да се зарежда при охраната.

В началото вървя по черен път покрай разкъсаната от машините гръд на земята. После той навлиза в гора, размива се и ме оставя да се оправям с трънаците както мога, а те са особено изобилни. Панталоните с дълги крачоли са задължителни, а ако някоя от програмите ви за навигация твърди, че има пътека, не ѝ вярвайте. Бъхтя право нагоре по сериозния наклон и след кратка, но изтощителна схватка излизам запъхтян и издран на откритото скалисто чело на оправдаващата името си Връшка чука (692 м). Уж нищо и никаква височина, ама нали навред са все полета, та изгледът е първокласен – към свежозеления килим околовръст, а на север към гористите гънки на планината със забавно име Бабин нос. Плантацията на германеца също е като на длан и правя нужните кадри, за да оправдая разходката.

 

На самия връх от избуялата трева надничат останки от окопи, бункери и траншеи, а по склоновете се забелязват части от грубо заравнен път – все артефакти от времето на Студената война.

Докато слизам надолу, се замислям, че вероятно уединеността на възвишението е причината то да присъства в местния фолклор като декор на интригуващи предания за срещи с вампири и самодиви. Аз (за радост или за съжаление) се разминавам с тях, но пък подплашвам един заек, в нивите притичва сръндак, а на шосето една към 200-килограмова дива свиня за малко да се качи през предното стъкло, за да ми прави компания в колата.

Ще ми се да отскоча и до южното подножие на върха, нo шефът ме чака да бъркаме бетон в халето, та новата най-западна точка на България ще трябва да почака. Ако се чудите как така новата, веднага ще обясня. До 2014 г. се смяташе, че най-западната точка на България е една седловина край връх Китка недалеч от село Жеравино. Тогава един български седмичник инициира ново замерване с участието на доцент и двама асистенти от Софийския университет „Св. Климент Охридски“. След пpецизни измервания на гeогpафcките координати по българо-сръбската граница в Кюстендилско и Видинско екипът стигна до заключението, че една падинка току до гранична пирамида 402 в местността Затворница е с 9.5 секунди от градуса по на запад – достатъчен повод, за да може вестникът да излезе с гръмкото водещо заглавие: „Местим България на запад с 218.6 метра“.

Според автора на статията това води до няколко важни последици: родината ни се доближава до Западна Европа; нараства цялостната територия на страната ни и като нищо тя да надхвърли известните ни от учебниците по география 111 000 км²; променя се мястото на Географския център на България, побит тържествено от президента Жельо Желев в местността Узана през 1991 г. Разбира се, никой не хуква да преизчислява площта на България или да търси новия ѝ център, замерването отваря единствено допълнително работа за гламавитите ентусиасти като мен. Затова ден преди Цветница, 2 г. по-късно, се изтягам в спалния си чувал на надуваемото ми шалте, разположено на изсечена в стената на едно от помещенията на светата обител тясна скамейка, и се отдавам на неспокойна дрямка, накъсвана често от реалната опасност да се изтърся по очи на земята.

Замръкнал съм в Алботинския скален манастир не заради обещаваните изцеление и благоденствие, а защото обикалям с колело из региона и нощта ме е сварила тук. Не се знае кога точно е бил основан той, но запазените фрагменти от стенописи и надписи и теренните находки сочат, че е бил действащ през XIV век. Изграден е високо във варовиков масив чрез дооформяне на плитки естествени пещери и скални навеси и се състои от цели 8 помещения, сред които голяма трикорабна църква с баптистерий, обща столова, магерница, изба, складове и монашески килии. Вековете ерозия са си казали тежката дума, но въпреки нея се забелязват също ниши, щерни за вода и множество гробове – идеалната обстановка за спокоен сън.

По някое време се разбуждам от настойчиви птичи песни. Отварям гуреливи очи и се изненадвам от ярката светлина. Нямам усещането да съм спал дълго и не съм – часовникът показва 02:00 часа, но на безоблачния небосклон се е търкулнала сияйна пита сирене съвсем в тон с изказването на блондинката, според която Луната е по-важна от Слънцето, защото тя свети през нощта, когато е тъмно, а то – през деня, когато е светло.

Утрото е мрачно и влажно и първите 10 мин. спирам 3 пъти за събличане и обличане, като не мога да преценя кое ме мокри повече – лекият ръмеж или потенето. Скоро облаците се разнасят и отново е прекрасна пролет. Наклонът е лек, трафикът – спорадичен, а колоезденето – приятно. Спирам край с. Бойница за няколко кадъра на тукашната водонапорна кула и забеляз вам, че дървото край местното гробище е окичено с черни, траурни парцали. Хм, досега този загрозяващ адет го бях виждал единствено край някои от действащите антични светилища в Родопите.

Малко по-натам е симпатичният язовир „Кула“, а веднага след това съм в едноименния град, където поглъщам две принцеси с кашкавал и се отдавам на едно от най-любимите ми занимания – разглеждането на замъци. Смята се, че Кастра Мартис е строена през III – IV век от император Диоклециан, за да защитава пътя от Бонония (Видин) до Сингидунум (Белград), и представлява доста впечатляващ образец за квадрибург – малка квадратна крепост с четири големи цилиндрични кули в ъглите. От тях по-запазена е само една, но и това е достатъчно, за да ангажира вниманието ми за около час.

После моля един човек да ми налее вода от чешмата в двора си, а той започва да ме убеждава:

– Не ходи към Киреево, там е пущинак, не са останали хора, ще те изядат вълците! По-добре отскочи до Зайчар (съседния сръбски град), на границата не искат нито тест, нито сертификат.

Въртя аз педалите и се боря с излезлия насрещен вятър, когато устремът ми е внезапно спрян от гледката на паркиран край шосето камион с ракети. Информационната табела съобщава, че това е Мемориал „Катюша“, а интернет допълва, че през 1975 г. машината пристигнала на собствен ход от СССР, за да бъде превърната в паметник на мястото, където през септември 1944 г. са водени единствените реални бойни действия на българска територия по време на Втората световна война.

Метри преди началото на Киреево напускам асфалта и по неочаквано хубав 4-километров полски път без никакво бутане най-сетне достигам местността Затворница, където подобаващо стърчи 15-метрова вишка от винкели. След кратка борба с драките в основата с леко разтреперани крака стъпвам на оглозгания скелет на клатената от поривите площадка горе и си мисля за хилядите наборници, карали денонощен караул на подобни места с пръст на спусъка на снайпера, пазещи Родината от мечтаещите да се доберат до упадъчния Запад дисиденти.

Буквално на един хвърлей е граничната бразда, маркирана от пирамида 403. Минавам покрай нея, продължавам натам, подплашвам две сърни една след друга и скоро съм при гранична пирамида 402, разположена насред шубрак и бележеща новата най-западна точка на България.