През свещената планина на инките до Мачу Пикчу

Перу се свързва главно с чудесата на инките в наследството, което са ниоставили. През XV век божествените крале на инките само за няколко поколения изграждат империя, простираща се от днешна Колумбия до Чили – най-голямата империя на американския континент. Инките се сравняват с римляните по отношение на строежите, пътищата, административните организации.

Изграждането на уникални пътни мрежи по отвесните гранитни хребети на Андите е едно от смайващите им умения. Такава е и гъстата мрежа от високопланински пътища в Свещената долина на инките, свързваща четирите краища на тяхната столица Куско с останалите градове крепости, горещи извори и термални бани.

Мрежата от пътища в Империята нa инките е измерена на около 30 000 км.

Една от най-известните пътни мрежи е от Куско по течението на река Урубамба през Свещената долина на инките, пресичайки планинските масиви до 4200 м височина на разстояние от 52 км, свързвайки двата града крепости Писак и Олантайтамбо, след това промушвайки се по тясно дефиле – до изгубения град Мачу Пикчу.

Според митологията на инките тази долина има свещен характер, защото вярвали, че река Урубамба е божествена река, която в края си се свързва с Млечния път. Затова инките издигнали много храмове и светилища по Свещената долина, за да наблюдават и отдават почит на съзвездията. Така определяли и промените в сезоните, важни за земеделието, за ритуалните освещавания и жертвоприношения за боговете си.

Изучаването на Вселената от инките е записано в редица митове и от някои хроникьори на испанските завоеватели, но поради липса на писменост, голяма част от това познание е загубено.

Твърди се, че инките разделяли съзвездията на светещи зони (свързващи най-ярките звезди в определени форми) и тъмни зони (образувани от тъмните зони във Вселената). Получените фигури били идентифицирани с живата природа в Андите: лама, кондор, дърво – божествените символи на инките.

Вярвало се, че в тази долина има концентрирана енергия, която се усещала и придавала магическа притегателна сила на цялата местност. Ето защо археологичните комплекси в Писак и Олантайтамбо не били просто храмове, а ключови места в политическата и религиозна организация на огромната Империя на инките, а долината – място за почивка на висшата класа и духовенството.

Невероятно красив е пътят на река Урубамба, преминаващ през различни климатични зони: от високия сух терен на Куско тя се спуска в долината с мек, влажен и плодороден климат, промушва се по тясна клисура, притисната от мощните гърбове на Андите, навлиза в равнинни участъци със засята царевица, поля с мощни кактуси, чиито цветове дават пурпурните перуански текстилни багри, и покрай величествения хълм на Мачу Пикчу стига до тропическата джунгла. Пътят се вие покрай площи с красиви гладиоли, мяркат се пъстрите разноцветни дрехи на дребните индианци, работещи в нивите, пробягват първите отделни дървета и малки къщички с лични стопанства. Но над всичко се извисяват мощните, непокорни Анди. А реката бърза на изток, събирайки водите на странични, бягащи, пенливи потоци.

Комплексът Писак е от три сектора:

военна зона, разположена на стратегическо място по склоновете на планината, откъдето се наблюдава цялата долина, състои се от крепост и помещения за войската; религиозна зона с Храма на Слънцето и светилище, изработени от фино полирани гранитни камъни, и градска зона с жилища за тези, избрани да живеят тук. Жилищата били подредени в полукръг, граничещи с края на планината за добра защита, те също били каменни, но с по-груба изработка. Градът бил доста голям, обединяващ много от днешните околности и снабден с церемониални бани, свързани с аквадукти, които били в края на светилището. Земеделските тераси, издигнати на стотици метри, се виждат отдалече. Над терасите били издигнати стени, които спирали планинските потоци и отвеждали водата надолу по грижливо изкопаните канали. Името Писак идва от името на птица, приличаща на яребица, която вече е рядко срещана.

В края на долината е Олянтайтамбо – една от най-силните крепости на инките. Тераса след тераса, цялата планина е осеяна с камъни. Непревземаема крепост, затваряща долината със стени, фортове и наблюдателни постове. Център на крепостта са шестте монумента, оформени в гигантска стена.

Тук вероятно се е издигал Храмът на Слънцето, най-голямото им божество. Крепостта е била и свещен ковчег: там се съхранявали сърцата на мъртвите владетели.

Градът носи името на пълководец, който се влюбил в знатна принцеса. Любовта била забранена, защото той бил от плебейски произход. Но с хитрост и постоянство момъкът спечелил принцесата и станал управник на крепостта.

Градът бил религиозен, политически и военен център, но и място за почивка на благородни избраници и духовници.

От Олянтайтамбо туристите продължават с влак по теснолинейка по дефилето до Мачу Пикчу. Пътят е много живописен, пейзажът се сменя с повече зеленина, появяват се много дървета, реката кокетно криволичи сред гънките на мощната прегръдка на безметежните високи хребети. Влакът преминава през няколко бързи тунела, спира за секунди и отново настъпва напред между равнини и скални масиви, някъде застрашително надвиснали над теснолинейката. Каква борба е била с хищната природа, за да се прокара този железопътен прорез в гранитните недра на Андите, за да се стигне до чудото Мачу Пикчу.

Отвесни каменни гигантски стражи се сменят с тучни тревни площи покрай водни участъци. Влакчето се забавя, преодолявайки упорито издигащите се силни плещи на планината – е, ще минем! Появяват се първите стремглави зелени улеи, смели мъхове, дръзнали да покрият челата на хребетите, потръпват от вятъра, а природата се умекотява. Все повече дървета, красиви цъфнали жълти и червени храсти докосват прозорците на влака, изведнъж весело поточе радостно плиска водите си, спускайки се с подскоци от висините, бързайки да настигне по-голямата си сестра, реката.

Все повече зеленина тича около нас. Отнякъде може би ни следи мощна пума – емблемата на Перу, присвила страховито очи, защото сме й нарушили тишината. Мистичен мир! Приближаваме джунглата и растителността става все по-разкошна, въздухът – влажен.

Пристигнахме – шумна, възбудена международна тълпа изпълва перона в очакване пред портата към Изгубения град Мачу Пикчу.

Мачу Пикчу, мистичната цитадела на древните инки,

е чудото на инкската архитектура и култура. Дълбокото и несравнимо въздействие на това място се дължи и на дивната красота на заобикалящия пейзаж, сред която е разположен този величествен град, заобиколен от внушителни клисури и могъщи хребети, на границата между Андите и амазонската джунгла. Toзи археологичен комплекс остава скрит и забулен сред гъста растителност до 1911 г., когато случайно е открит от американския изследовател Хирам Биндхам.

Мачу Пикчу е свещен град, където са живеели представители на висшата класа и на духовенството. Недостъпността на мястото го е правила защитен, а заобикалящата го природа му е придала специфичен мистичен характер.

Няма исторически документи, които биха хвърлили светлина върху историята на този град. Но учените са стигнали до едно обяснение. Това е място за изява на най-напредналите архитекти и строители на инките по следните причини: първо, това е възможно най-подходящото място, откъдето инките са могли да контролират племената в джунглата, които непрекъснато воювали с тях и живеели по течението на река Урубамба. Освен това инките разчитали на добре защитените директни пътища през Андите по каньона на същата река до свещената им столица Куско, Пъпа на света. Второ, Мачу Пикчу е място, откъдето управниците най-лесно са могли да се грижат и за индианските заселници в Андите в тропическите и субтропическите региони, отглеждащи кока, медицински растения и други важни за тях продукти, които растели само в тези климатични пояси. Всички данни досега сочат, че Мачу Пикчу и околностите са били изоставени от своите обитатели. Намерени са кости на 172 трупа, като 150 от тях са на жени. Предполага се, че воините инки се срещнали с испанците в джунглата и след тежки боеве са били разбити.

Каменният град Мачу Пикчу е изграден в седловината на гранитен хълм и е разделен на два основни сектора: селскостопанска част и градска част. Първата част е разположена на тераси главно в южната част на археологическия комплекс. Тези тераси са конструирани като гигантски стъпала, много от тях почти висят от огромни пропасти, които заобикалят града, така е спечелена по-голяма площ, жизнено необходима за отглеждане на храни за живеещите тук. Има и друг вид тераси, които са по-тесни и служат за стабилизиране на издигнатите конструкции от самата планина.

Градският сектор е отделен чрез дълбока канавка и стена, завършваща до добре охраняем вход. Градът е построен според точен план. Около централния площад са подредени три групи сгради с различни функции: на югоизток са дворците, светилищата, a над тях се намира главният храм с жертвен олтар, който затваря площада от запад. Там е и най-високата, астрономично значима точка на съоръжението. Срещу свещения квартал е разположена жилищната част, гъсто застроена с двуетажни къщи. Покривите, повечето от които отдавна ги няма, са били от дървени конструкции, закрепени с въжета за каменните стени към специално вградени каменни клинове и покрити със сламата от грубата и водоустойчива високопланинска трева, известна като ichu.

Сред церемониалните постройки

изпъква Храмът на Слънцето

Той е истински шедьовър на уменията на древните строители с прецизната си конструкция от фино загладени гранитни блокове, непоклатимо вградени един в друг, изграждащи полукръгла кула от каменни стени с трапецовидни ниши за богослужебни принадлежности и амулети. Някъде в по-големите ниши са слагали мумии на починалите жреци. Храмът е построен върху естествена гранитна скала, в долната част са оформени три стъпала, които символизират трите свети пространства във вярата на инките: под земята – светът на мъртвите със символ водата, земята отгоре – светът на живите със символ змията, и небето – светът на боговете със символ перуанския кондор. Храмът има три прозореца: единият е на изток и приема слънчевите лъчи по време на лятното слънцестоене, а през другия прозорец слънчевите лъчи влизат само през зимното слънцестоене, третият прозорец е за жертвоприношения и има много дупки в долния си край, през които се предполага, че са влизали свещените змии.

Това показва не само имперския замах в строенето, но и дълбоките астрономически познания за времето и сезоните, влияещи на производствените дейности по терасите.

Инките са известни със свръхпроизводството си на храна, с която са поддържали нуждаещите се по-бедни, миролюбиво настроени към тях племена. Явно, колкото и брутален да е бил режимът в Империята на инките с многото кървави и жестоки битки и многобройните жертвоприношения с деца, млади момичета и животни, те имали и своя благородна система със социални грижи.

Инките са създали и своя уникална водна система, която и до днес работи безупречно. И тук, високо на Мачу Пикчу, те умело контролирали нивото на водата, като я хващали от склоновете на планината и по тесни подземни каменни канали я подвеждали за напояване, до многобройните бани, за питейна вода и по домовете, а другаде – водата се появява на повърхността в красиви фонтани. По тези канали по време на силните тропически дъждове огромното количество вода се отвежда в коритата на двете преминаващи под Мачу Пикчу реки, избягвайки всякакви наводнения в свещения град.

Инките имали и високоефективна комуникационна система чрез специално обучени бегачи – вестоносци, които предавали устно важна информация.

Дълбоко развълнувани и възхитени слизаме по стръмните стъпала на Мачу Пикчу, а отстрани полюшват главици за сбогом разноцветни орхидеи (над 250 вида орхидеи са идентифицирани около Мачу Пикчу на височина от 2450 м), над главите ни кръжат шумни птици, сякаш да докажат, че и днес е жив изгубеният град. Обръщаме глави назад към всички върхове, неповторимите гранитни постройки, фонтани, пътеки на инките, тераси и водни канали. Всяко стъпало надолу сякаш затваря една каменна врата зад нас, за да съхрани тези древни занаяти и знания, ритуали, традиции, недостижими архитектурни и инженерни умения от една огромна култура на отминала цивилизация, която ще живее чрез своите паметници.