Синеморец и любимото синьо

Под циганско лято обикновено разбираме вълшебните слънчеви дни, откраднати от есента, но не за тях става дума тук. А за Синеморец, едно от най-хубавите кътчета на България. От край време то е любимо място за почивка на младите (които не са вече толкова млади), на красивите (в нечии очи) и, смело бих добавила – на чалгата, която превзе цялото ни съвремие.

Любов от пръв поглед

Така беше поне при мен. Бях слушала легенди за красивия Синеморец от приятели и най-накрая реших да отида. Беше преди малко повече от десетилетие, асфалт дотам все още нямаше изцяло и тъкмо когато човек решеше, че е сбъркал пътя, се появяваше селската табела, а след нея и „любимото синьо“, в което потъваш, ако имаш късмет – за цял живот.

Синеморец е точката, където се събират небето, морето, реката и земята, където конете плажуват заедно с хората, където магазинът или кръчмата са и домът на хазяите… Мястото, където дивото среща питомното. Или поне беше.

Десет години по-късно нещата изглеждат различно в моите очи, а те са на човек, който прекарва далеч повече време в селото от един редови турист. Може би затова хората смятат, че за дългата любов дистанцията е задължителна. Или пък истината е друга: както каза един от местните неотдавна, „По времето на соца чужд човек нямаше как да стъпи тук – бяхме гранична зона. Като се вдигна бариерата, всичко се промени, но сякаш към по-лошо“.

Промяната

Тя е проста – дойдохме ние, хората, не врабчетата. И към пресечната точка на небето, морето, реката и земята се прибави бетонът, а цивилизацията хищно захапа синята дивотия и май е на път да я довърши, нищо, че отдавна е преяла.

Днешният Синеморец е неузнаваем за онези, които са го видели за първи път преди 20-30 години, но самоличността му вече започва да става непозната и за хора като мен, които го откриха доста по-късно. Количеството бетон, което се изля през последните години, е впечатляващо, а застрояването на небезизвестните поляни, които обрамчват селото като нимба, за да го разграничат от безкрайното синьо, бавно, но сигурно изчезват. С тях обаче си отива не само един специфичен тип (лятно) очарование, а светостта на мястото, душата му. И това става все по-видимо.

Плажовете (дивите)

Те са запазената марка на Синеморец, няколко са и са невероятно красиви. Два от тях са с концесионери, третият е без, останалите – също, но те са доста по-далеч от селото и от хорския поток. И все пак, ако някой не остане доволен от плажовете, трябва да се сърди на плажуващите. Какво имам предвид.

Липите е „дивият плаж на Синеморец“ – определение, твърде силно за нежната ивица пясък само на километър от края на селцето, където през лятото плажуват и бивакуват поне една трета от туристите. И все пак в едно отношение това определение е точно – ако се имат предвид нравите на част от хората, които го посещават. Говоря за тази част, която превръща гората на Странджа, граничеща с морето, в тоалетна (ароматът е толкова специфичен, че няма как да се сбърка), или в сметище (предвид чувалите с боклук, които започват да се трупат в края му от „съвестните“ бивакуващи, събрали си остатъците на тръгване). Има и такива, които директно ги оставят на пясъка, а около тях гледаш опнатите хавлии. Все ми се ще да кажа, че няма нищо лошо в това да почистиш, дори ако боклукът не е твой – все пак хора сме, нали, нищо, че прасетата са ни близък вид.

Бутамята е единият от двата плажа с концесионер, но специфичният аромат се стели и зад него, въпреки че има тоалетни и заведения. Явно причината е, че той също граничи с гората. Там, точно зад кофите с боклук и миризмата на тоалетна, наскоро се появи и табела за културен туризъм – тя указва наличието на древно тракийско светилище. Както каза това лято един приятел: „Стига бе, наистина е така!“ и щракна някоя и друга снимка.

Косата, или плажът, където Велека се влива в морето, също има концесионер, който обича мястото и го стопанисва добре. Това е любимият ми плаж, може би защото там няма гора, която да граничи директно с пясъчната ивица. Макар че, както се оказа наскоро, това също може да крие физиологично-битови изненади. Тъкмо си тръгвах, когато видях млада жена да държи насред пясъка пет-шестгодишно дете в красноречива поза за ходене по голяма нужда. Изумих се и си позволих да й кажа, че има тоалетна в края на плажа. „Да, каза тя, на два километра оттук, а аз съм си взела торбичка. После помисли и добави: „Не ми се прави на толкоз отворена, да не навра дръжката на чадъра в … ти. Нищо не казах, само си мислех: „Все пак, тя има торбичка“.

Чистотата

С презастрояването и препълването на района през активния сезон, темата за чистотата става все по-проблематична. Липсата на канализация и асфалт изглеждат романтично на фона на 200-300 души население, но когато то стане пет пъти повече, както е през лятото, започва да смърди, най-буквално.

В селото отходните води на част от сградите са вкарани в канал, който се стича директно в морето при Рибарския кей. Пречиствателна станция обаче там няма. Други сгради използват септични ями, а една трета от синеморските къщи директно изливат мръсните си води по поляните. И въпреки че не би трябвало да се строи, защото селото няма устройствен план и пречиствателна станция, това явно не спира никого. Замразените строежи просто чакат да мине активния сезон и общината да вдигне временната забрана.

Иначе за боклука по улиците се грижи пак общината. Асфалтът се мете – нищо, че не е много. От общината внимават много и за природата – ако видят фасове, кутии от цигари, пластмасови бутилки или найлонови торбички в тревата до асфалта, не ги събират. „Разграждат се“, каза ми един от работниците. Явно наторяват почвата, особено с полиетилен.

Къде да ям?

Това е един от най-честите въпроси, които ми задават познати и приятели, решили да дойдат в Синеморец. На фона на безбройните вече заведения, се чувствам абсолютно непълноценна, защото не мога да им препоръчам кръчмата с главно „К“, където знам, че ще останат доволни. Вероятно ще си кажете, че съм много претенциозна. И да, и не. Не, доколкото не съм почитател на изтънчената кухня, а гурме туризмът ми е напълно чужд. И да, ужасно придирчива съм за прясна, проста и добре приготвена храна – нещо от рода на шопска салата, пържен сафрид, вкусни картофи… Съжалявам, няма такава. За сметка на това конкуренцията и борбата за клиенти между многобройните кръчми е толкова голяма, че това лято дори се стигна до саморазправа. Собственикът на едно от заведенията налетя на бой на продавач на сергия пред оградата му по време на местното изложение за „българска продукция“ (иронично, да), защото му закривал кръчмата и му намалявал посетителите.

И сме „фешън“

Клиентите може и да намаляват, но не защото сергиите закриват кръчмите. Когато отиваш на море на село, го правиш заради синьото и дивото, особено на места като Синеморец, които имаха тази слава. Вместо това получаваш бутафорен туризъм, който иска да спечели на всяка цена, продавайки „диви плажове“ и „селски туризъм“, след като ги лиши от съдържанието им в стремежа си за бърза печалба, и то на всяка цена. Което ме подсеща за още една история.

Миналата година отвориха нова кръчма в една от сградите в селото, без дори да сложат вентилационна тръба, извеждаща мръсния въздух от кухнята. Настана малка война – цяло лято живущите викаха полиция и писаха жалби, чак през есента в заведението сложиха тръба, както си му е редът. Когато попитах един от собствениците на кръчмата, защо му трябваше да се стига дотам, той ми каза: „Бързахме да не изпуснем сезона, защото това ни е бизнесът“.

И докато пиша за моето циганско лято, се сещам за едно друго „Циганско време“, в което синът открадна монетите върху очите на мъртвия си баща за последния му път. И си мисля: в това бързане да печелим пари, слава и преживявания, дано не изгубим безвъзвратно не само Синеморец и света, в който живеем, а и самите себе си, защото това май се оказва по-лесно, отколкото някога сме си мислили.