Следвай пчелите

Първо е тъмно като в рог. Не мога да видя тълпата пред себе си, но я усещам – по шума от стъпки в прахта, по приглушеното мърморене, което долита от различни страни, и от време на време по почукването на дървените бастуни.

www.balkantravellers.com

Някой ме хваща за ръкава. Станала е грешка. Пуска ме. Всички около мен се движат опипом, но очевидно знаят накъде да вървят. Разбирам, че почти съм стигнала, когато започвам да се спъвам в хора, насядали по земята.

Първият помен от изгряващото слънце – едва забележима сивота на хоризонта, отведнъж населва скалите около мен със стотици силуети. Миг по-късно свещеникът някъде изотдолу запява и те всички се олюляват и заревават след него в неравен хор.

Етиопската молитва много повече напомня песента на мюезина,

отколкото песнопенията на останалите православни християни, към чиято група принадлежи. Свещеникът я изпълнява с високоговорител и хилядното му недоспало, неумито, но лоялно паство го следва както умее. Омагьосващото бучене на този куц, но ентусиазиран хор посреща идването на всеки нов ден в Етиопия.

Стоя върху една от скалите на Лалибела, африканския Ерусалим.

Ако беше създадено през античността, това място щеше да е сред чудесата на света.

Камъкът пред мен е изсечен вертикално така, че отделя в средата гигантски кръст. Оформян отгоре надолу, той е превърнат в свободно стояща каменна църква, в която после са издълбани отвътре няколко етажа – зашеметителна технология, позната единствено в Етиопия.

За разлика от места като Петра или Кападокия, където строителите са оформяли фасади във вертикални скали или в масиви, които се издигат над земята, тук работата е вървяла като в лисича дупка – отгоре надолу, и резултатът е, че постройките се намират под земята.

В Лалибела, някогашната столица на Абисиния, досега са открити 13 такива църкви. Археолозите сънуват какво още може да има в съседните хълмове, но засега са заети със съхранението на вече известните храмове – след поредица тежки епизоди в историята на Етиопия те се нуждаят от спешна реставрация.

Когато слънцето най-накрая се показва, на хълма над Бет Гиоргис (най-отдалечения от храмовете на Лалибела) стоят неколкостотин души.

При спускането си в него попадам в задръстване от хора – една група, която напира да се спусне по стръмния коридор към входа, и друга, която се опитва да излезе оттам. Мястото, където се разминават главите, е сравнително широко, но в основата на тунела има място само за един чифт крака. Затова поклонниците се разминават, като единият от тях се обляга на стената, а другият го прескача, наклонен на противоположната страна. Докато неколкостотин души им дишат във вратовете.

Не всички църкви на Лалибела са напълно отделени от скалите. Някои от тях имат оформени фасади само от една или две страни, а останалата им част е навътре в хълма. Вътрешното им устройство следва повече нуждите на свещениците и пилигримите, отколкото някаква архитектурна логика, и често е поредица от пещери. Макар и оформени с равни стени като стаи, те са на всевъзможни нива.

Етиопците твърдят, че

всички църкви тук са построени при абисинския владетел Лалибела през XII в.,

като поне една от тях – за един-единствен ден. Това твърдение е толкова съмнително, колкото и историята за самия Лалибела.

Според легендата той се ражда като по-малък брат на престолонаследника и веднъж, докато е малко дете, е обкръжен от цял рояк пчели. Майка му вижда в това предзнаменование, че именно той ще управлява, което, естествено, не се харесва на по-големия му брат. Така Лалибела е изпратен в изгнание. Пътят му обаче го отвежда в Ерусалим.

Официалната версия твърди, че там прокуденият принц получава видение да построи поклоннически център в скалите на родния си град Роха.

Историята е излишно романтизирана. Човек няма нужда от провидението, за да реши да си построи собствена, трудно достъпна църква, след като се помотае няколко седмици в чудовищната навалица на Ерусалим.

Така или иначе Лалибела се връща, заема мястото на своя разкаял се брат и създава невидяна дотогава (а и след това) архитектура.

Тринайсетте известни днес църкви образуват два комплекса, като единствено „Бет Гиоргис” стои отделно. В единия е най-голямата скална църква в света – „Бет Медане Алем”. Фасадата й е висока 11.5 м и е оформена под очевидно класическо влияние. Предполага се, че е строена като реплика на най-старата църква на африканската територия – „Света Дева Мария Ционска” в Аксум, която отдавна е разрушена и заместена от нова конструкция.

В тази част на Лалибела е и най-старият от намерените досега храмове – „Бет Мариам”. Влизането вътре ме връща няколко часа назад, в непрогледната тъмнина на сутринта.

След малко установявам, че не съм единствената, която страда от резките промени в светлината. Свещеникът, който услужливо ми показва реликвите на църквата срещу 3 бъра (около 30 цента), се появява със слънчеви очила – в случай че реша да го снимам със светкавица.

Монасите тук традиционно са много чувствителни към светлината.

В средата на църквата се издига една колона, върху която местните твърдят, че са изписани Десетте божи заповеди и историята на началото и края на света – на гръцки и на местния език гез.

Затова пък стълбът е увит в плат и старателно се пази не само от туристи, но и от изследователи. Монасите твърдят, че разбулването му е твърде опасно, понеже той излъчва силна светлина.

Последният щрих в картината е едно тъмно пространство в галерията на горния етаж на църквата, където ако човек има достатъчно време и търпение, може да зърне бледо лице. Поклонниците, редовни посетители в „Бет Мариам”, казват, че това е монах, който се е заселил там преди трийсетина години и оттогава не е напускал обителта си. Обетът му е да се крие от хората.

След толкова време в мрака ярката светлина е в състояние да го убие

След като се завъртам през лабиринта от параклиси, следвана от своя обувконосец – (самоназначил се) асистент по събуването, съхраняването и обуването на моите кубинки, – излизам отново на светло. Отворът, през който човек се измъква от комплекса, също е с формата на кръст.

Пътеката към останалите църкви е обсадена от просяци. Просенето е пандемия в Етиопия – върши се навсякъде, от всекиго почти, при това абсолютно безсрамно. Изключение са средната класа в градовете, властите и хората, които се чувстват близки до тях (сред тях са продавачите на билети и лицензираните екскурзоводи). Последните обаче са подменили просенето с нещо още по-неприятно – арогантност.

Моят водач – невероятно висок мъж, чиито широки крачки едва успявам да следвам, махва ядосано на насядалите край пътя жени и деца и те бързо си прибират ръцете. „Толкова пъти им казваме да не просят!”

Втората група църкви е издълбана в неравен терен и представлява сложен лабиринт от дълги тунели с внезапни параклиси помежду им. Твърди се, че един от тях стигал чак до Аксум, на 200 километра на север – още една от трудните за проверяване легенди на Етиопия.

Предполага се, че някои от храмовете тук са строени всъщност за светски цели, но сега са напълно във властта на духовенството.

„Бет Гебриел-Рафаел” например е оградена с 5-метров ров и повече напомня замък, отколкото разпръсква религиозно смирение. Тук е и някогашната църква на кралското семейство – „Бет Емануел”, която също е препратка към архитектурните традиции на древната столица на Аксумитската империя със съчетанието си от камък и дърво.

Минаваме покрай десетки хралупи в изсечените край църквите стени, които до една изглеждат заселени. В някои монаси четат молитвеници, като монотонно се поклащат и гледат минувачите с невиждащи очи. В други, временно изоставени, се виждат възглавници, лъжици и дори мрежи за комари.

Следва кратка конфузна сцена, в която се боричкам със своя обувконосец, той надвива и връзва връзките на обувките ми. След като напусне църквите, пътеката води през лабиринта на африканско монашеско селище – стълпотворение от сламени колиби с най-различни форми и размери, заобиколили стотината издълбани в скалите килии.

Ако в миналото жителите на Лалибела са водели по-охолен живот, това не е оставило никакво наследство на сегашните поколения.

Градът е един от най-мръсните, а вероятно и най-бедните в Етиопия.

Намира се на границата на пустинния Тиграй, където през 1984 г. близо милион души умират от глад. Епичният планински път, който човек изкачва безкрайно с 25 километра в час и непрестанно пропадане в руслата на сезонни потоци, обещава много. Той се вие нагоре и нагоре към внушителните върхове на планината Ласта, но когато човек достига 2300 м. височина, по нищо не разбира, че е навлязъл в някогашната легендарна Роха.

Ако цар Лалибела наистина е съществувал, трябва да му се признае, че е скрил добре своя Ерусалим.

Визуално, но и по много други начини Лалибела е едно от скритите съкровища на Африка. Място, където малцина могат да намерят опипом в тъмното (да намерят какво?).

КРЪСТЪТ НА ЛАЛИБЕЛА

Етиопската православна църква е разклонение на най-старата църква в света – коптската. Отделя се от нея едва през 1959 г., когато получава правото на собствен патриарх. Символите, които използва, са същите като при коптите, включително запомнящият се червен кръст.

В Етиопия няма унифицирано правило как трябва да изглеждат кръстовете. Някои от тях се доближават по вид до тези на Римокатолическата и Източната православна църква. Има обаче една разновидност, която може да се види само при коптите – кръст, който е запазил кръглия елемент на своя прототип – crux ansata, древноегипетския йероглиф за живот. За етиопците той олицетворява вечната Божия любов, трънения венец на Исус и неговото възкресение.

В Лалибела се използват предимно такива кръстове. Свещениците ги съхраняват в централната част на кръглите си църкви – светилището, и ги показват срещу дребна сума пари, а понякога и тайно ги продават. След една такава сделка през 1997 г. изчезва най-ценната реликва на Лалибела – 7-килограмов кръст от масивно злато. Свещениците си скубят косите месеци наред, докато предметът е открит в Белгия и върнат на Етиопия.