Свети Павел от Того

Не обичам организираните пътувания. Но тази туристическа компания привлече вниманието ми – мотото й беше „Don’t just travel, explore!“ (Бъди не просто турист, а пътешественик!). Специализирана в маршрути далеч от утъпканите пътища, тя предлагаше двуседмична обиколка из две африкански страни, които не се славят като туристически дестинации – Того и Бенин. И така един ден с една литовска приятелка, Вероника, нарамихме раниците и се качихме в самолет за столицата на Того – Ломе. Бяхме решили да пътуваме две седмици с екскурзовод и група и една седмица сами.

След половиндневен полет първото ни впечатление от Западна Африка бе горещият влажен въздух, който ни лъхна на слизане от самолета. Добрахме се до хотелчето, където бяхме резервирали стая по интернет, взехме душ, нагласихме криво-ляво мрежата против комари над леглото и потънахме в дълбок сън.

Втория ден бяхме предвидили за разходка из Ломе. Бях прочела, че макар едно време да се е славела като „Перлата на Западна Африка” заради красивата си природа и оживените си улици, след неотдавнашните политически сблъсъци столицата на Того се бе превърнала в сянка на предишното си „аз”. И наистина градът, който

постепенно се разкриваше пред нас, беше мизерен и тъжен

По улиците се носеше неспирен поток от коли и мотопеди, които вдигаха пелени от прах и безразборна врява. По лицата на хората нямаше усмивки. Центърът приличаше на безкраен битак, на който всеки продаваше всичко – от празни пластмасови бутилки от минерална вода до дребни кльощави кокошки, овързани по няколко за краката.

Всред стотиците сергии се извисяваше катедралата, горда и хубава, попаднала там сякаш по погрешка. Това бе и единственият културен обект за разглеждане, ако не броим административния квартал с разните му министерства, които в най-добрия случай приличаха на нашенски зле поддържани спортни зали. Дори плажът изглеждаше тъжен – огромни вълни с грохот се разбиваха в червеникавия пясък, набразден от помийни ями. Малкото хора там не се къпеха, нито се печеха на слънце – просто ходеха безцелно с угрижени лица.

Нито аз, нито Вероника посмяхме да изречем онова, което и двете мислехме – каква е тая мизерия и тая ужасна страна? И какво щяхме да правим в нея цели три седмици? На сутринта трябваше да се срещнем с екскурзовода ни и с останалите от групата – дано пък нещата се подобрят след това…

Екскурзоводът ни беше местен човек на около 45-50 години, с топла усмивка и ведър поглед. Каза ни африканското си име, което никой не запомни, и християнското си име Пол. Бил от народността еве – една от най-разпространените в тази държава,

наброяваща около 50 различни етноса

Останалите от групата бяха все англоезични, повечето британци.

„Първата ни визита ще е на пазара на фетишите, обяви Пол, но преди да тръгнем нататък, бих желал да ми дадете по 50 евро за бакшиш на персонала. Ще събера парите от вас сега.”

С Вероника се спогледахме – наистина в брошурата пишеше да си предвидим пари за бакшиш на персонала (щяхме да пътуваме из страната с три джипа и собствен готвач), но не очаквахме да ги съберат насила, особено пък още на първата сутрин. 50 евро от 14 души правят цяло състояние, особено пък в тази бедна африканска страна. Какво щеше да прави Пол с тях – да си купи къща? Е, не бяхме учудени – бяхме чули, че корупцията в Африка е честа практика. Извадихме парите и му ги дадохме с нежелание.

Пазарът на фетишите не спомогна Того да ми стане по-симпатична страна. Макар официално населението да се дели на християни и мюсюлмани, всъщност тези две религии съжителстват с древната африканска религия анимизма.

Вуду е навсякъде – болните не ходят при лекари, а при знахари,

всеки носи талисмани против черна магия, във всяко село се извисява фетиш, над който се правят жертвоприношения. Пазарът на фетишите в Ломе изобилстваше от артикули, повечето от които ми се видяха доста злокобни – опънати кървави кожи, черепи, изсушени вътрешности. Над него витаеше миризма на разложение. По сергиите разрязани таралежчета, маймунки и други животинки чакаха купувачи, за да се превърнат в проклятие или лек за някого. Прииска ми се да избягам надалеч.

За щастие, още същия ден отпътувахме на север и останахме два дни в зелена планинска местност с чист въздух. В програмата беше предвиден трекинг на сутринта и свободно време следобеда и вечерта. Жалко – на нас не ни трябваше време за почивка, искахме да опознаем страната! Затова много се зарадвахме, когато Пол обяви, че е решил да ни заведе в близкия град Кпалиме. Случихме пазарен ден и разходката беше страхотна –

истински букет от хора, багри, стоки, аромати, глъч, живот!

Обикновено туристическите компании използват „дупките” в програмата, за да съберат допълнителни пари за малки екскурзийки. Тази разходка до Кпалиме беше извън програмата, но Пол не поиска пари за нея. А на вечерта каза, че ни е приготвил изненада: беше събрал всички деца и младежи от селото, а те също извън програмата ни изнесоха спектакъл – пяха, танцуваха, удряха тамтамите си в магически ритъм. Беше чудесна вечер! Самият Пол, ведър и усмихнат, пя и танцува с тях – говореше си приятелски с всички и често избухваше в заразителен смях.

На другия ден продължихме на север в територии с преобладаващо мюсюлманско население от други етноси. В едно селце близо до град Сокоде бяхме свидетели на свещен ритуал, който ми се стори свръхестествен! Под звуците на тамтамите хора от народността котоколи в транс разхождаха по телата си главни с огън!

– Не им се връзвай – прошепна ми Вероника – това е стар трик. Намазали са се с някакъв крем, който ги пази от изгаряне.

Още не си беше довършила изречението, когато децата и старците отвориха уста и започнаха да си похапват от горящите главни! Виждахме нажеженото до червено дърво върху езика им, те спокойно го сдъвкваха и го гълтаха, без да бързат, сякаш с наслада!

Пол видя потресения ни поглед и обясни:

– Котоколи са воини и огнени господари, те открай време притежават дарбата да владеят огъня. Това е духовна сила, дава им се от предците им.

Това, на което бяхме свидетели, не можеше да се обясни с крем против изгаряне. Всъщност въобще не можеше да се обясни с нашите разбирания…

На другия ден продължихме още на север. Пол не се чувстваше добре. Разказа ни, че в Того всички са болни от малария – всеки жител

имаше мъчителни пристъпи на тази болест около шест пъти годишно

и срещу това не можеше да се направи нищо. Насред полето видяхме малка олющена сграда, на която пишеше „Клиника”. Пол ни остави да изчакаме в джиповете и влезе вътре да си поиска някакво лекарство.

След около десет минути се появи отново и ни помаха с уморена усмивка:

– Елате! Попитах фелдшера дали може да разгледате клиниката. Това е възможност да видите нещо наистина автентично от всекидневието на местните хора.

Възхитих му се искрено – екскурзоводът ни беше превърнал болката си във възможност за нас да видим и научим нови неща! Разбира се, и тази визита не бе включена в програмата. В продължение на цял час слабичък фелдшер и възрастна акушерка ни разказваха за работата си, за трудностите, които срещаха, за болестите, които дебнеха местните жители чрез водата и климата, за детската смъртност.

Когато си тръгвахме, Пол ни събра на групичка:

– Имам нужда от вас! Позволявате ли ми да даря 10 000 франка (около 15 евро) на тази клиника от ваше име?

Иска ли питане? Нали и без това вече бяхме дали тези пари… за бакшиш за персонала.

След малко Пол се върна:

– Фелдшерът ви благодари от сърце! От този момент започнах да наблюдавам Пол внимателно.

Ние следвахме програмата на туристическата компания изцяло, само дето в нея трябваше да има ту свободен следобед, ту свободна вечер. Често се намирахме в местности далеч от градовете. През това време щяхме да скучаем, да спим или да четем. Вместо това имахме посещения на местно училище, на сиропиталище, на някое забравено племе, на малък музей, в който със сигурност не влизаха много посетители. Имахме спектакли, които различните етноси, през чиито земи минавахме, ни показваха танците си, костюмите си, онова, което умееха. Пол никога не поиска от нас да заплатим допълнително, макар със сигурност да изразходвахме много повече гориво, отколкото се полагаше според програмата. Но той винаги дръпваше настрана учителя на малкото училище, уредника на прашния музей, директорката на сиропиталището или пък старейшината на племето и му подаваше пари – винаги много дискретно и винаги от наше име! Бях учудена. Нещо повече – бях трогната. Екскурзоводът ни беше изнамерил начин да помага на жителите на страната си ефикасно, като същевременно запълва „дупките” в програмата, така че никога да не скучаем.

Повечето народности имаха някакъв племенен поминък – някои плетяха кошници, други печеха глинени фигурки, повечето се изхранваха със селскостопанска работа, а всички младежи и деца обичаха и умееха да пеят и танцуват. Всеки от тях ни показваше таланта си, начина си на живот, занаята си – запознаваха нас, чужденците, с невероятното културно и етническо разнообразие на страната си, а в замяна получаваха пари, които да им помогнат да оцелеят в немотията. Мюсюлмани, християни, представители на различните етноси – Пол разговаряше с всички тях, имаше усмивка и добра дума за всекиго. Вземаше бебетата на ръце, окуражаваше децата, смееше се с възрастните. Беше навсякъде – при нас, за да ни разказва за Того и Бенин и да отговаря на всичките ни въпроси; при готвачите, за да им помогне при сервирането; на рецепциите на хотелите за разпределянето на стаите. Смехът му ечеше заразителен. Същевременно умееше да бъде строг и сериозен, когато трябваше да се преодолее прословутото африканско „спокойствие”, което пречеше храната да бъде приготвена навреме или джиповете да се появят, когато трябва.

Двете седмици изтекоха като сън. Видяхме невероятни неща – племена, които

в стремежа си да избягат от ловците на роби

са построили кирпичени крепости или дървени къщи на пилони в средата на някои езера, в които живеят и до днес.

Видяхме местни танци и ритуали, плашещи и същевременно завладяващи. Срещнахме се с гадатели и племенни вождове и дори с егунгун – духове на покойници, които се връщат на земята да предадат послания и заръки на потомството си. Видяхме местни хора да изпадат в безсъзнание, вкочанени и неподвижни, щом егунгун ги докоснеше, и да не се свестяват, докато не им се направеше специален ритуал във фетишистки храм. Видяхме танцуващи духове, огромни като купа сено, които се въртяха в една и съща посока, без да спират, в продължение на часове.

Вероника се опитваше да намери рационално обяснение:

– Сигурно човекът вътре в сеното стои неподвижен, а държи пръчка, с помощта на която върти обвивката…

Но по едно време една от „купите сено”, както се въртеше, застина неподвижно; двама души я повдигнаха, а отдолу… нямаше човек! Имаше само една дребна парцалена кукла, която мърдаше! После местните хора повдигнаха и останалите покривала – под всяко от тяк имаше дървена или парцалена кукла с различни размери, като едната от тях пред очите ни започна да се променя и ставаше ту много малка, ту много висока!

Напомням, че действието не се извършваше на подиум за фокуси в зала за спектакъл със специални приспособления, а на прашния мегдан в малко селце; нямаше сложни механизми и апаратура, а само дивен и луд ритъм на тамтами и просто… душата, магията на Африка –

как да впримчиш тази душа, тази магия в разумни обяснения?

Екскурзоводът ни не се и опита да обяснява – просто каза, че това е малка част от чудесата на Африка.

Родителите на Пол са били анимисти, преди да приемат християнството, а самият той, четвърто от осемте деца в семейството, е учил в мъничка класна стая насред полето, направена от четири колчета и сламен покрив, с един-единствен учебник, който принадлежал на учителя. Днес, вече като екскурзовод, той ни водеше в същия тип училища, пееше песни с децата и им задаваше въпроси върху географията и историята на страната, подаряваше топка на най-добре отговорилите, като не забравяше да им заръча да си играят с нея всички заедно.

Бях впечатлена от ума му – освен родния си език еве той говореше отлично френски, немски и английски и някои африкански наречия и имаше дълбоки познания за Африканския континент. Но още повече бях впечатлена от добротата му, от скромността му, от човечността, с която се отнасяше към всички. Навярно такива са били първите християни, когато са прилагали на дело учението на Исус. Когато религията все още не е била догма, институция, сбор от забрани и канони, от изтъркани думи, а простичка, трептяща звезда в сърцето, която ни кара да живеем всекидневието си по определен начин и да се отнасяме към другите с обич.

– Толкова е просто – казва ми Пол една вечер, когато вечерята вече е приключила, поръчката за закуска за следващата сутрин вече е дадена, останалите от групата са се разотишли, а аз използвам да поседя още малко с него, заслушана в прибоя на океана, преди умората да отпрати и мен в стаята ми. – Господ ни е пратил на тоя свят, за да помагаме на другите, доколкото можем, и да се радваме на живота. Наистина на света има страдание – и сам Исус е страдал, но то ни помага да растем. А когато умрем, знаем, че ще отидем при Него на небето – и там ще бъдем с Него завинаги.

Как да не се радва човек? Колко хубав е животът, колко благословени сме ние, хората! Поглеждам го – той наистина вярва в това, той вярва!

Днес един от британците в групата беше заявил вещо: “Бедните негри, какъв тежък, мизерен поминък имат в тая немотия, това живот ли е?” Няма да повторя думите му пред Пол – знам, че такова мнение искрено би го учудило. Просто отвръщам на усмивката му с желание едно зрънце от вярата му да прехвръкне при мен и да остане винаги в сърцето ми, за да ме топли.