Тайланд празнува

Самолетът стабилно се приземява на възкъсата писта, обкръжена отвсякъде с високи планини – после разбирам, че е шестата по опасност и сложност за кацане в света. Всъщност това е първото, което ми съобщава ухиленият до уши местен гид Сак, посрещайки ме на малкото летище в Мае Хонг Сон. Какво пък, нали вече съм на твърда земя. В Северен Тайланд.

Разбира се, можеше да дойдеш и с кола – от Чианг Май дотук са точно 349 километра и 1864 завоя, добавя Сак с още по-широка усмивка. Не, благодаря, предпочитам “Nок” (тайландската дума за “птица”) – low cost компанията, осмелила се единствена да обслужва полети насам, при това всеки ден.

Мае Хонг Сон е изолирано градче

насред планини и джунгли, на 45 км от границата с Мианмар. 80% от населението му е от племето Шан, което обитава и пограничните райони откъм някогашната Бирма. Шан са известни в миналото като революционери и крале на опиума – доскоро са се славели с най-голямата бунтовническа армия на Азия и с най-добре организираната мрежа за наркотрафик. За да омаломощи силата им и укроти нрава им, тайландското правителство е наляло огромни пари в това забравено от Бога място – повечето държавни институции поддържат офиси тук, градчето се радва на специални субсидии и внимание, изглежда наистина образцово. Много туристи го откриват за почивка и приключения – заради непокътнатата природа, величествените гледки и множеството племена наоколо, запазили автентичния си начин на живот.

Една от най-големите атракции са

живописните села на “дълговратите”,

бежанци от Бирма. Жените от общностите Карен и Падаунг продължават до ден днешен да носят на шиите си 6-килограмови метални пръстени. Древната традиция е бирманска: още на 5 години надяват на момичетата първите спирали от дебела тел, постепенно ги подменят с все по-тежки, додето раменете се смъкнат, а жените заприличат на дракони. В Бирма им е забранено да свалят оковите си, дори докато спят – така вратните мускули постепенно атрофират и всяко махане на гривните е равносилно на (само)убийство. Това пък е удобен начин за мъжете да държат изкъсо съпругите си под угрозата от прекършване на шиите, например при изневяра. В Тайланд обаче обичаят не се спазва така ревностно – в Мае Хонг Сон виждам “дълговрато” момиче по джинси на мотор да си слага в движение металната “украса”. А в каренското село Баан Нам, където Сак ме довежда с лодка, облечената в носия Масе иска непременно да сподели с мен бремето си. Слагам на врата си само част от гривните й и веднага почвам да се задушавам – а тя през това време пее и свири на китара, не ми е ясно как издържа.

Знаково събитие в Мае Хонг Сон е “Празникът на кристалните синове”. Целият град отбелязва с 3-дневни процесии и церемонии през април изпращането на момчетата си между 7 и 14 години да живеят като послушници в будистките манастири. Като всеки “ритуал на прехода”, и този изобразява символически раздялата с детската невинност и узряването за вярата. През първия ден шумно и пъстро шествие преминава през улиците на града, а

момчетата са облечени като малки принцове:

главите им са обръснати надлежно, лицата – силно гримирани, облечени са в ярки одежди, с пищни бижута и корони от цветя в бирмански стил. Подобни масови обреди се срещат и в други тайландски градове: някъде децата яздят коне, другаде – слонове (като в Бан Хад Сяо близо до старата столица Сукотай), трети пристигат за посвещаването си в манастира в открити коли, украсени като за сватба. Но в Мае Хонг Сон момчетата яздят раменете на бащите си и на най-близките им и яки роднини. Край тях близки, приятели, съседи и обикновени зяпачи свирят и танцуват. След церемонията в храма децата се мият ритуално и сменят дрехите си с оранжевите роби на монаси будисти. На идния ден веселието продължава, а по улиците преминава друга процесия – роднините на децата разнасят гордо своите фамилни дарове за светата обител: хранителни продукти, дрехи и всякакви стоки за бита.

Сак ми обяснява, че всяко семейство Шан, което има син, задължително го изпраща като послушник в манастир поне за седмица. След третия ден момчето само решава дали да продължи с монашеския живот, но повечето остават с месеци, дори години. Всички тукашни

вярват в прераждането

и в съществуването на добра и лоша карма. Сак, например, подозира, че ще се прероди в пиле заради пристрастеността си към борбите с петли – но въпреки това не може да се откаже от тях. Всъщност дребничкият гид шегаджия е направил забележителна кариера – родителите му Шан били много бедни и почти не е ходил на училище, но научил сам английски, разговаряйки с туристите в къщата за гости, където работел. Така проговорил и испански – Мае Хонг Сон отскоро е любимо място на испански двойки през медения им месец.

Европейците особено обичат да отсядат в еко курорта Fern Resort – в дървени къщички с покриви от листа в сърцето на самата джунгла.

Парадоксално, но тук изкарвам едни от най-шумните си дни и нощи в Тайланд. Дивата природа е поразително щедра на звуци. Отвред се разнасят всякакви свирни, произвеждани от eкзотични птици и насекоми: приличат на училищен звънец, на аларма на кола, на телефонен звън, на сирена на пожарна (тук не вкарвам в сметката грохота от изсипалия се порой през нощта, както и факта, че грамаден гущер ме събужда, тропайки с опашка по прозореца, очевидно в паника от задаващата се буря.)

Сухият сезон е към края си – в средата на април е най-горещо, включително и на север, където зимата е истински студена. С мусоните и дъждовете пристигат и комарите.

Навсякъде в храмовете вече къпят и поливат с вода статуите на Буда – това е символическият начин за  оказване на почит, за очистване от греховете и подготвяне за нов живот. Средата на април е и времето, когато тайландците посрещат

Новата година или т.нар. Сонгкран

Буквално преведено, Сонгкран значи промяна, а в Тайланд другото й име е “вода”. В навечерието на Сонгкран настроението е приповдигнато, надеждите са набъбнали, а пагодите и ступите са пълни с вярващи. Затова в светилищата са измислили хиляди изобретателни начини за правене на дарения – пишеш името си на тухли и на керемиди за нов градеж на храма, на ленти за украсата му – и така си купуваш молитви за благополучие.

Впрочем в будистките храмове има повече злато, отколкото, изненада!, накуп във всичките швейцарски банки.

Местните купуват златни листчета, наред с цветята, свещите и ароматните пръчици, и ги лепят по статуите на Буда, додето се образува плътна облицовка от чисто злато – това е един от многото начини да благодарят на своя Бог. Другият е като му поднасят лотоси – смята се, че това е цветето на Буда, защото винаги е чисто и прелестно, макар да вирее в заблатени и мръсни води. Изобразяват Буда най-често в поза “лотос” със скръстени крака поради същата причина – дори и седнал в тинята, той е недосегаем за нея.

А аз, макар за трети път да съм в Тайланд, започвам чак сега да добивам по-ясна представа за историята и религията му – при предните си две идвания стигнах само до плажовете, нощния живот, местната кухня, масажите и шопинга. Но старите столици на Север (Сукотай и Аютая) са по-въздействащи дори от действащите храмове – съблечени от златото си, разтоварени от преходните дървени покриви. Останал е само камъкът и вековните дървета, чиито огромни коренища са също вид светилища с вплетени в тях малки Буди. Гигантските каменни статуи на Буда сред руините на огромния исторически парк Сукотай, първата столица на Тайланд от XIII век, вдъхват дълбоко омиротворение и покой.

Част от парка Сукотай (на 70 кв.м) е храмът Сисавай с внушителните му “царевични мамули” в хиндуистски стил. Тъй като е построен от кхмерите, чиято империя някога се е простирала и по тези земи (столицата им с прочутия Ангкор Ват е в съседна Камбоджа), Сисавай първо е бил

хиндуистко светилище, впоследствие трансформирано в будистко.

Другото място, което откривам от трети опит, е Чианг Май, вторият по големина тайландски град – място с чар и характер, добре известно на западните космополити и авантюристи, но абсолютно непопулярно в България. За разлика от френетичния Банкок с неговия трафик и смог, тук размерите са човешки, строителството е ниско (завещание в традициите на старата северна култура Ланна), има музеи, уютни убежища и барове, атмосферата е приятелска и дори европейска, макар да сме в сърцето на Азия.

Колкото до Банкок – тук изживявам най-незабравимата и най-напоителната си Нова година. Посрещам обаче не 2012-та, а 2556-а (според будисткия календар) – с епохални престрелки с вода и всеобщо оливане за щастие. Сонгкран е без съмнение

най-мокрият празник в света

Традицията повелява на 13 април и през следващите два дни всеки да излиза на улицата, въоръжен до зъби – с водни пистолети и базуки, с кофички и кофи, със специални гумени раници-резервоари, с маркучи и пожарни кранове.

Никой не е пощаден от водните залпове и душовете – нито местните, нито туристите. За да те довършат, те мажат където сварят с някаква каша, подобна на хума. А най-големият екшън се случва на прочутата Коа Сон Роуд – любимата улица на западните бекпекъри в Банкок. На мен пък ми се случват още две най- неща навръх Сонгкран: правя най-рискованите и трудни снимки в професионалната си кариера (добре де, рисковани за фотоапарата ми) и държа най-убедителната реч в живота си – мокра като кокошка и омазана с кал до ушите – настоявайки пред местен таксиметров шофьор да ме откара до хотела в другия край на града.