Тунис – мозайка от море и пустиня

Охра и кобалтово синьо – това са цветовете на Тунис. Пепеляво-медните оттенъци на назъбените скалисти планини, меките овали на пустинята, руините от изоставени номадски селища в берберския Юг. Наситеното синьо – от ултрамарин до тюркоаз, върху небесния похлупак, сливащ се с безкрая на морето – в Средиземноморския Север.

Тунис е древна земя, газена през хилядолетията от пустинни племена, финикийски търговци, римски завоеватели, войнствени араби… Средиземноморска цивилизация, богата на изкуство и архитектура, огрявана от април до ноември от щедро слънце, ухаеща на цъфнали жасмини и маслинови дръвчета,

пъстра като тукашните керамични мозайки

и купчините подправки по сергиите на старата градска медина, огласяна от напевните молитви на мюезина…

Тунис е емоция, която си струва да се види със сърцето. С директните чартъри на Емералд Травел от София имате тази възможност всяка сряда от 19 май до 20 октомври 2021.

Ако сте като мен и обичате да опознавате страните и културите през храната, Тунис е вашето място. Тук храната е на пиедестал – прясна, обилна и вкусна, хем част от ориенталската класика, хем със собствен характер. Най-емблематичното местно ястие е една скромна закуска, която тунизийците са превърнали в произведение на изкуството – т.нар. брик а льоф. Това е нечовешки вкусен специалитет, представляващ поширано яйце и зелени подправки в баничка от тънки точени кори с триъгълна форма. Брик се яде винаги с ръце, след като хрупкавата му среда се дупчи с вилица и полива с изстискан лимон. Рохкото яйце отвътре се разлива щедро по брадата и ръцете ти – ако не внимаваш много. Тази тестена пирожка може да е пълна още с морски дарове или с агнешка кайма, с говеждо или с зеленчуци, но дори и най-семплият й вариант е божествено вкусен.

В традиционната тунизийска кухня дефилират още поне сто вида кускус, тажини с макарони и телешка кайма, прясно агнешко, камилско месо, морски дарове (октоподи, калмари, миди, скариди и риби), плътни супи с булгур и нахут, разнообразни мезета и най-традиционното сред тях е т.нар. берберска салата „мешуя“. По популярност тя се равнява на нашенската “шопска”, но се прави с печени на скара зеленчуци, най-вече чушки и лук, смляни така, че да заприличат на едро кьопоолу – с много подправки и задължителната огнена хариса (сос от люти чушки с кимион, кориандър, чесън, зехтин и лимон).

“Берберски” не е случаен лейбъл тук.

В пустинята това е другата дума за древен, отколешен. Берберите са племе, придошло в тукашните земи според някои сведения от Месопотамия (днешен Иран) още през далечния XII век преди Христа. Населяват пустинята, откак изобщо има свидетелства за живот в нея.

Все още се срещат техни наследници из Сахара, но едва ли в Тунис са останали повече от неколцина фамилии (в Мароко и Алжир са повече). Истинските бербери (не “резерватните” тип Етъра или потомците им с разредена кръв), са представители сякаш на друга, “индигова” раса – обвити в тайнственост, съхранили уникалната си идентичност и автентичност, отказващи да се приспособят към урбанизма и удобствата на съвременния бит (и затова на изчезване), някак асоциални в преднамерената си дистанция като етническа група. Викат им още “имазиген” или “свободни хора” – високи, със сини очи и остър поглед, с тюркоазени тюрбани на главите, не са мюсюлмани и не е ясно точно в какво вярват и на кого се кланят. Тия бербери няма да ги видиш в града, край хотелите или около пустинните атракциони. Усетят ли туристи, се шмугват в пясъците,

бързи и неуловими като гущери.

Не се привързват към места, домове и вещи – волни са като вятъра, който брули шарените платнища на вълнените им шатри и стърже очите и гърлото при буря. Изоставили са своите селища като Шинини, Гермеса и Дуйрет, като Зрауа в планината Дахар или Тамерза в Атлас… От терасата в прекрасния хотел Tamerza Palace, с една от най-импозантните гледки към пустинята, които съм виждала, в тихите сахарски вечери може кротко да съзерцавате изпепелените от слънцето останки на един отдавна изчезнал свят.

За нищо на света не пропускайте и още нещо с етикета “берберски” – т.нар. берберско уиски. То всъщност е чай – възсладък и ароматен, от мащерка и розмарин. Задължително върви с чашка пресни бадеми, които би трябвало да изсипете в отварата. Получава се нещо средно между закуска и напитка, която ви връща силите в жегата, за да се метнете отново на джиповете (или на камилите) и да продължите сафарито си из пустинята. И това не е единственият вид чай, който си струва да опитате. Защото Тунис е чай. Пият го задължително след всяко ядене, но в традиционния си “не-берберски” вид е зелен, пак сладък, но гарниран с прясна мента за подпомагане на храносмилането.

С берберски чай ни черпи и лъчезарната Мунджия, на която гостуваме в Матмата, за да разгледаме как живее в своя троглодитен дом.

Т.нар. троглодитни жилища

са с берберски произход и датират от прастари времена. Издълбани в сърцето в скалите, те осигуряват убежище от жегите през лятото и мразовитите пустинни зими. Мунджия ни допуска в своето чисто и примитивно домакинство, където живее с мъжа си, тримата си синове и две дъщери. Многолюдното семейство се помещава в няколко пещери, обособени като спални и кухня, които образуват кръг около нещо като “приемна” или дневна по средата. Мебелировката се състои предимно от черги, завеси и издълбани в скалата шкафове, пейки и легла. Мунджия е изпекла хляб на плоча специално за нас – топим го на едри залци в зехтин и мед.

Ако пък решите да преспите в пустинята, номадите там ще ви почерпят с бедуинско кафе. Подправката към типичното арабско кафе е кардамон. Ще ви го сварят

в джезве с ароматна розова или жасминова вода,

върху жар, заровена в пясъка – на заранта, след като сте посрещнали със затаен дъх изгрева.

Защото Тунис е и пустиня. А пустинята е пясък, фурми и камили. И бедуини върху тях. Онова, което за нас е обобщеното номади (катунари и чергари, хора без къщи и постоянен адрес), за тунизийците е определена социална група. Номадите са тунизийските роми – живеят в покрайнините на градовете и оазисите, не се делят от животните си, спят, седят и готвят на земята, не носят обувки и не щат да чуят за адаптиране към цивилизацията.

Бедуините са друга група обитатели на пустинята – ще ги познаете по черните тюрбани (на номадите са бели). Те са господарите на пясъка, повелителите на камилите. Камилата е най-скъпоценното животно тук, то служи за всичко – за превоз, вълна, мляко, месо, разменна монета (булките се купували някога с N на брой камили)…

Специална порода камили пък яздят охранителите на пътищата и държавните граници в пустинята. Караулът е поверен от векове на т.нар. туареги – племенно разклонение на берберите.

Техните камили са бързи като газели,

много високи и по-грациозни от редовите си едногърби събратя. Скоростта, която развиват, е пословично висока, но се иска изключителна сръчност да се задържиш върху гърбицата на галопираща камила. Затова туарегите са каубоите, а и “гларусите” на пустинята – тръпка за авантюристично настроени чужденки, които искат да удавят самотата си.

Истинските гларуси обаче са на изток – по Средиземноморското крайбрежие, където са курортите Джерба, Хаммамет, Монастир, Сус, Порт-Ал-Кантауи…

Там са яхтените пристанища, уютните кафенета и пушални на наргиле, каменните медини (крепости), екзотичните сукове (ориенталските покрити пазарища) с цялото им многообразие на джунджурии и сувенири, което превръща тунизийското крайбрежие в очарователно място за шляене и отмора. В момента – след всички бури и атентати, арабски пролети и жасминови революции,

в Тунис е безопасно и спокойно,

топло и разтоварващо. Човек не изпитва никакво напрежение или чувство за тревога, особено в туристическите точки далеч от динамичната и оживена столица Тунис.

В Тунис (особено в големите градове и курортите) се усеща светски и дори европейски дух, много различен от повечето арабски държави. Хората тук са хора на живота – обичат купона, доброто вино (местната продукция е на високо ниво) и добрата храна, образовани са и добронамерени. Почти всички говорят френски (в туристическите точки и английски), младите жени като правило не са забулени и са облечени по европейската мода, забавляват се редом с мъжете в заведенията (нещо, което рядко ще видите в типична мюсюлманска страна).

Тунис е също така много интересна дестинация за пътешественици с любопитство към маршрутите “off the beaten track”, за любители на адреналинови изживявания като сафарита из Сахара, походи с камили през пустинята, рали с байкове и АТВ-та, полети с делта-планери и въздушни балони, нощувки в палаткови лагери насред пясъците, неповторими изгреви и залези, срещи с бедуини, чисти, органични продукти, класно вино…

И все пак Тунис е преди всичко история. А най-интересните му древни паметници са Картаген („все пак разрушен“ на третия път от римляните), музеят Бардо с най-голямата световна колекция от римски мозайки и третият по размер в света (и много запазен) римски амфитеатър край Ел Джем. В музея Бардо в столицата Тунис наред с античните мозайки могат да се видят и изключителни образци на праисторическо, финикийско, римско и ислямско изкуство.

Руините на древния Картаген,

основан от финикийците през 814 г.пр.Хр., разрушен и вдигнат наново от римляните, пък вече се падат почти в покрайнините на бързо разрастващия се град Тунис. Днес най-внушителните останки от античния комплекс са минералните терми на Антонин и амфитеатърът на император Адриан. Картаген по времето на финикийците се превърнал в основен конкурент на Рим и именно съперничеството им е причина за три поредни войни, останали в историята под името пунически. Всяка една от тях води до поражение на Картаген, но третата завършва със сриването на града до основи през 146 пр.Хр.

Картаген е родното място и на друг митичен герой – Ханибал, който преминал Алпите със слонове. Атракциони в днешен Тунис напомнят за пълководеца и африканските животни в армията му, принудени да катерят заснежената европейска планина.

Римският Картаген бил построен на старото място при Юлий Цезар от 49-а до 44 г. пр.Хр. и се превърнал във втория по значение град в западната част на Римската империя (и център на провинция Африка с население над 500 000 души). През 698 г. бил разрушен за втори път – този път от мюсюлманите.

Друга задължителна отбивка е близкото до столицата крайморско градче

Сиди Бу Саид – свърталище на художници, бохеми, галеристи

и артисти. Терасираните му кафенета му са пълни, ресторантите работят на пълни обороти дори извън сезона, когато по тесните улички с шикозни синьо-бели къщи и цъфнали бугенвилии се шляят любопитни туристи, местни ученици, инфлуенсъри и телевизионни екипи. Тукашната запазена марка – турското синьо на портите и кепенците и ослепителното бяло на варосаните фасади – датира от 1902 г., когато френският барон Рудолф д’ Ерланже въвел тази “цветова униформа” на градчето, което днес е под защитата на ЮНЕСКО.

За оформянето на архитектурния облик на Сиди Бу Саид заслуга има и андалуският корен на неговите жители. Когато през XV век Реконкистата изтласква мюсюлманите от Испания, някои от тях се заселват в североафриканското селце, и го превръщат в един от бъдещите символи на Тунис. Колониалната епоха и близостта на Сиди Бу Саид до европейския бряг спомагат този малък ориенталски шедьовър да бъде обикнат от артистичния свят на Стария континент. Модернистът Паул Клее и философът Мишел Фуко са едни от многото имена, прехласнати по бохемският чар на тунизийския Монмартър.

По-малко познат на западните туристи е

свещеният за мюсюлманите град Кайруан

на 65 км навътре в сушата. Той е четвъртото място за поклонение след Мека, Медина и Ерусалим. Основан е през 670 г.сл. Хр. като средище на знанието и духовността около Голямата джамия – най-старият ислямски паметник в Африка. Кайруан (името му идва от „керван“) също е под егидата на ЮНЕСКО и е символ на Тунис като носител на цивилизация и толерантност. Особено интересна е системата за събиране и филтриране на вода в двора на джамията и колоните й с йонийски капители, пренесени от античните храмове и вградени в основите й – като парадоксален символ на синтеза между религиите.

Друго място на поклонение – но не религиозно, а поколенческо – свързано с киното и постмодерността – е едно местенце насред Сахара, където са останали декорите от „Междузвездни войни“.

Тук Джордж Лукас е снимал първата серия на Star Wars –

край оазисите Nefta и Touzer. Своеобразното филмово миниселце, което е оставил след себе си, днес е една от основните атракции на Тунис и е обиталище на бедуини. Тук те продават пустинни каменни рози и предлагат да си направите снимка с фенек (пустинна лисица с възголеми стърчащи уши, героиня от „Малкия принц“ на Екзюпери).

Впрочем Тунис е и кино. Много кино. Няколко серии на “Междузвездни войни”, “Английският пациент”, “Гладиатор”, “Исус от Назарет” и много други холивудски блокбастъри са снимани през годините тук. Обяснението е, че заснемането на кинопродукции в Тунис излиза много евтино, хората са гостоприемни, а пейзажите – космически.