Те са народ от почти 2 милиона души. Наричат себе си „чаваш“ или „българо-чуваш и живеят край река Волга. Твърдят, че са потомци на древните бълга­ри и езикът им е близък до прабългарския. Голяма част от чувашите са езичници. Върховният им бог е Тангра, наричан от тях Тенгри или „небесния бог Тура“. Нему при­насят и жертвоприношения.

Далеч на изток има народи, които смятат, че са наши братовчеди, че общите наши пред­ци са прабългарите, част от които преди повече от 13 века са дошли на Балканите и са положили началото на днешната българ­ска държава. Тръгнах на дългия път с идеята да открия тези народи и през техните земи да достигна до прародината на българите. Никой досега не бе предприемал подобно пътуване – 30 000 километра с кола през пустините и степите на Централна Азия, Си­бир, Алтай и Тяншан до Китай, Монголия и Афганистан.

Бе изминал около месец от тръгването ми от България, когато достигнах до земите на чувашите край река Волга.

Лингвистите уверяват, че

чувашкият език е най-близък до прабългарския

Благо­дарение на него бяха преведени тюркските думи от „Именник на българските ханове“ и надписите на две каменни ко­лони, намерени в България. Исках да чуя и запиша този език. Трябваше да открия и последните езичници сред чувашите, които принасят жертви на Бога на небето, наричан от тях Тура, а у нас известен като Тангра.

В България учените спорят дали Тангра е бил върховен бог на прабългарите, защото единственото доказателство за култа към него е полуразрушена колона с древен над­пис, намерена в Мадара. Думите, съхранени на колоната, гласят: „Канасюбиги Омуртаг е от Бога владетел… беше… и направи жертвоприношение на … Таггра … ичиргу … злато и …“

Този надпис подсказва, че поне част от бъл­гарите са почитали Тангра, а моята надежда бе да заснема чувашките жертвоприношения и молитви към същия бог.

„На границата с Татарстан, до река Черемшан, е Старо Афонкино – едно от последни­те села, в които

чувашите все още се кланят на езическите си богове,

казаха ми в губернаторството на Самара. Селото го нямаше на картата, затова ми нарисуваха подробен план как да го открия.

От часове пътят се виеше през степта, която е толкова огромна, че вместо права линия на хоризонта ти се струва, че виждаш овала на земята. Големи пустеещи полета, тук-там ниви с неузряло жито и още по-рядко гор­ски островчета и селца. Минахме край село, което се казва Суходол, след това през Исакли и попаднахме в Шентала. На площада пред кметството стоеше традиционният за района паметник на Ленин, сочещ на изток. Обграждаха го плакати, които предупреж­даваха за вредата от тютюнопушенето и алкохола.

Очакваха ни. От кабинета на губернатора на Самара явно ги бяха предупредили, че ще дойдат българи, и лично заместник-кметът Николай Дементиев се бе ангажирал да ни посрещне и по междуселските пътища да ни заведе до Старо Афонкино. Селото се оказа на няма и 60 минути път при скорост 120 километра в час (с колкото караше бя­лата волга на заместник-кмета пред нас).

Разхвърляно, бедно село.

Повечето сгради са от сиви тухли или дърво. Малко от ули­ците са асфалтирани. Бялата волга, а след нея и ние спряхме на поляна, която явно беше центърът на Старо Афонкино. След секунди се чуха викове, музика и вратите на единствената по-голяма сграда наблизо се отвориха широко. Над нея имаше табе­ла „Селски дом на културата“, а от вратите започнаха да излизат жени и мъже, облече­ни в народни носии, в които разпознах и руски, и български елементи. Отпред вър­веше красива девойка, която ми поднесе хляб и сол.

Оказа се, че това е местният танцов ансам­бъл. Говореха и пееха на чувашки, а аз нищо не можех да разбера. Помолих да ми превеждат на руски, а ня­кои от местните се учудиха: „Ама нищо ли не разбирате? Нито една дума? Нали сте българи?“ Обясних им, че за съвременния българин е много по-лесно да разбере сла­вянските езици, отколкото чувашкия.

Честно казано, с нетърпение чаках да за­върши музикалното приветствие, защото знаех, че същия ден на свещено място наб­лизо ще има молебен и жертвоприношение, което местните наричаха „учук“. Празнуваха „уява“. Успяхме да заснемем един ден от неколкоседмичните празненства, традицион­ни по времето, когато земеделската работа е приключила, нивите са засети, а хората чакат новата реколта.

„Сега земята е бременна и не трябва да я безпокоим, а да правим жертвоприноше­ния „учук“ с молба за добра реколта, да се запази добитъкът и за здравето на хората от селото“, разказа ни възрастен чуваш.

„Бог Тенгри обича бели дарове“,

каза дядо­то, наведе се и докато мълвеше молитва, ритуално умъртви жертваната гъска Птицата беше изцяло бяла, а крилете й – завързани с червена лента. Други чуваши вече бяха запалили огън под три котела и ги бяха напълнили с вода от реката, която тече край свещеното място, наричано от тях „капище“ или „киреметище“.

„Това място е свято, тук е забранено хората да ругаят, да се карат и да се бият“, разказа Надежда, жена на около 60 години, която беше „келепусе“ – главен молител в цере­монията на жертвоприношението. „Навре­мето тук имаше старо свещено дърво и мястото беше насред непроходима гора, но при социализма изсякоха всичко“, обясни тя. Хората от селото обаче продължили да изпълняват ритуалите си на същото мяс­то. И сега се подреждаха в полукръг около символична трапеза. На тревата пред тях върху кърпа бяха положени питка, сварено яйце и чиния с каша от жито, просо и овес. Надежда извади странно закривен нож и докато мълвеше нещо, изряза кръг в среда­та на питката. Отряза и парче от края.

Счупи наполовина яйцето и го положи заедно с резените хляб в дървена лъжица.

Изправи се и започна да се моли на бог Тенгри, нари­чайки го „Султи тура“ („Върховния бог“).

Видях чинията с кашата и си спомних, че при всички прабългарски погребения археолозите намират съд с течна храна, но не знаят каква точно е била. Може би е била точно такава каша – от няколко вида житни култури. Обясниха ми, че кашата е задължителна при тези ритуали, както и чорбите. В кулминацията на празника ос­вен гъска се колят още кон, теле, овца и патици.

Молитвата продължи дълго. Надежда не знаеше целия текст наизуст и го четеше тетрадка. В церемонията участваха само най-възрастните хора от селото. Осъзнах, че кадрите ни може би ще са уникални, тъй като след като това поколение си отиде, едва ли ще има кой да продължи традицията. Както в България, повечето от младите тук са се преселили в градовете, а в селата са останали единствено старците.

Гледах лицата на хората. Бяха различни от нас. Имаха силно изразени монголоидни черти. Черепите от прабългарските погребения в България показваха, че

древните българи са били с много слаба монголоидност

Колкото при немците и французите например. Слушах и езика им. Според лингвистите чувашкият е реликтен тюркски език, какъвто са говорели хуните, хазарите и вероятно прабългарите. Но за последните не беше доказано. Намерените в България два ка­менни прабългарски надписа с тюркски думи, изписани с гръцки букви, съдържат основно военна терминология и не по­казват на какъв език са говорели хората у дома си. И в съвременния български език военната терминология е основно от чужди думи – рота, полк, бригада, корпус, батальон, армия, флота.

Може би бяха прави тези от местните учени, които твърдяха, че чувашите не са точно потомци на прабългарите, а на родственото на българите племе „савири“ или „сувари“.

Повече от век чувашките учени доказват родството си с българите. Чувашия е една от републиките на Руска­та федерация. Снимах чувашите езичници извън Чувашия, защото в самата републи­ка основната религия е православното християнство. Православието им е нало­жено със сила от руснаците през XVI—XVII век. Езичеството са съхранили само тези родове и семейства, които,

за да избегнат насилственото покръстване, са се скрили в непристъпни места

и там са създали нови села – като Старо Афонкино.

Това, че сме българи, ни помогна и в столи­цата на Чувашия – град Чебоксари, където успяхме да съберем в една зала най-изтъкнатите им учени.

„Най-близките аналогии между България и Чувашия са в народните носии“, каза на сре­щата етнографът професор Пьотър Денисов. Той ми показа снимки на техни носии, които почти съвпадаха с тези от Североиз­точна България. Проф. Денисов твърди, че ако българските учени искат да изследват митологията на прабългарите, трябва да дойдат в Чувашия и да се запознаят със съх­ранените от древността обреди, молитви и легенди.

Лингвистът професор Николай Егоров смя­та, че прабългарите са говорели тюркски език, чийто най-характерен белег бил ротацизмът – замяната на звука „з“ със звука „р“ в думите. Например както ние, в България, наричаме една риба „шаран“, на същата риба в Средна Азия й казват „сазан“.

Чувашите смятат, че са наследници на Волжка България. Историците разказват, че първата държава с името България била създадена през 632 година от хан Кубрат. Според чувашките учени дотогава българи­те и предците на чувашите живеели заедно. След смъртта на хан Кубрат синът му хан Ас­парух повел част от българите на запад към река Дунав, а брат му Котраг с други бълга­ри и предците на чувашите тръгнал на Се­вер към река Волга. В средното течение на тази река била създадена Волжка България, която просъществувала до XIII век, когато била завладяна от монголо-татарите. От десетилетия учените от Чувашия, Татарстан и Башкирия спорят коя от тези републики трябва да бъде призната за приемник на Волжка България.

На срещата в Чебоксари археологът до­цент Борис Кохофски ни показа керамика от Волжка България, която съответства на керамични съдове от Дунавска България. „Като цяло обаче Чувашия е бедна на архео­логически паметници от времето на Волжка България“, призна доцент Кохофски. Причи­ната е, че

днешните чувашки земи са били само периферията на Волжка България

Основната й територия е била в съседните републики и области на изток и югоизток. „Има много общи традиции в България и в Чувашия – например сурвакането“, каза ис­торикът акад. Николай Петров. „Думата „сур“ означава празник на древнобългарски, но днес и дунавските българи, и чувашите са го забравили“, добави академик Петров. Той разказа за техния празник „сургури“, който – точно какато „сурва година“ при нас – е об­ред за посрещане на новата година.

„На този ден – „сургури“ – младежите се съ­бират и на групи обикалят всяка къща в се­лото. Влизат в дворовете и пеят песни със заклинания, а стопаните ги даряват“, разка­за ученият.

Чувашките академици и професори дълго обясняваха какво било общото между тех­ния народ и българите, докато не поставих въпроса за прародината ни. Откъде са дошли българите. В България не успях да получа еднозначен отговор на този въпрос и затова тръгнах на дългото пътуване на изток. В научната ни литература са изброени 17 хипотези за произхода на българите и затова реших да попитам чувашите. Но точно този въпрос предизвика реакция, след която започнах да се притеснявам за здравето на някои от достолепните възрастни учени. „От Алтай сме“, повтаряше един от професорите, като целият се разтрепери. „От Западен Сибир“, смяташе друг.

„Българите са тръгнали от Памир и Хиндокуш,

не можете да отричате историята“, настояваше трети.

На един от учените от вълнение започна да му тече кръв от носа. Особено след като етнографът професор Алексей Трофимов заяви, че във всичките езически ритуали на българо-чувашите прозира религията зороастризъм и че прадедите ни са били силно свързани с иранците. „Дори името на хан Аспарух не е тюркско, а е иранско и е от зороастрийската митология“, настоява­ше професор Трофимов. Зороастризмът е религия на иранските племена, привърже­ници на култа към Заратустра.

Точно връзката с древна Персия и многото ирански думи в чувашкия език бяха най- трудни за обяснение от учените. Освен Тангра или Тура в езическата им религия има и други богове – като покровителя на животните, когото чувашите наричат Пихампар, а при персите същият бог се казва Пейгамбар. Или покровителят на домочадието Пирешти, който съответства на пер­сийския Фереште. На бирата чувашите каз­ват „сара“, персите наричат младото вино „шире“, а ние, българите – „шира“. Майстор на чувашки е „аста“, на персийски – „остад“, а ние сме използвали думата „уста“ (както при уста Кольо Фичето). Учените ми изреди­ха още много персийски и индийски думи в чувашкия език, както и елементи на зороастризма в чувашкото езичество, особено в погребалните обреди.

Вместо отговори срещата ми с чувашките учени предизвика още повече въпроси, чи­ето обяснение трябваше да потърся още по на изток – първо към Татарстан и град Болгар – първата столица на Волжка България, а след това в Азия.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара