Яли ли сте тортелини? А знаете ли, че те произхождат от малко градче на брега на река Минчо в Северна Италия. То се казва Валеджо сул Минчо и всяка година там се организира фестивал, посветен на тях. Другото им име е „възел на любовта“, защото легендата за създаването им разказва за неразривната любов между речната нимфа Силвия и красивия пълководец Малко.
Само поглеждам чинията и едва се въздържам да не се нахвърля върху нея. Първо обаче трябва да направя снимка. За да документирам кулинарното съвършенство, на което предстои да се насладя, и за да ви я покажа, докато ви разказвам тази вкусна история.
Това са известните тортелини (или „тортели“, както ги наричат местните хора) от Валеджо сул Минчо.
Минчо е широка и буйна река, която започва от най-голямото италианско езеро – Гарда, и 75 км по-надолу от него бързите й води се вливат в реката По. Валеджо е живописно градче на бреговете на Минчо, известно със средновековния си замък, издигнат от династията Скалиджери, и един от най-красивите паркове в Италия – обширният парк градина Сигурта.
Истинската слава на Валеджо обаче се дължи на факта, че е родното място на тортелините.
Нали се сещате? Кръговете, изрязани от паста и напълнени с разнообразни вкусни пълнежи (като прошуто, манатарки, спанак и рикота), а след това прегънати и слепени, като краищата им биват кръстосани и притиснати един върху друг.
Докато още живеех в Лондон, често купувах тортелини от секцията с прясна паста, която ще намерите във всеки британски супермаркет. От тях ставаше бърза и вкусна вечеря. Няколко минути във врящата вода и тортелините вече димяха върху чинията, даващи ми илюзията за домашно приготвена храна.
След като се преместих в Италия преди почти две години, никога не пропусках възможност да опитам местните тортелини – все пак това е страната, в която са били създадени. Не знаех обаче, че действителното им родно място е само на около час път от Виченца – градът в Северна Италия, където понастоящем живея със семейството си.
Щастлива случайност тази пролет ни отведе до Боргето сул Минчо – красиво селце, кацнало на реката точно до Валеджо сул Минчо. Бяхме на разходка в парка градина Сигурта и след това продължихме безцелно с колата напред, докато изведнъж се намерихме на голям средновековен мост, от който се разкриваше красива гледка.
Насред сините бързи води на река Минчо се издигаха стари водни мелници. Лебеди плуваха в реката около тях. Гладна чапла прелетя над нас и се спусна към водите в търсене на правилното място да си улови риба или две.
Разпаленото ни любопитство ни накара да продължим напред и след пет минути вече се спускахме по пътя, заобиколен от цъфнали праскови, право към сърцето на Боргето.
Малък дървен мост свързваше речния бряг с полуостровчето, на което се издигаха водните мелници. Впоследствие разбрах, че на 30 май 1796 г. по този мост е крачил самият Наполеон в кампанията си срещу австрийската армия по тези места.
Сега мястото беше тихо и идилично. Водните мелници бяха превърнати в ресторанти и масите им над речните води бяха пълни с хора. Големи черни табели поставени на калдъръмената настилка приканваха минувачите да опитат местния специалитет – тортелините.
Беше следобед, никакво време за късен обяд или за ранна вечеря, а и за нас беше време да се връщаме назад към Виченца, но преди да седнем отново в малката си червена кола, аз се обърнах към мъжа си и му казах „Трябва да се дойдем тук отново“.
Същата вечер се зарових онлайн и когато прочетох, че тортелините са били сътворени на това място още в 13 век, решението ми да се върнем там се превърна в план. Местната легенда за речната нимфа Силвия и нейния възлюбен Малко още повече засили притегалната сила на Валеджо и Боргето. Според нея Силвия била орисана да се превръща в грозна бабичка, ако някога напуснела най-дълбоките кътчета на реката. Тя се влюбила в Малко, капитан на военния лагер, който местният граф бил заповядал да се издигне на речните брегове, за да защитава Валеджо от набезите на противникови войски. В знак на вечната си любов си към него Силвия дала на Малко кърпичка, вързана на възел. След това в легендата се преплетоха ревност, обвинение за предателство и повече обрати от съвременен сериал, но важното бе, че в крайна сметка истинската любов между Силвия и Малко победи. Оттогава-насам местните жители правят тортелини, които по формата си напомнят вързана на възел кърпичка, а легендата обяснява нарицателното им име – „Възел на любовта“.
В днешно време Валеджо е известен с работилниците си за тортелини, където стотици хиляди „възли на любовта“ се правят ръчно ден след ден. Те се продават в деликатесни магазини из Италия и при продажбата им се подчертава, че са от Валеджо. Фестивал на тортелините се организира всеки юни, когато стотици техни почитатели пристигат във Валеджо и се събират около маси отрупани с тортелини и опънати по продължение на средновековния мост Висконтео.
И така, в един ясен съботен ден поттегляме обратно натам. Един час шофиране отлетява бързо по магистралата, свързваща Венеция с Милано. Напускаме я на изхода за Пескиера дел Гарда и лъкатушни пътища ни отвеждат до нашата цел. Колата се спуска през центъра на Валеджо, подминава средновековния замък на Скалиджерите и ето пред нас се открива великолепният мост Висконтео, дълъг 650 метра, който свързва двата бряга на Минчо от 14 век насам.
Паркираме колата право на моста до редицата други коли, оставени там. Да, на средновековния мост може да се паркира безплатно. Не мисля, че колата ни някога е била паркирана на друго място с толкова богата история и такъв прекрасен изглед едновременно с това. Оставяме я да се пече на силното слънце, махаме на приятелите си, които са пристигнали преди нас, и поемаме надолу към водните мелници на Боргето, превърнати в ресторанти.
Улиците на Боргето са пълни с местни жители и туристи от Италия и цял свят. Въпреки това селцето е спокойно и приятно за разходка. Никой не се блъска, не те гони да си купиш това или онова, никой не е припрян. Това не е изтърканата Италия на музеи и монументи, които всеки се чувства длъжен да отметне от списъка си със задължителни места. Това е спокойната, красивата, истинска Италия с вкусна храна, където времето тече бавно и те изпълва с душевен покой.
Виждаме рибар с гумени ботуши до бедрата, застанал в средата на широката река. За улова си той се състезава с лебедите и патиците, които се гмуркат в реката, излизат на брега, разтварят крила и пляскат по водата и просто създават най-красивите моменти за правенето на снимка.
Цъфнали глицинии са обсипали всички огради и кейове. Нежният им аромат се носи във въздуха.
Обяд е и един друг аромат ме привлича по-силно от тях. „Време е за тортелини!“, си казваме и тръгваме да изберем ресторант.
Ресторантите са много и вече са позапълнени, така че влизаме в първия, в който има място за групата ни от четирима възрастни и три деца. Превеждат ни през ресторанта и излизаме на терасата. Дълга и тънка, тя се врязва в реката и открива прекрасен изглед към дървения мост и обсипаната с глицинии тераса на съседния ресторант.
Дават ни менютата и бързо прелиствам страниците, за да намеря тази с блюдата с тортелини. Изборът е голям, но най ме радва това, че мога да поръчам микс от тортелини за 12 евро и така да опитам пет различни пълнежа.
Традиционният пълнеж на тортелините от Валеджо е смесица от говеждо, свинско, пилешко, лук, моркови, целина, розмари, вино от Бардолино и галета. Всичко това се сварява и след това смила за получаването на меко тесто. Другите пълнежи, които ресторантът предлага, също звучат отлично. Например: радикио и горгонзола, тиква с масло и градински чай.
Тортелините пристигат и са вкусни до облизване на пръстите и мляскане с уста.
Никога не съм обичала особено радикио, а сини сирена не вкусвам въобще. Въпреки това тортелините, пълни със смес от тях, са толкова вкусни, че се разколебавам в твърдите си кулинарни внушения. Всяка хапка паста и пълнеж ми разкрива нови усещания. Преди да се усетя и чинията пред мен е съвсем празна, ако не броим следата от зехтин, с който тортелините бяха полети.
Оставаме на терасата още дълго време. Гледаме как рибите се стрелкат в прозрачната вода. Ароматът на глициния долита до нас от съседния ресторант. Поръчваме си десерт и кафе. Обслужването е леко неизпипано, даваме поръчка два пъти, защото първата сервитьорка нещо се обърква. Гледката, вкусът на тортелините, ароматът на глицинии, свежестта на реката, която тече около нас, си заслужават всичко това.
След обяд по лъкатушна пътека изкачваме хълма, на който стои полуразрушеният средновековен замък на династията Скалиджери. Радваме се на красивата панорама, проследяваме Минчо по пътя й към река По, говорим малко, припичаме се много на лъчите на следобедното слънце право над нас.
Мисля си за нимфата Силвия и нейния възлюбен Малко. За техния възел на любовта. За всяка тортелина, която с формата си пресъздава обещанието на тази любов.
Моментът е съвършен.
–––
Роси Игнатова е българка от Варна, която пише блог Rossi Writes за живота си в Италия, Англия и България. Прочетете други нейни текстове на адрес www.rossiwrites.com и се свържете с нея във Facebook – https://www.facebook.com/rossiwrites/
0 Коментара