Трудно може да се разкаже за Венеция. Най-добре разказват снимките – кафенета от XIX век; малки скрити площади, които изскачат неочаквано; ветрила и маски; импровизирани улични концерти; както и стрелки, нарисувани върху фасадите на къщите, които показват основните посоки, в които трябва да се върви; карнавални шествия и все по-малко гълъби.
Фотографии Живко Джаков, Оля Стоянова
Сега, почти в средата на зимата, Венеция я изпраща с фестивал. Карнавалът – това са онези две-три седмици през февруари и началото на март, когато по мостовете и площадите се разхождат туристи в приповдигнато настроение и местни обитатели с маски. Това е времето, през което Венеция се разделя със зимното настроение и се подготвя да посрещне пролетта.
След като през 1797 г. Наполеон завладява града, традицията да се празнува карнавалът е прекъсната за повече от 200 години. През последните години, изглежда, всички се опитват да наваксат пропуснатото.
Затова човек има усещането, че трафикът по Канале гранде никога не стихва, а туристите бързат да запечатат всичко на снимки. Венеция очевидно е красива по всяко време, но за карнавала градът е и празничен, и еуфоричен. В момента дори е трудно да се различи истинският град от романтичната представа за него. Нищо че Анди Уорхол твърди, че ако има
нещо красиво във Венеция – това е… “Макдоналдс”.
Това изказване винаги е възмущавало много хора. Защото за пищните декори на Венеция може да се говори много. Защото списъкът на забележителностите тук включва 350 моста, 170 канала и 170 църкви. Защото на всяка крачка може да се види странна смесица от всякакви архитектурни стилове: готически фасади и редом до тях богати ренесансови орнаменти, по-нататък арабски стилове и още, и още. А карнавалът добавя към всичко това още цветове. За две-три седмици.
За страниците на един вестник няколко пъти ми се е налагало да подбирам от архива на Ройтерс кадри от карнавала, без да съм стъпвала там. Обикновено са ми трябвали не повече от една-две снимки, а попадах на стотици кадри, толкова добри, че ставаха и за фотоизложба.
Откриването на най-подходящия кадър беше мъчително – всички фотографии бяха толкова добри, че изборът се превръщаше в много трудна задача. Защото още с първите снимки от карнавала човек попада на друго място и друго време – сред театралните жестове на хората, които надничат зад маските, сред пищния реквизит, шарените тълпи на фона на гондолите или бароковите форми на базиликата “Санта Мария дела Салуте”. Всяка снимка беше като картичка – невъзможно красива, даже някак прекалено… Аз се чудех колко ли време е трябвало на фотографите да уловят точния къдър – точно този жест, точно тази полуусмивка, точно този поглед на очите, които надничат зад маската…
Истината е, че когато човек отиде във Венеция може да се почувства само по един начин –
като фотограф на пълен работен ден.
Снимка на всеки ъгъл, детайл, панорама, портрет и пак отначало. Снимат всички – възрастни японски двойки, хлапета на по десет години, влюбени, които обаче покрай любовта не забравят и фотоапарата.
Личната ни скорост е 400 кадъра на час. 1600 кадъра за 4 часа. После батерията на фотоапарата падна и най-после можехме да разгледаме Венеция.
На един от прозорците на площад “Писани” се показва момиче, което невъзмутимо изтупа един по един белите чаршафи върху главите на тълпата. По някое време от съседните прозорци й подвикват “Анджелика, Анджелика”, тя се засмива и маха с ръка, а в следващият момент към нея се насочват десетина фотоапарата. Анджелика обаче явно е свикнала всеки ден под прозорците й да се разхождат хиляди хора, защото продължава със смях да тупа бельото.
Местните хора явно са свикнали с целия блясък на карнавала и дори правят опит да живеят нормално с всичките тези туристи на главата си. Защото тълпата по тесните улички изобщо не намалява, а гондолиерите са уморени и следобед спират да пеят. Една продавачка на венециански бухти ни каза рецептата за сладкиша, но сподели, че от началото на карнавала до края сигурно е продала цял тон от бухтите и вече не може да ги гледа.
През цялото време, докато уж се разхождахме по малки улички и странични площади, имахме усещането, че така трябва да е изглеждало
вавилонското стълпотворение.
Не, не заради многобройните наклонени кули и камбанарии във Венеция… А заради възможността веднъж да си говориш с уличните продавачи на маски на английски, след това да те заприказват на руски, после да си купиш билет за музея на немски… Като доказателство, че това чувство не е преувеличено, привечер откриваме две хлапета, които седят на студения праг на една от къщите, слушат хората, които преминават до тях и да обявяват на висок глас: „испански”, „английски”, „френски”… И ние си мислехме същото и отбелязвахме всяка реч. Само че на ум.
Иначе според статистиката, днес Венеция е толкова популярна, че едва смогва да се справи с пристигащите 20 млн. туристи годишно. Въпросната статистика обаче нищо не казва по въпроса как са разпределени тези туристи, защото от това, което виждаме, по-скоро ни се струва, че всички хора се струпват тук едновременно – по време на карнавала.
Какво още? Да, по време на карнавала във Венеция е безбожно скъпо. Във Венеция се плаща за всичко. От храната на гълъбите на площад „Сан Марко“ до посещението в базиликата. Венецианците имат нюх за тези неща. Някога в основата на венецианското богатство е седяла търговията с морски продукти като риба и сол от лагуната.
Но пък ако човек е решил да види потъващия град, то най-добре е да дойде точно за карнавала. В продължение на векове композитори, художници и поети са търсили спокойствие, вдъхновение и тишина във Венеция.. Сега последното, което може да се намери тук е спокойствие,
но пък има толкова много цветове.
И така – гондолиери, които гръмогласно се поздравяват през каналите “Чао, Марко” и “Чао, Антонио”, лабиринти от малки улички, аромат на венециански бухти, който се разнася от пекарните, средновековни църкви и задължително наклонени камбанарии, малки олтари, поставени направо на улиците и продавачи на суверини, които крият умората си зад пъстри маски. Празник.
0 Коментара