Всеки ден тук започва с някакъв слаб, далечен тътен, който до 6 ч. се превръща в яростен грохот от гласове, клаксони, скърцане на велосипедни вериги, гръмовно изнасяне на маси, чиито крака се влачат по тротоара. Хоров микс от писукания, цвърчене и вой на затворени в клетки птици, които до обед ще загубят живота си в някой ресторант или частен дом.
Във Виетнам има над 500 национални ястия, които играят голяма роля в местната култура и начин на живот. За авантюристичния и смел гастрономически изследовател това е едно по-скоро стресиращо пътешествие. Едно стремително спускане по хлъзгавите камънаци на кулинарната стълбица, един кошмар и същевременно рай, бунт срещу общоприетите критерии за това кое е приемливо и кое – не.
И докато слънцето изгрява над Хо Ши Мин (или Сайгон, както е по-известен), а лъчите му прогонват настойчиво мрака от малките, тесни улички, именно оттам се надига един нов шум – тракане на канчета, баки, делви, буркани, гърнета и изобщо всякакъв вид посуда. Облаци пара димят над тенджерите, където се готви ориз или ври супа, от всеки ъгъл се носят всевъзможни миризми, а острият дъх на вездесъщия рибен сос си пробива път до всеки от тях. Амбулантните търговци бутат своите колички, изкусно адаптирани за разнокалибрен вид търговия. От тях продават варена царевица и супа, скара на колела с току-що изпечени меса, подвижни фреш барове, отрупани с купища чудати на вид плодове. Други изкушават с лепкави блокчета
пържен ориз, хрупкави насекоми и тарантули
със захар и сол или с чесън и подправки. Пържат се, докато краката им почти почернеят, което значи, че съдържанието на корема няма да е толкова течно. Представляват идеална алтернатива на месото, евтин и изобилен източник на протеини, аминокиселини и микроелементи. Неслучайно ги наричат „шесткракият добитък“. Но те трябва да се прокарат с нещо. Вгледайте се в планината от плодове под титаничния слънчобран, окачен на количката – бута я възрастна дама, толкова дребна, че само острият връх на конусовидната й сламена шапка се подава над артистично подрязания ананас, който увенчава върха на грамадата. Компания й прави весел френски шансон, пронизващо виещ и разтеглен от постоянното пускане. След всичко това ви става ясно, че нямате друг избор, освен да станете от леглото в зори, защото само огромна доза сънотворни може да ви спаси от неприлично ранното събуждане на Виетнам. А аз, като истински пътешественик, не искам да го пропускам (е, може би до третия ден – после става малко изтощително).
В напъпилата утрин навън въздухът е все още прохладен и след чаша кафе се отправяме към най-голямото тържище в Сайгон – Бен Тан. И макар чудовищно обширните му зони за сувенири и всякакви стоки да изискват фриволни умения за пазарлък от страна на туристите, хранителните му сектори са прекрасно място за евтина и вкусна закуска. А
от Лао Кай на север чак до река Меконг на юг това е супата „фъ“
на първо място. Трудно е да се преувеличи важността на това емблематично за виетнамците ястие. Голямата купа телешка или пилешка супа с оризови нудли и много зелени подправки се сервира навсякъде, от сутрин до вечер, от понеделник до неделя. Аз седнах в обособения food-court на пазара сред сергиите и си поръчах там фъ. Той има стотици разновидности, но когато видя, че съм турист, набитата виетнамка насреща ми реши да ме удостои с „пълна програма“ и прибави към нудлите джинджифил, кориандър, босилек, люти чушки, листа мента, анасон, лук, а накрая и рибена паста.
Храненето навън тук е традиция
и не е запазена територия само за богатите или пък единствено за специални случаи. Всяко свободно пространство може да се усвои като ресторант – от входа на частна къща, където сядате на ниско столче и се радвате на домашна храна, до ексклузивните ресторанти, където сервират истинска гурме кухня. Но ако искате да усетите автентичния Виетнам, по-добре се придържайте към улицата.
Там пърпорят стотици мотопеди, понякога натоварени с цялото семейство (четирима-петима, без бебетата), скутери с елегантни млади дами, чиито черни дълги коси се веят зад тях, изчезвайки зад ъгъла. Възрастен велосипедист с тънки като щеки крака и кожа, загоряла от ежедневното въртене на педалите под силното слънце, спира до тротоара, спуска стойката и се изляга наопаки върху колелото си: простира глезени върху задния калник, намества се на седалката, сбутва рамене в рамката на кормилото и отпуска глава в предния кош, за да се отпусне в следобедна сиеста с шапка на лицето. Шумът, клаксоните и виковете наоколо са оглушителни, но това по никакъв начин не може да смути дрямката на велосипедиста.
Разходката ми извън Бен Тан се превръща в разходка през вековете. Независимо че окупацията от чужди държави отдавна е минало, някои влияния от иностранното господство са видими, но нито едно не е по-добре прието от
френското, най-вече в лицето на тяхната багета.
За френския хляб винаги има „запазено място“ на улицата: продава се в кошници сутрин, а малко по-късно – под формата на хотдог с щипка локална ексцентричност: кренвиршът го няма, но е заместен от пастет, кайма или сушено месо с добавки като виетнамска туршия, наситнен кориандър, кисели краставички, много чили и неизменния рибен сос. Питам продавача как този пастет оцелява в 30-градусовата жега (или по-точно как някой може да оцелее, след като го консумира), а той ми отвръща, че щом веднъж човек си зададе този логичен въпрос и не успее да си отговори, а докато се е чудил, е останал жив, значи от отговор няма смисъл.
След цял ден шляене из Сайгон, нощта пада рано – типично за страните близо до Екватора. Спускащият се мрак служи като извинение на всички да отворят първата бутилка бира.
Виетнам се слави като страната с най-евтината бира в света –
0.5 л. за 17 000 донги, което означава някъде към 70 стотинки. Онова, което човек трябва да търси обаче, е надписът Bia Hoi – в превод жива или прясна, непастьоризирана бира, която обикновено е и наливна.
С тази мисъл се отпускаме на пластмасовите столчета в едно улично заведение и, отпивайки от високите халби, наблюдаваме сайгонския хаос със смесени чувства: тийнейджъри с перчеми над лицата профучават край нас (съвсем по азиатски) на модерните си японски велосипеди, наперени младежи с гелосани назад коси разхождат под ръка дребни, изящни девойки на високи токчета и с оскъдни бюстиета. Фактът, че на масата ни има и няколко момичета, никак не притеснява три елегантни госпожици, които на лош английски питат дали бихме се включили в някои двусмислени креватни инициативи. Упоритите госпожици трудно се отклоняват от набелязаната цел и вадят джиесемите си с електронни преводачи, за да са сигурни, че знаем какво отказваме.
След като сервитьорът се намесва и ги отпъжда, той на свой ред решава, че заслужава награда, предлагайки ни биреното си мезе: сладко къри с кокосово мляко, лайм, чили и лимонена трева, сервирано върху хрупкави брускети. Е, поръчваме го, заедно със салата от стебла на лотус. Виетнамците са влюбени в това растение и то присъства буквално навсякъде – в кулинарията, в изкуството, в цялата им култура, символизирайки чистотата и съвършенството. Третата бира обаче изисква по-солидна подкрепа и я получаваме под формата на сач с още цвъртящи в сусамово олио
морски деликатеси: риби, змиорки, миди
с гъби, рибен сос и щедри резени зеленчуци и плодове.
На път за хотела ни пресреща (в буквалния смисъл) амбулантен търговец с обичайния хранителен щанд на колела. Завъртял педалите към вкъщи, но не можал да удържи триколката на завоя, където пресичаме, и „спира“ в нас. Виетнамците по принцип са „мили и нахални“, но когато вината е тяхна, става направо ужасно. Няма шанс да се отървеш от прегрешилия, без да приемеш без пари част от онова, което предлага за продан. В случая човекът продаваше чисто и просто сармички: печена кайма, увита в лозови листа. Подари на всекиго от нас по две бройки – с пояснението, че това е „типично виетнамско ястие, местен специалитет“. Докато отхапвахме сармите, очакваше удивените ни и възхитени погледи и възклицания, но остана разочарован – как да му обясниш, че на другия край на света, на Балканите имаме абсолютно същия специалитет.
Седейки по откритите площади на Сайгон, човек може да си купи не само храна, а и самобръсначка, часовник, тениска, наркотици, момиче, Луната… и всичко на половин цена!
Виетнамците имат предприемачески дух, голям колкото Тихия океан
(и са го доразработили още малко), водени от презумпцията, че щом си турист, значи си богат, а щом си богат, значи задължително искаш да се разделиш с парите си. Но когато разберат, че да изкарат от теб нещо е като да получат пари от застрахователна компания, те вежливо се отдръпват. Проблемът е, че след 10 секунди се появява нов ентусиаст, яхнал велосипед, натоварен с всякакви боклуци, който иска да ти продаде ей сега Айфеловата кула или (срещу скромната сума от 4000 донга) да ти изчисти ушите „извънредно професионално – там на площада“. Всичко това е породено от
двойственото лице на Сайгон – мизерия и богатство,
бедняшки и заможни квартали, схлупени постройки, в които сервират супа, редом до лъскави магазини с маркови стоки, а над всичко това се носи острият мирис на бензин и азиатски подправки. Защото в тази страна храната е неразделна част от живота – много повече, отколкото в другите държави. Вероятно поради глада и войната през 60-те и 70-те години, когато тук е изядено буквално всичко, което не е било отровно. А и както гласи една виетнамска пословица: „Боговете порицават, боговете наказват. Но боговете не правят нито едно от тези две неща, докато хората ядат“.
0 Коментара