Разрязвате ябълки на четири, без да ги белите, без да ги почствате. След това ги слагате в дълбока тава. Добавяте вода. Покривате тавата с алуминиево фолио и печете цяла нощ на 120 градуса. На сутринта отцеждате през тензух, без да изтисквате нищо. На всяка част сироп добавяте една част захар. След това слагате в тиган на лек огън и бъркате десетина минути, докато се желира. Ето това е. Сетне можете да се наслаждавате на прочутото ирландско ябълково желе.
През последните десетина години ирландското правителствто се опитва да върне имиджа на островната държава като дестинация за кулинарен туризъм. Крепостите са омръзнали на хората. Историческите битки – също. Съвременният човек се нуждае от насладата – визуална и вкусова.
Всичките сетива трябва да бъдат „нахранени“.
В края на ХХ век Ирландия е завладяна от всичко, което днес се случва и у нас – обидно малките порции на френското гурме, масовата китайска храна, екзотичното суши, турските дюнери. Дъблин днес изживява един неописуем патриотично-кулинарен ренесанс. Изтънчените ресторанти на ирландската столица са модерни единствено, ако в тях се предлагат местни ястия. А те, повярвайте, са хм… просто великолепни. Разчита се на простотата – печено, задушено, пържено; телешко, свинско, риби; прочутите картофи, превърнали острова в най-бурно развиващата се държава, която действа на принципа „има храна, има деца“.
Разбира се, Ирландия не се слави в света толкова с картофите си, колкото с нека ги наречем “увеселителните напитки” – бира, сайдер и уиски.
Тъламор е малко градче в сърцето на Острова. В края на XIX век един младеж на име Даниел Едмънт Уилямс поема мениджмънта на една малка дестиларна. Нейният създател, видял се малко в пари, се отдал на най-голямата страст в Ирландия – конните надбягвания. Той загърбил бизнеса в името на производство, отглеждане и залози. Младият Даниел, който постъпва на работа в дестилерията на 16 години, поема изцяло компанията няколко години по-късно. Организирал офиса си на входа на компанията, за да може да контролира еднолично кой как си върши работата и какво е качеството на продукта. За кратко превръща марката, носеща името на градчето,
в най-популярната отвъд океана – Тъламор Дю.
Играта с думичката dew e проста – би могла да се преведе като Тъламорска роса, но всъщност е абревиатурата от имената на Даниел.
Мениджърът е бил един от най-напредничавите хора на съвремието си. Той електрифицира изцяло града и прокарва телефони. Това превръща Тъламор в най-модерния град на острова. Компанията се разраства бързо, но и се срива още по-бързо.
След като започва Сухият режим в САЩ, брандът изчезва от американския пазар. След това целият алкохолен бизнес получава нов удар – тежки данъци. През 1964 г. дестилерията затваря кепенците и спира да работи. Ирландското уиски се превраща в нещо имагинерно и
целият свят преминава лека-полека на скоч.
Цялата хранително-вкусова промишленост търпи спад.
Днес, 60 години по-късно, старата фабрика е превърната в любопитен музей, който разказва за историята на великия предприемач и гордостта на Средна Ирландия. Марката е закупена от шотландската фамилна компания „Уилиям Грантс”. Макар и конкуренти в миналато, сега най-големият производител на уиски в света е решен да върне именно ирландския дух на „Тъламор” и затова построи огромна дестилерия именно в Тъламор – там, където е мястото на прочутата марка.
Жителите на градчето са горди с името си. Вярно е, че се получават конфузни ситуации. Когато някой местен отиде в бар извън Ирландия и го попитат откъде е, той отвръща „Тъламор“.
„Аха”, казва барманът и налива уиски, защото мисли, че на човека му се пие.
Кулинарните пътеки в малките и големи градове са много. Уникално е да вкусиш домашно приготвен хляб с прясно масло, и сладко от сини сливи и вишни в градската библиотека, след това да преминеш през бар, собственост на сина най-големия ръгби играч в Ирландия, да пиеш уиски в шоколадена работилничка, да дегустираш вино (макар и новозеландско) в подземието на пазар за зеленчуци и да отхапеш от сирене, приготвяно и зряло в продължение на седмици.
Междувременно да приседнеш по маршрута на Джеймс Джойс, когато е писал великия си роман „Одисей“ и да приключиш в ирландски пъб с музика, която се лута като звучене между Lord of the Dance и U2. Ирландците са разбрали, че ако искат да бъдат глобални, трябва да подкрепят локалното, местното, родното. А като вкусиш прясна сьомга, запечена с билки и пюре от картофи и лук с аромат на мед, се чудиш какво пък толкова съм им харесвали на китайското и френското
0 Коментара