Янгон – златна нищета

Янннн-гонннн, яннннн-гонннннн… Голямата бронзова камбана изшептява името на града при всеки удар на богомолец, замахнал с дървения чук към древното й метално тяло.

Янннн-гонннн… Звукът вибрира, изкачва се по златния купол на Шведагон нагоре, нагоре – чак до острия връх на пагодата, откъдето се понася недоловим над града, прелита по претъпканите му улици, отразява се в олющените фасади и се стопява над Андаманско море.

Янгон. Име примамливо и напевно, мелодия мека и трептяща, изпята с езика на далечен Мианмар. Янгон е шарено камъче, отърколило се от ръкава на историята. И добре, че тази подредена и взискателна стара дама не е обърнала внимание. Иначе сега в центъра му щяха да се издигат небостъргачи, по лъскавите му булеварди щяха да се движат лимузини, а той щеше да се преобразява в такт с мислите и желанията на успелите му мъже и жени – бързо и безмилостно, без сантименти. Но друга е била съдбата му, за добро или зло избегнала повсеместната модерност.

Янгон, с всичките си четири милиона жители, от чиито тела сякаш прелива, с трафика си, с неспящите си улици,

с бъбривото си битие, с изразителното си лице,

чиито мимики разказват безброй истории, Янгон, който е жив като мравуняк, от половин век дреме тежка дрямка в жежкия тропически следобед. Такова е парадоксалното му битие. Тялото му е натежало от спомени, клепачите му са сънено отпуснати, през миглите очите му лениво наблюдават вакханалията на временните му обитатели, обсебени от трескавата жизненост на собствения си живот.

През 40-те години на ХХ век Янгон все още е столица на една от далечните британски колонии. За няколкото десетилетия, през които е център на тази важна за англичаните отвъдморска територия, градът е преобразен. Всъщност, построен. Преди това е бил класически ориенталски хаос, разпрострял се около най-свещената за бирманците будисти постройка – високата 99 метра и покрита със злато ступа Шведагон. Поданиците на кралица Виктория си го харесват, защото вече е бил център на Долна Бирма, а и защото имат нужда от голямо пристанище по пътя между Калкута и Сингапур.

Към края на XIX век, след англо-бирманските войни, огромната територия на днешен Мианмар – колкото шест Българии, е окончателно колонизирана, а Янгон става неин център. Механизмите на старата империя се задвижват – администратори, предприемачи и инженери внасят нов ред в една далечна и съвършено различна като култура страна. Янгон получава нов план и нови улици – прави и перпендикулярни. В същото време

англичаните отказват да събуват обувките си в будистките храмове.

Явно тогава цивилизацията е схващана повече като пространствен, икономически и обществен порядък, отколкото като морален ангажимент. В тези десетилетия и името на Янгон е друго – Рангун. С англичаните идват и индийците, които завладяват града наравно със своите покровители и господари – постепенно броят им се увеличава и в един момент половината от населението на града са индийци, още немалка част други южноазиатци и само една трета – бирманци. Всъщност и наименованието „бирманци“ е условно. Така се наричат всички местни, случили да живеят в британска Бирма. Но истинските бирманци са само две трети от населението на държавата. Останалите са представители на други етнически групи – повече от 135, населяващи западната част на полуостров Индокитай и принудени да живеят заедно. Едно от тези племена – мон, е доминирало Долна Бирма, те са и основателите на Янгон, докато бирманските кралства са били в централната част на страната, наричана и Горна Бирма.

За непосветения в началото не е много лесно да се ориентира в местните особености, а кашата с имената става още по-голяма, като се има предвид, че с края на колониализма новите управляващи връщат старото „Янгон“, което обаче не е прието в чужбина заради смятаната за нелегитимна нова власт. Така и колониалното Бирма продължава да се употребява заедно с новото Мианмар.

Нехомогенното население на Бирма е създавало големи главоболия на колонизаторите. За нас чин, карен, мон или шан са само екзотични наименования на разни етноси, живеещи из тропическите пространстава на Индокитай, но всъщност става въпрос за хора от плът и кръв, за племена, воювали столетия помежду си и непризнаващи централна власт. Такива са и досега – враждебни и своенравни, говорещи всяко собствен език, един врящ котел от страсти.

Военният режим, управлявал страната през последните петдесет години, също изразходва огромни усилия и средства за удържането на някакъв ред сред сепаратистки настроените племена. Някои от тези племена финансират своята борба срещу властта чрез производството на наркотици. Мианмар е

вторият по големина производител на опиум в Азия след Афганистан,

голяма част от територията му се намира в опасните предели на Златния триъгълник – царството на опиумния мак, обхващащо пограничните райони и на Тайланд и Лаос, както и Южен Китай.

След края на Втората световна война движенията за независимост в колониалните държави стават неудържими и Англия губи и тази територия. Но британците оставят след себе си един подреден и чаровен град – Янгон се слави с красивата си колониална архитектура, центърът му е същински музей, никъде в Югоизточна Азия няма накуп толкова много и толкова красиви сгради от тази епоха.

Половин столетие по-късно и след бруталното казармено-комунистическо управление на военната хунта в града цари тотално запустение.

Цветните и кокетни фасади са неузнаваеми –

черен мухъл като гангрена е пропълзял по тях,

олющени, неподдържани, с прогнили разкривени прозорци, оплетени в лианите на безброй кабели. Сякаш някаква болест е поразила този град. Огромното му тяло лежи в меланхолична агония, изнемогващо от тропическия климат и немарливостта.

В същото време обитателите на този термитник са толкова жизнени, че никога не биха му позволили да умре. Като че ли сградите му, с всичките милиони кутийки – стаи, апартаменти, магазини, дюкяни, са тесни за жителите му, като че ли е невъзможно всички да се приберат по домовете си – така препълнени са улиците на Янгон по всяко време на денонощието. Сякаш са истинското обиталище – животът е на улицата, тя е всичко – кухня, трапезария, работилница, магазин, място за почивка, за среща. Шпалир от сергии, на които се продава какво ли не, портативни кухни, заобиколени от ниски столчета с малки масички, на които янгонци похапват все едно са у дома, а ето там на тротоара е изнесена шевна машина и някаква жена шие и разговаря с приятелка, поседнала до нея в „къта за отдих“ – масичка с чаши за чай под разкривен чадър, малко по-надолу друга жена продава царевица, а до нея спят децата й. Улицата е всичко, но дремещите външно сгради отвътре също гъмжат от живот.

Свърнах в един вход и се озовах в най-невъобразимия пазар за хранителни стоки – целият първи етаж прилича на гигантска хралупа, мътно слънце се процежда през мърляви прозорчета и се смесва с дразнещата светлина на слаби електрически крушки. Тясно е, ужасно тясно, с мъка се провирам по пътеките между „щандовете“ – на един от тях младеж реди яйца, на друг сръчен мианмарец кълца с огромен сатър парчета месо и карантии и ги хвърля на дървения тезгях отпред, на масата до него се е изтегнал друг мъж и невъзмутимо спи сред тази шумотевица, почесвайки един в друг босите си крака, по пода се стичат миазми, трябва да внимаваш къде стъпваш, задушно и спарено е.

В Мианмар

думата „хигиена“ е понятие от друга, дори не паралелна, вселена.

В същото време хората и дрехите им са чисти. Или поне много по-чисти, отколкото би трябвало да бъдат в тази повсеместна мръсотия, в прахоляка и жегата.

Своенравен е Мианмар – до такава степен, че тук дори мъжете не носят панталони. Вместо това увиват през кръста си дълги парчета плат, наречени лонджи, и с тези поли самоуверено крачат по своите си мианмарски задачи. Мианмар е различен, той е истински оазис сред обезличаващата напаст на конфекцията – било тя в дрехите или в начина на живот и мислене.

Не е лесно да бъде разбран чудатият характер на тази страна. Но все пак има ключ за разгадаването му. Няколко са спиралите на засукания му генетичен код. Едната е изпредена от бирманците – завоеватели и държавници, дошли преди две хиляди години от Тибет, донесли със себе си индийската култура и будизма.

По втората спирала личат следите на всички други племена, чиито обичаи правят Мианмар толкова пъстър. Едно от тях например е карен – племето на

прочутите жени-жирафи, които удължават вратовете си с тежки метални гривни.

На третата спирала с дълбоко гравирани букви пише Англия. А четвъртата е дамгосана от ботуша на дълго управлявалата военна хунта, десетилетия държала страната в изолация, а мианмарците в мизерия. Взаимодействието на тези толкова различни елементи е сътворило облика на днешен Мианмар. И макар британците да са напуснали отдавна, и макар военната хунта вече да не стиска за гърлото бедните граждани на беден Мианмар, отпечатъкът е неизличим. И той ще определя дълго време и занапред странната кардиограма на тази енигматична азиатска страна.

Описвам Янгон и Мианмар такива, каквито ги видях през 2010 г. – малко преди хунтата неочаквано да се откаже от властта. Неочаквано, защото военните управляваха в продължение на половин столетие и макар междувременно да имаше преврати, избори и протести, нищо не се променяше. При превратите само генералите на власт се сменяха, през 1989 г. военните махнаха от името „Социалистическа република“ и оставиха само „Съюз Мианмар“, но когато на изборите през следващата година демократите спечелиха, хунтата, вместо да се оттегли, постави лидерката на спечелилите под домашен арест, който продължи близо двадесет години, а протестите бяха смазвани с жестокост.

Тежки времена на изолация и самоизолация –

западните страни бойкотираха и налагаха ембарго на Мианмар заради военния режим, лидерката на опозицията призоваваше от дома си за дори туристически бойкот, защото мианмарците бяха длъжни да полагат принудителен труд по изграждането на туристическата инфраструктура, а и защото приходите от туризма отиваха пак за финансирането на военните. Но по това време така или иначе и туристите бяха малко – едно заради несигурността в страната, другото заради подозрителността на самата хунта и нежеланието й чужденци да скитосват из страната. Затова и по-голямата част от територията беше недостъпна за любознателния пътешественик – достъпът беше ограничен до няколкото големи забележителности.

Но туризмът тогава играеше и друга роля – често единствен приход за местните,

той беше и единствената врата, през която светът виждаше Мианмар, а и мианмарците виждаха света. Пък и където имаше туристи, нямаше репресии. Сега, три години по-късно, Мианмар живее по други правила, но основните проблеми едва ли ще бъдат разрешени скоро – тук бедността е непреодолима, а животът на хората е силно зависим от климатичните капризи – през 2008 г. след унищожително наводнение по течението на Иравади загинаха над 200 000 души!

Има и още нещо, без което спиралите на мианмарското ДНК не биха създали своята уникална комбинация – това са хилядите безименни мъже в червени роби и с обръснати глави.

Будизмът бавно, но забележимо е вплел своята устойчива нишка

в тъканта на мианмарското битие. Днес едни управляват, утре – други. Бирманци, англичани или военни, ала рано или късно будизмът отново поема властта. Показателно е, че протестите срещу потъпкването на елементарните човешки права във военизиран Мианмар бяха подемани от… монаси! Унижавани, бити, затваряни, убивани – те бяха тези, които се опълчваха на злото. Така е било и по времето на британското управление. Изглежда парадоксално, че точно тези вглъбени хора, по презумпция отшелници, възпитани от една интровертна религия, са сред най-активните граждани в защитата и отстояването на човешките права.

Но такъв е Мианмар, такъв е и Янгон – над мръсните му улици, над олющените фасади, над мизерията и запустението, над тъмната сянка на града се извисява блестящата златна ступа на Шведагон, трепти и заслепява в тропическата мараня, а на върха й – точно под небето, е закрепен диамант.