Богутево мирише на топъл хляб. Това е първото впечатление. Селото е скрито от пътя, сгушено в долината и изглежда все едно е обърнало гръб на света. Разбира се, попадаме там случайно – проследяваме къде ще ни отведе едно отклонение от главния път. Искаме да разберем какво се крие в първите гънки на планината. Началото не е обещаващо – пръска ситен дъжд, по улиците на Богутево не се вижда нито един човек, с когото да си кажеш „Добър ден“, чуват се само шумът на реката и потропването на капчуците. Затова се шегуваме, че тази история я подушихме.
Снимки: Живко Джаков
Но за да добиете представа за това място – първо трябва да го опиша. Селото се намира от двете страни на реката и отдалече се вижда само минарето на джамията. Къщите са разположени амфитеатрално по склона, покрити с червени керемиди и тикли, които сега блестят от дъжда. Онази ранна пролет зеленото е още срамежливо – тревата е настръхнала, но не е висока, хълмовете са като таралежи, а всяко дърво, край което минем, ни полива щедро с още дъжд. И в това притихнало село, докато снимаме, усетихме аромат на топъл хляб.
Тази миризма няма как да се сбърка.
Тя ту изчезва, ту отново се появява, смесва се с аромата на коприва край реката, с мириса на треви, билков чай и дъжд, но ние не се отказваме и вървим след нея. Ароматът подозрително ни води към джамията – оказва се грешна посока, разбира се. Джамията е заключена. Тръгваме към следващата сграда, хора няма, но ароматът на топъл хляб е още по-категоричен и ние здраво държим следата. Така врата след врата, в един момент просто натискам правилната дръжка и нахлувам в тази история.
Отварям и се оказвам в стая, пълна с трийсетина жени, които внезапно замлъкват. Не, не ни гледат с лоши очи, но мълчат дълго. Затова първото, което се сещам, е да кажа „Добър ден“ и да ги попитам това ли е фурната.
Жените като че ли се поколебават, преди да отговорят. После една от тях отсича, че това не е фурната. Въпреки очевидното – въпреки купищата хляб вътре. Забелязвам дори едно дървено детско креватче в центъра на стаята, пълно и то догоре с хлебни трохи.
Не е фурната – повтаря и друга от жените. – Но влезте.
И ние влизаме. По-късно ще се окаже, че в тази къща са се събрали всички жени от Богутево, за да наронят хляба на трохи и да се подготвят за един празник – смидал, или сладки трохички.
„Когато се роди бебе при нас, в рамките на 3 месеца се правят пити –
ритуални хлебчета, които се надробяват много ситно и се комбинират със стафиди, лимони и орехи. Името на хляба е смидал и се раздава на всички близки“, разказва ни Емилия, една от жените тук – тя първа идва при нас и ни води край масите, за да ни покаже огромните тави с хлебни трохи.
Докато Емилия говори, другите жени кимат в потвърждение, един вид – всичко това е истина, точно така е, не си играем с хляба, със сериозни неща се занимаваме. И една през друга ни обясняват, че Богутево не е голямо село, затова всички жени участват в роненето на хляба. След това смидалът ще отиде при всяко семейство и всички ще станат част от празника.
Така смидалът събира хората заедно.
Така и ние се оказваме въвлечени в празника на двумесечната Стефания. Не сме ронили хляба на трохи, но оставаме там с часове. Пък и кой би искал да си тръгне от подобно място – докато навън дъждът се оттича по улуците, вътре печката бумти, усеща се ароматът на пържени ябълки с ванилия, а жените се надпреварват да разказват истории. Емилия ни води към дървените нощви, където се събират всички трохи.
„Случайно ли е, че нощвите приличат на детска люлка“, питам.
„Случайно е“, смее се Емилия.
„А случайно ли е, че всички жени от селото сте се събрали като орисници – с часове дълбаете хляба, разказвате истории и се смеете?“
„Случайно е – казва Емилия. – Всички помагат, защото сама жена никога няма да успее да направи смидал за цяло село. Ще й трябва една седмица. Дори сега, когато сме заедно, пак ще дробим хляба цял ден. Това са 48 пити“, казва тя. После се подсмихва и ни пита знаем ли колко са 48 пити.
Питите ги видяхме – големи кръгли хлябове, ярки,
направо оранжеви като слънца,
заради тъмната препечена коричка. Хляб, за който ти трябват две ръце, за да го прегърнеш. Явно има уловка в тази задача, защото Емилия ни гледа настойчиво и чака отговор, а ние предвидливо се предаваме. „48 пити са равни на 188 обикновени хляба. Знаете ли колко време е това? Цял ден дробене“, разкрива загадката Емилия.
Ако се заровим по-дълбоко не в трохите, а в значението на празника, излиза, че смидалът се приготвя за здравето на детето и майката. Това е първото официално представяне на бебето пред общността. Ако сравним този празник с нещо познато – най-близо до него ми се струва християнската традиция на новороденото бебе да се прави погача до 40-тия ден след раждането. С тази разлика, че празненството и приготовлението на смидала може да се направи и след 40-тия ден на бебето. А родителите избират най-удобното за тях време.
„Всяко бебе се посреща така – със смидал.
Той е най-важното нещо. Когато хората били по-бедни, не слагали орехи и стафиди. Само хляб, олио и захар, но пак празникът се получавал. Другаде раздават за бебето питки с мед, но тук традицията е такава“, казва Цинка Далова. Докато всички жени заедно ронят хляб в голямото помещение, само тя има привилегията да седи до бумтящата печка и да пържи ябълковите резенчета. Представят ни я като най-добрата майсторка на смидал. Дошла в Богутево специално, за да помогне сладките трохички да станат още по-сладки. Именно Цинка дава и най-точните указания как се приготвя смидал. „Натрошава се хлябът, слагат се орехите, стафидите, ванилията, захарта, после се добавя един настърган и още един изцеден лимон.
За да не мирише лошо,
олиото се препържва три пъти и в него се пускат ябълкови резенчета, които му дават аромат. След това всичко внимателно се сипва при сместа.“ И ни показва всичко стъпка по стъпка. Добавя: „Но това е друго. Другаде си ходи, разбирате ли?“
За момент не съм сигурна дали правилно съм я разбрала – дали заради женските гласове, които нахлуват от другата стая, дали заради цвърченето на ябълките или заради капчуците и дъжда отвън. Но се съгласявам, че да – това е друго, за друго се прави, смидалът, както всеки ритуал, има по-дълбок смисъл от онова, което се вижда. И рецептите, съотношенията,
съставките са важни, но по-важно е другото.
Единственият мъж, който се появява в това женско царство, е Стефан Терзийски, щастливият дядо, на когото е кръстено бебето Стефания. Той ни разказва за Богутево – колко старо село е, в двора на джамията имало надгробна плоча от 1640 година, едва наскоро през селото минал иранец, който успял да я разчете.
„Тук живеят 200 човека, мъжете се занимават с дърводобив, училище няма, но децата пътуват всеки ден до Чепеларе, пътищата се поддържат. Вода има, ток има“, съобщава ни Стефан почти в телеграфен стил.
И после добавя: „То какво друго му трябва на човек, за да живее на такова място?“
И изброяваме всички заедно – ток, вода, хляб, почистени пътища през зимата, да има работа и да има библиотека. А Цинка добавя след нас – и да се раждат деца. И смидалът да има кого да събира.
0 Коментара