Земята на Исус Христос

Никога не съм се чувствала по-далече от Христос, отколкото на гроба му. Разсейват ме несекващата върволица от поклонници, туристическият декор с магазините наоколо, бясното препускане да видиш всичко…

Едва навън от църквата на Свещения гроб осъзнавам какво ми се е случило. Сбъднала се е мечта, в която не съм вярвала… После тръгвам из Ерусалим – града на тази мечта, люлка на три религии, земя на Бога. Сгъстени като нажежен въздух вибрират хилядолетията върху малкото пространство на стария град и излъчват повелите на времето. Всеки камък тук е История. От всеки прозорец като че ли долита молитва, от всяка църква звучи песнопение, зад всяка стена някой учи религия.

Вървя с чувството, че съм живяла в този град. Францискански монах развява с бодра крачка кафявото си расо. В коптската църква светиите от иконите са бели хора, а свещениците – цветнокожи. Гръцките приличат досущ на нашите, одеждите на арменските послушници „звучат“ средновековно.

Религиозни евреи разхождат многобройната си челяд с неизменната кипа на главата. Църковната камбана се смесва с проточеното пеене на ходжите, продавачи приканват туристите, арабски момчета сервират турско кафе на самата улица. Ненатрапчиво, но начесто патрулират войници.

Вървя като в приказка по Виа Долороса, по криви улички и стръмни стъпала, покрай високи зидове и стройни кули, колони с капители, камбанарии, минарета, през римски подлези, разкопки и край нови домове и без да усетя, слизам до Стената на плача, свещено място за юдеите. От векове се връщали на поклонение прогонените от родината евреи. Те сякаш винаги са тук. Особено ортодоксалните, до фанатизъм вярващите – мъже в дълги черни дрехи, с черни шапки, и жени с перуки на главите и поли до глезените. Четат своите свещени книги, пеят и се покланят, сякаш окайват съдбата на Израиля.

В пукнатините между огромните хи­лядолетни каменни блокове оставят листчета с молби към Бога. Стената на плача е действаща синагога Наричат я още Западната стена – единствен спомен от подпорната стена на първия храм на Соломон, сринат от вавилонския иар Навухо­доносор, възстановен от Неемия, уго­лемен и разкрасен от Ирод и отново разрушен от император Тит.

А отгоре, върху основата на стария храм, се издига джамията „Омар“ – ед­на от най-красивите и импозантни джамии в света, наричана още „Хра­мът на скалата“. Според преданието пророкът Мохамед се възнесъл с коня си от това място на небето, а ска­лата под него понечила да го послед­ва. Така Ерусалим станал свещен град и за мюсюлманите – третият след Мека и Медина.

„Бог е един и ако вярваш в него и мо­литвата ти е искрена, няма значение къде ще запалиш свещииа или в кой храм ще се помолиш“, ми казва долу пред Стената стар евреин, преселник от Мароко. Така мисля и аз, но колко разделение, вражди, разруха – все в име­то и с името на Бога, са извършили човеиите! В превод от староеврей­ски Ерусалим означава „град на мира“, а по ирония на съдбата няма друг град в света, понесъл толкова завоевания и разрушения през своята история.

Какво би казал Исус?

Да живеем в мир със себе си и с другите.

Но колко по колко лета са нужни, за да отмият наслоенията от омраза?

При сложните реалности на Близкия изток днес са нужни повече усилия отвсякога и от двете страни на враждата

Единствено в Галилея е облачно – осо­бено небе от бяло олово, през което проблясва слъние като слюда. Езерото отразява ивят на седеф. Чувствам се особено. Това е земята на Исус. Не е онази гореща, хълмиста, безводна зе­мя, с която въображението ми вина­ги е свързвало Израел. Няма ги тънки­те кипариси, източили се от камъна­ка като от светилник.

Тук са тумбести, загубени сред палми евкалиптови дървета, храсти. Зелено е навсякъ­де. Спокойно е. Липсва глъчката на Ерусалим. Дали защото е шабат – съ­бота, ежеседмичният празник – и ни­кой не работи. Дали защото е земята, по която Исус е започнал божестве­ното си дело. Тук можеш да усетиш стъпките му. Тук са го приели, прого­нен от назаретяните, тук е пропо­вядвал идеала си за мир и милосърдие, любов и справедливост, тук, край езе­рото, е извършил чудесата си.

Внезапен вятър усилва постоянния лек прибой на вълните и разбираш защо някога са наричали езерото море – Генисаретско езеро или Галилейско мо­ре. В него се влива, от него изтича ре­ка Йордан. С изключение на Тибериас, от иветущите някога градчета са останали редки селиа. И римските руини в Капернаум, където се е за­стоял Исус най-дълго – студени и без­мълвни като съдбата на завоевател.

Тишината предразполага към разми­съл. Необезпокояван, можеш да тъл­куваш както искаш тайните и сми­съла на „иарството небесно“… „Бла­жени миротвориите, защото те ще се нарекат синове Божии… Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е иарството небесно… Вие сте солта на земята… Вие сте свет­лината на света…“

Каменна гръд проследява езерото от­страни, разсича се на върха, за да пропусне пътя от Назарет, и от високото, от Кесария Филипова, се спу­ска на юг и изчезва в безкрая. Напом­ня ми с нещо пейзажа около Кумран, там, където, в пещерите край Мъртво море бяха открити прочутите ръкописи на есеите от I век преди новата ера. Смята се, че Исус е ученик на тази секта, че до голяма степен се е повлиял от тях, особено по отношение на идеята, че бедността е добродетел и условие, без което е трудно да станеш съвършен. Свитъците от Мъртво море може да се видят в Храма на книгата в Ерусалим. Необичайната му форма – капак на делвата, в която са били намерени, е като фантастика от бъдещето. Посланието на ръкописите също. Есеите вярвали, че въдворяват на земята небесното царство и един блажен живот, основан на братството между хората.

На един от хълмовете в Ерусалим ме чака, разтърсващо, едно друго послание – от Яд Вашем – мемориала на загиналите през войната и в нацистките лагери евреи, който всеки трябва да види, за да изпита ужаса на внушението. Ужас от безсмислената и безпричинна мъст, от фанатизма и злодеянията, които съпровождат човешката история. И си мисля, че всички политици на света трябва да идват тук, включително и израелските.

„Черната планета“ – така кръстих за себе си детския мемориал в Яд Вашем. Смелото архитектурно решение напомня една мъртва планета от погубени детски сърца сърцата на милион и половина еврейски деца. Погубени ли казах? По-късно, от интервю на един от най-големите световни авторитети по личността на Исус – проф. Давид Флусер, научавам, че и до днес евреите танцуват буен танц, произнасяйки думите, с които Исус е надмогнал смъртта на кръста – защото всеки евреин вярва, че никога не може да бъде погубен („Ели, ели, лама сабах- тани?!“ – „Татко, на кого ме оставяш?!“ – бел. ред.).

Идеята за Възкресението съществува в юдейската религия и оттам вероятно е преминала в християнската. Според друг голям еврейски учен – проф. Магийн Броши, християнството не е религията на Исус, който е бил примерен евреин, а религия на онези, които са повярвали в Христос – изкупителя на човешките грехове, разпънатия на кръста – и в неговото Възкресение. А може би по-значим и вълнуващ от идеята за възкресението е спасителният пример на Исус за ненасилие, човеколюбие и справедливост.

Много исках да видя тази невероятна израелска земя – „обетованата“ – обещаната, но исках да усетя и земята на Исус, на онзи, без когото историята на човечеството е немислима Защото Христос, или божественото начало, е у всеки един от нас и от нас зависи дали ще го откриваме у себе си, следвайки докрай примера му. Дали Христос е Бог или човек, човекобог или герой и мъченик? Все още спорят историци с богослови. Но може би заради въпросите без отговор, заради това прекрасно тайнство и още по-прекрасен пример за мене Израел ще си остане преди всичко земята на Исус. Този, когото професор Флусер ще нарече водач на революцията на любовта.