ЖЕНАТА ДНЕС В СЕВЕРНА КОРЕЯ

Ако в Северна Корея имаше списание точно с името “Жената днес”, непременно щеше да е ясно за коя конкретно жена става въпрос. Надлъж и нашир из цялата страна наред с паметниците на великия вожд Ким Ир Сен, които са стотици, и на сина му – любимия ръководител Ким Чен Ир, които скоро ще достигнат бройката на бащата, са поставени и монументи на другарката Ким Чен Сук.

Съпругата на Вожда е починала твърде отдавна – в далечната 1949 година, едва на 32, така и без да разбере, че е най-великата жена в КНДР. В онези години северната част на Корея току-що се е образувала като отделна държава и все още не е успяла да развие както трябва сталинистката система на жесток култ към Вожда. Още повече, че на 32 човек тъкмо е навлязъл сериозно в живота си и надали е успял да извърши някакво велико дело. Тя е била обикновена майка и по стечение на обстоятелствата – съпруга на лидера на комунистическата партия. Родила е Ким Чен Ир в един съветски лагер в село Вятское в Хабаровския край, където семейството се е скрило от японската окупация на Корейския полуостров. Върнала се е в родината заедно с мъжа си едва след като СССР и САЩ са си поделили Корея. Малко по-късно се е разболяла и умряла.

Днес обаче севернокорейските книжарници са претъпкани с нейни

героични биографии на всевъзможни езици,

а много от игралните филми на киностудията в Пхенян задължително я включват като важен персонаж.

Тя е представена като “героиня от войната срещу Япония”, “жена пълководец”, “майка на всички корейци”, “вдъхновителка на трудещите се”. Историците на режима са превърнали крехкия й живот буквално в житие на светец. В официалните й биографии например пише, че е родила Ким Чен Ир не другаде, а в таен лагер в корейския град Пектосан, “под свистенето на вражеските японски куршуми” и “докато едновременно е организирала корейския народ на бой с поробителя”. Също, че е извършила държавен подвиг, като е успяла “да сплоти всички патриотични жени – труженички, селянки, учителки и майки около вожда Ким Ир Сен”. Тя “организирала строителството на първия университет в КНДР”. Успяла “да посети десетки фабрики, заводи и строежи”, където вдъхновявала трудещите се с думите: “Можем да построим прекрасни предприятия, ако обединим в едно силата и ума на нацията”. Веднъж, докато помагала на няколко селянки да сеят ориз, им казала радостно: “Богатата реколта радва нашия вожд другаря Ким Ир Сен”. Селянките били щастливи да чуят това и работата им вече споряла повече.

Днес, 59 години след смъртта на тази жена, режимът продължава да поддържа революционната еуфория около името й. Във всеки град задължително има поне по един неин паметник и десетина бюста. В музеите тя е изрисувана плътно до вожда. На 18 септември 1972 година е удостоена официално със званието “Герой на КНДР”. По централната севернокорейска телевизия дори и днес документалните филми за живота на Великия вожд се редуват с такива, посветени на героичната му съпруга. Почти през ден има и публицистични предавания, в които разни историци, докато бистрят великите постижения на Вожда, разясняват колко нетленно е и делото на жена му. А екскурзоводите в КНДР са длъжни да помнят наизуст всички важни дати от живота на другарката Сук и да ги

рецитират постоянно пред туристите.

Тоест, онези дати, които им е спуснал режимът.

Въпреки че съпругата на Ким Ир Сен навсякъде е изрисувана във войнишки куртки, жените и децата в КНДР са единствените жители на тази страна, на които е позволено по-фриволно облекло. Само те могат да носят дрехи в най-различни цветове – от бяло до аленочервено. Севернокорейската дамска мода е заспала в развитието си някъде в средата на миналия век. Тя се състои основно от два вида дрехи. Летните са

широки найлонови рокли,

реплика на традиционно корейско облекло – за всекидневно ползване. И сатенени такива – за по-официални случаи. През зимата дамите се обличат в пуловери каквито носят героините в старите съветски филми. Разбира се, в социалистическа Корея често могат да се срещнат и жени, навлекли мъжки куртки или пък с ризи и сака, а също и с военни униформи, тъй като севернокорейската армия е доста феминизирана. Така че някакъв избор все пак има.

Когато севернокорейските списания пишат за мода, винаги имат предвид изключително и само облекло за жени, тъй като на мъжете такава екстра не се полага. По правило те могат да се обличат само с работнически куртки в различните разцветки на сивото. Единствено високопоставени държавни и партийни чиновници и служители, които контактуват с чужденци, е прието да носят костюми. Както и да се обличат, мъжете и жените неизменно

закичват значки върху облеклото си.

Те са различни в зависимост от ранга.

Всеки пълнолетен севернокореец е член на техния Отечествен фронт и носи значка с националния флаг. Членовете на Корейската трудова партия имат върху флага и портрет на Вожда Ким Ир Сен. А значките на ръководните кадри в партията са по-дълги и до портрета на бащата е поставен и този на сина. Така всеки жител може безпроблемно да узнае колко високопоставен е човекът, с когото говори, и как да се държи с него. Нерядко в едно предприятие директорът носи обикновена значка (само със знаме), а негов подчинен работник има такава с вожда и шефът гледа да е внимателен с този си служител.

Четирите основни списания в държавата – “Корея”, “Към суган сан”, “Външна търговия” и “Корея днес”, са толкова ангажирани да осветляват безсмъртните идеи на починалия вожд, великата му жена и на техния син – пълководец, че рядко намират място за модни теми. Когато това все пак се случва, то текстовете са уникални. В броя си от август например списание “Корея” описва “успехите на тесонския народен магазин за дрехи в Пхенян” така: “За да може дрехите и трикотажните изделия да се доставят на всички жители поравно, сътрудниците на този магазин се стараят винаги да са в течение на състава на населението по пол и възраст. Жителите са им благодарни за това, че в магазина сърдечно възприеха съвместния призив на всички водещи вестници в страната – да се постигне качествен прелом в подобряването на обслужването на населението, в неговото благосъстояние. Работещите в магазина дават всичко от себе си за благото на народа.”

За този магазин няма да е никак трудно да си води списък на населението “по пол и възраст”, тъй като в КНДР всеки трябва

да живее само там, където се е родил.

Около всяко населено място има пост на милицията и армията, който следи за движението на хора и автомобили. Ако някой иска да мине през този пост, задължително трябва да представи командировъчно от службата си или документ, че има неотложна задача. Иначе не го пускат. Все пак в рамките на градовете хората могат да се разхождат свободно.

Текстовете в севернокорейските медии са същите, каквито бяха и в българската преса преди 1989 година. Ето няколко заглавия на материали от септемврийския брой на списание “Към суган сан”: “Родният край чака”, “Учещите се претворяват в живота своите мечти”, “Пламенен ентусиазъм, творческа активност”, “Всички те са деца на работници”… Списание “Към суган сан” се публикува най-редовно и в интернет, макар достъп до световната мрежа в КНДР да имат много ограничен кръг от хора. Големите хотели предлагат услугата “изпращане на e-mail” по начин, какъвто не съществува никъде в света.

На специална бланка гостът на хотела

трябва да изпише адреса на получателя, а след това и текста на писмото с латински символи и да се надява, че съответният служител няма да обърка някоя буква, когато по-късно започва да го набира. Таксуват му го както някога у нас се таксуваха телеграмите – на дума. Подателят не присъства по време на изпращането на писмото. Обясняват му, че то не се изпраща от самия хотел, а се носи в пощенската станция. По всяка вероятност, преди да се изпрати се носи и на още едно място, където хора с пагон го прочитат и одобряват.

Интернет има и в севернокорейската телевизия, макар самата тя да няма собствен сайт. Всеки ден обаче телевизията помества в един общ портал на КНДР централната си информационна емисия. Самият портал е качен на японски сървър, въпреки че Япония заедно със САЩ и Южна Корея режимът сочи като най-големите врагове на страната.

За обикновените севернокорейци случващото се извън пределите на родината им е обвито в огромна мъгла. Единствените международни новини, които рядко предлагат медиите, са за бунтове в Южна Корея или протести в САЩ. По телевизията обаче ги онагледяват само с добре подбрани снимки, на които

никога не се виждат сгради или изгледи от чуждия град.

За сметка на това редовно телевизията излъчва репортажи от всевъзможни наводнения в най-различни държави. Така на корейците се внушава, че светът е опасно място, а родината им – най-прекрасното и най-спокойното кътче. Всичко това прави севернокорейците изключително любопитни хора. Макар да са наплашени и да избягват каквито и да е контакти с чужденци, тук-там това любопитство се проявява. Например музейните работнички често, уж непринудено и случайно, влизат в разговор с чуждите туристи и успяват да зададат и по някой по-свободен въпрос. Но достъпът на обикновен кореец до чужденци е почти невъзможен.

Това е така, защото туристът в КНДР също като местния жител трябва да се съобразява с куп ограничения. Те започват още при кандидатстването за виза. Консулствата почти винаги отказват, ако молбата идва от американец, британец, писател или журналист. До Пхенян може да се стигне

свлак от Китай и Русия или със самолет от Пекин.

Полетът трае около два часа, но в самолета на севернокорейската компания “Еър Корьо” хранят все едно, че е междуконтинентален. Обикновено пасажерите така и не смогват да изядат всичко, защото междувременно машината е вече кацнала. Авиокомпанията лети всъщност единствено до Пекин и то само три пъти седмично, но пък разполага с 11 самолета. Три от тях са чисто нови Ту-204. На летището проверката продължава повече от час. Митничарите са особено стриктни за мобилни телефони и ги

прибират до напускането на страната.

В КНДР официално мобилните телефони са забранени, но мрежа има. Ползват я само чуждите посолства и партийният елит.

От летището туристът се поема от служители на севернокорейската международна компания за пътешествия. Тя всъщност не извършва никакви пътешествия със севернокорейци, но пък е единствената в страната и туристът от чужбина, иска или не, опира до нея.

ПО ТЕМАТА

Божидар Божков Фараджията

Всяка група се сдобива с по четирима служители на компанията – двама екскурзоводи, единият от които има вид повече на служител от друго учреждение, видеооператор, който филмира целия престой, и шофьор. Туристът не се води директно в хотела, а първо минава задължително през музея на трите революции – идеологическата, културната и на високите технологии. Представлява три палати с експозиции. Най-любопитната – тази на високите технологии, където сигурно би трябвало да има севернокорейски монитори и компютри, обаче винаги е заключена. Обясняват, че е в ремонт. Едва след като се поумори достатъчно, може да се настани в хотелската стая. Той рядко може да се застои в нея, тъй като е задължително да посещава всички мероприятия, а ако откаже, екскурзоводите

стават настоятелни и дори повишават тон.

Програмата всеки ден включва по два музея и по три и дори четири паметника на вожда и семейството му, а също задължително посещение на мавзолея с мумията на Ким Ир Сен.

Има неща, в които редовият севернокореец е по-свободен от туриста. Като например разходка из Пхенян. Местните хора могат да обикалят града, а на чужденците това не е позволено. Тях ги транспортират до строго определени места, където под зоркия поглед на екскурзовода им се разрешава да обикалят само в радиус от 50-100 метра. Обикновено това са тротоарите около валутните магазини и около монументите на Вожда. Дори и при този ограничен периметър обаче, по-наблюдателният турист може да види изключителни неща. Едно от местата, което задължително подлежи на посещение, е валутната книжарница за литература на чужди езици. Тя е разположена на една пресечка на улица “Сунри”. Точно на отсрещния тротоар има редица от 4 оранжеви улични телефона. Отдалеч те са пусти, но когато автобусите на корейската компания за пътешествия пристигнат и туристите започват да наизлизат от тях,

около телефоните се появява групичка от хора.

Те се нареждат на опашка от по двама-трима и чакат, за да говорят. По-наблюдателният ще види, че когато някой приключи разговора и уж си тръгва, след малко небрежно се нарежда на опашка пред другия телефон. Тази масовка може да продължи и цял час, стига чужденците да се забавят толкова в книжарницата. Денем чужденецът може да види подобни изпълнения на още много места – когато го водят на разходка в градския парк или му показват станциите на метрото.

Денем Пхенян е светъл и просторен,

но вечер е призрачен град.

Недостигът на ток налага в 22.30 всички улични лампи да угасват. Спира се осветлението на всякакви монументи. Дори и пред паметника на идеите чучхе, които представляват завета на Ким Ир Сен как Корея да произвежда всичко сама и без външна помощ. Нощем в Пхенян свети единствено огромната бронзова статуя на Вожда.

Статуи на вожда има освен навсякъде в градовете и селата и във входовете на всеки завод, музей, училище и административна сграда. Всеки посетител минава пред тях, покланя се и едва тогава го пускат да продължи.