В Лисабон съм. Пристигам един ден преди другите. Още да съм в България, ако не бях извършила чудеса от храброст, за да замина.
.jpg)
Снимки Виргиния Захариева, Анна-Матилда Велева
Постепенно хотелът се изпълва с писатели, които не познавам. Много са. Предстои ми да пътувам с тях два месеца из Европа в опит да се провидим обединени.
Пропускам да се запиша в организираните обиколки из града, в които всички западняци вече са се натресли. Голям праз. От първия миг знам, че някога съм живяла тук. Знам всичко. Казвам: искам да видя две неща – кафенето на Фернандо Песоа и Океана.
На първото попадам веднага. Случайно. Тъмно, дълго кафене, с тежки огледала в барокови рамки, представям си как в дъното под часовника е обичал да седи Песоа, да описва живота отвъд и въпреки него… Сега на това място седи мъничко старче, подпряло глава на ръката си, в която стърчи писалка, и… спи.
Градът е мек, светъл, кацнал на седем хълма, с малки улички, бели къщи със зелени прозорци
и сини врати, с мавърски решетки, които обрамчват бледи женски лица, вперили поглед в улицата.
Преди време с Любо Канов (известен български писател и психиатър) се питахме защо всъщност няма такъв интерес към улицата в Америка. Защо никой не зяпа така по прозорците, защо децата не я изучават на шумни орляци, а очакват някое специално поканено да изпадне в двора с басейна. Любо гадае: Ами сигурно просто защото това е по-северна култура. Студено е. Вали. Можеш, разбира се, да седнеш пред вратата, ако си нахлузиш шапчица за баня. И тогава, допълвам аз, минава некой гангстер и ти казва – «кво си зяпнал таа улица, бе, това да не ти е телевизор» и ти отпуква такъв шамар, че ти отхвръква шапчицата…
В Лисабон пред вратите има облечени с жълти палтенца (с брокати покрая) котки сиамки, вързани пред входовете като кучета. На места
някой си е играл и е обърнал сградите с баните навън
– стените им, с весели плочки, сигурно чудесно понасят дъжда, поглаждането на туристите – хладни и глазирани, ориенталска чистоплътност, която ме кара още повече да копнея за океана, ширнал се в ниското (който после ще се окаже, че бил реката Тайос). Кафенето на Песоа е на върха на един от седемте хълма, по-скромен от останалите.
Достатъчно стръмен обаче, за да измъчи до смърт едно малко трамвайче, което, веднъж изкатерило го, веднага вирва задниче и изчезва към downtown-a. И аз като всички простаци туристи се заснемам в поетична поза до бронзовия Фернандо, заседнал завинаги на любимия си площад…
Този обаче не е моят. Тръгвам да си го търся. Хвърлям се в последния миг в трамвайчето и вирваме задници по нанадолнището. Боже, как хвърчи и се разминава на милиметри с ъглите на сградите, непрекъснато забърсва някакви тъмноцикламени храсти и вътре се чувствам като на сватба – хвърчат цветя, някакви уютни лелички в черно размахват късите си, дебели крачета, обути в спретнати черни обувчици, и си бъбрят, оглеждат деня като младоженка и си дават впечатления…
По лицата им можеш да откриеш следи от всички култури на света –
тук наднича индианец, там арабин, бялата раса се е наложила в лицето, но тялото е с грацията на африканеца… По едно време спря трамвайчето. Някаква кола беше паркирала на релсите. Чакаме. Разглеждаме младоженеца. Тръгва разговор. Групата е весела.
Делничен ден. Към 11 и половина. Лисабон. Смеят се. Ватманът стои кротко отпред. Понякога и той додава нещо към купона в мотрисата. Ама такъв пък смях. Вече половин час как не пътуваме. Зад нас се наредили други такива запъхтени трамвайчета, коли… Отвън минават полицаи – никой не забелязва нещо нередно.
По едно време изскача от магазина насреща уплашен индиец с голям плажен чадър в ръка, хвърля в колата новата си придобивка и освобождава релсите – гръмват аплаузи, лелките са възбудени, очите им блестят, церемонията е в разгара си… Докато отминаваме, един полицай внимателно подхваща индиеца и го дарява с някаква квитанция. Трамвайчето ме изтръсква на най-високия хълм с крепостта, точно на мястото, където ще се връщам в останалите два дни, защото… Защото това се оказа моят хълм.
Как да разглеждаш един град? Откъде да го почнеш? Кои места да посетиш?
Гледаш карти, чудиш се. Да, това е начин. Предписват ти музеи. Но тъй като така и така вече бях извън всякаква програма – просто седнах до една зелена дървена будка, в която даваха бира, fresh и сандвичи, обърнах тънко зелено столче към реката океан, над всички тези бледорозови покриви и се оставих на сянката на гигантския кипарис, на резките слънчеви порязвания, когато вятърът го избутваше с топлия си пръст, и на отмалата от тази белота.
Вятърът в Лисабон е широк и щедър
като тази разляла се на километри река в ниското. Ето на това място пак се върна рефренът за unsotenable legerte de letre (непоносимата лекота на битието – бел. ред.). Такава лекота, че се отваря място за фадо – музиката за тъгата и непоносимата красота на битието. Тогава Той се появи иззад ъгъла. Как кой? Джеръми Айрънс. Висок, сух, изпит, с две тъжни скоби, между които се простираха устни, очертани от най-тънките мустачки на света. Един тъжен уличен певец на фадо от Лисабон. Певецът на моя хълм. Трудят се в този град за мен, си казвам, и ставам цялата уши, защото фадото се пее тихо… На следващия ден по същото време той отново пее, аз го поддържам с поглед, малко е блед, сочи ми с жест гърлото и обяснява, че днес не е във форма нещо гласът му…
На другата сутрин и аз се събуждам болна. Всичко ми е запушено. Главата ме боли. Текат сополи. Гърлото – рана. Fuck!
Дали да не се залежа днес, но съм се записала за екскурзия до Кашкайш – лятната резиденция на португалските крале. Там е Океанът!!! Тръгвам. По пътя лоча уиски от патрончето на Георги Борисов и гъргаря върху раната. Търпя… Още един камък в градината на мазохизма…
Нахакват ни в някакъв музей, където кметът на града между официалностите изведнъж дръпва едно извинение от името на поколенията към Фернандо Песоа, който няколко пъти писал писма с молби да бъде приет за библиотекар в един от местните замъци, но, уви, молбите му били отхвърлени. Тук може би от нас се очаква, както си бяхме седнали амфитеатрално в тази общинска зала, да вдигнем ръка и да опростим греховете на тези лошаци… но ние си вдигаме задниците и ги понасяме към замъка – мечта на Песоа.
Вълните на прилива вече ближат основите му. Посрещат ни обилно с раци, бяло вино, риба с пюре, салати и плодове. По едно време изчезват стените на една от залите – отвсякъде вода… и започва концертът. Специално за нас китайка, руснак, поляк и японец свирят Чайковски.
Океанът държи исото
Господи, какъв е този толкова малък, уютен замък – от вътрешната му градина викат пауни!!! Португалски благородник го е построил за жената, която обичал. И това се чувства в цялото излъчване на мястото. Нуно, един от португалските организатори, ми обяснява: “Били сме големи завоеватели, били сме много богати, но трудно ще видите някакви огромни замъци. Да, завоювали сме земи, но не е имало такова избиване на местното население, просто сме се смесвали с него и търпеливо културите са пропивали една в друга.” Може и от това да е мекотата, която се носи във въздуха, особено привечер, когато небето запазва интензивно синьото си дълго след като окачат звездите…Това е любимият ми замък. И аз бих подала молба за библиотекар тук. Поне. Гледам трите заявления на Песоа за това място, под стъкло. Неодобрени…
Междувременно жегата набъбва и аз се оглеждам за начин да се скатая и да падна във връщащия се океан. Но понеже явно не се знае точно какво ще става, искам да привлека и други – заговорнича, те поемат удивително лесно и скоро притискаме организаторите с желанието за къпане. Виждам как прагматиката се опъва, но не могат да ни устоят и скоро като пионерчета сме изсипани на централния плаж – повечето нямат бански костюми. Аз също нямам. Жоро ми дава тениската си.
.jpg)
Армия голи славяни се хвърляме храбро
Ура! Живи сме! Такава радост. Водата! Ледена! Просто спира дъха. То и без това едва дишам с възпаленото си гърло. Но, о, чудо – като че ли нещо се скъса и преградата, която ме делеше от мен, падна. Ето в този миг Пътуването започна. Когато излязох от водата, се почувствах абсолютно здрава. Грабнах инициативата! Сбръчкахме за първи път програмата. Беше хубаво!
Вечерта – литературно четене в «Кибер кафе» в Лисабон и фадо. В остъклен чардак: наблъскани компютри и хора – редовната публика плюс писателите. Слушаме фадо (това на улицата беше по-истинско), а аз реализирам една стара мечта да съм в бар, наоколо да си пият, да има музика и аз да си пиша. Седя пред светещия екран на компютъра и нижа любовен мейл. В тъмното натискам нежно клавишите, защото фадото се пее тихо…
Лисабон е прекрасен нощем. И нощем. Сигурна съм – живяла съм тук някога. Пазена от сиамка-куче, облечена в тюркоазено елече. Изпускала съм през решетките на прозореца любовни бележки за уличния певец.
Ще се върна, това си повтарям и на другата сутрин, докато ме събличат ветровете на река Тайос. В ръката си стискам едно мъничко мукавено билетче с дупка – билетчето за това пътуване, което започна от Лисабон – прекрасно място за оттласкване към нови светове.
0 Коментара