Д-р Николай Михайлов, психиатър в интервю за БТА
Снимка Светослав Куцаров
Погледнато на едро/глобално, ще бъде ли друг светът след Ковид-19 или постепенно ще възстанови предишния си облик?
Няма никакво съмнение: широките народни маси чакат изтерзани часа на своето „помилване“, за да нахлуят обратно в привичния свят – в територията на навика, все едно, че нищо не се е случило. На политиците принадлежи съмнителната привилегия да управляват тяхното разочарование, разпада на техните илюзии. Това „нещо“, наречено пандемия, няма да отмине лесно, болестта ще е, по всичко личи – протяжна, ще се движи на тласъци, „сезонно“.
Моделът на медицинските власти за справяне с инфекцията, чрез карантиниране и социална изолация, надделя повсеместно. Голяма част от хората решиха да спасяват живот, без допълнителни съображения, какво ще им коства и какво ще последва. Държавата, това „най-хладнокръвно, от всички чудовища“, което мисли „на едро“ се подчини на логика, която не му е присъща и която упражнява само реторически, когато се наложи.
Солидарната мисия беше: „спасете живот“. Това благородно „безразсъдство“ подчини всички засегнати държави по света, с изключение на Швеция и Беларус, които избраха нюансирано циничния модел на „благоразумния“ компромис. Старостта умира, икономиката е вечна. Ако икономиката умре, ще умрат всички. Стоковата борса е храм, бизнесмените – клир. Това „безупречно“ разсъждение е афоризъм на икономизма, на господстващата идеология на „праведното статукво“ и потребителския императив.
Толкова по-приятно изненадващо на този идеологически фон, се оказа безразсъдството да се постъпи „сантиментално“, а не „реално“, въпреки всички предвидими щети „за икономиката“. Причините на този избор? Може би прекомерен страх от смъртта, може би нещо друго – още по-дълбоко…
Модерният човек е безбожен и танатофобен. Смъртта отнема всичко. Този живот е по идея рационално осъществима потребителска „вечност“, единствената вечност „на разположение“. Щастието е пълнота на жизненото потребление. Културата е рафинирана консумация на идеални стойности. Желанието е свято.
Медицината гарантира генералното условие на тази, разгадана нарцистична програма – да отложи смъртта, да я „укроти“, да я опакова в кич. Безобразието се нарича смърт. Тоталната мобилизация да се убие вируса цели да защити живота. Патосът е панически и квазирелигиозен. Секуларизираният човек не може да умре, не знае „как и защо“.
Но най-дълбоката причина е вероятно скрита в доловимото ехо на християнската истина, в следите на евангелската памет. Нещо от категорията „ближен“ оцелява, въпреки старанията на няколко века „просвещение“, въпреки догматизирания атеизъм на Новите времена.
Трудно превръщаме стария човек в изкупителна жертва, стараем се, но не успяваме. Реванш на „светът от вчера“…
Можете ли да предвидите конкретни (политически, социални, икономически, културни, комуникационни…) промени в глобален и национален план? Пък и личен.
Не мога да предвидя, но се изкушавам да предположа.
Никой не може да предвиди размера на пораженията, доколкото не познава докрай естеството на причинителя и капацитета на институциите, на които се разчита. Това, което стана ясно дотук, не обнадеждава. ЕС се провали зрелищно в първия етап на кризата, „федералистите“ от ЕК не взеха изпита по европейска солидарност. Тръмп и Чехия пожелаха маските и вентилаторите на „ближния“, проявиха се като мародери. На Италия не беше предоставена помощ в критичния момент на нейното национално изпитание. Това няма да се забрави. Ще бъдат търсени финансови „компенсации“ за причинените „разочарования“. Ще спорят за пари и няма да си вярват. Високата реторика на „лидерите“ е обезценена напълно. Може би, един път завинаги…
Съществува надежда, че оттук нататък ще бъде трудно, но поносимо. С някои съкращения на потребителската кошница и разреждане на „карнавалите“. Но кой може да гарантира такова благоприятно протичане?
Едно е сигурно: глобалната утопия на отворените общества, съставени от денационализирани индивиди, свободни от всички расови, класови, национални и полови определения, ще загуби престиж, за добро или за лошо. Нейната валидност ще се премести в сферата на либералния блян, където й е мястото, строго погледнато. Обществата няма да се отварят, а ще се затварят. Хората се разотиват по „родните места“. Ще потърсят сигурност в обратната илюзия на националния интерес и твърдите национални граници. Кризата, поне първоначално, ще предизвика страх от „откритите пространства“, от непроследимия поток на „хора, стоки и капитали“. Пазарът ще се свие и ще „загрубее“.
Ще набират престиж „социалистическите решения“, паралелно с капиталистическите акции, мислени и практикувани „паравоенно“, в термините на удар, плячка, война и „погребение“ (в масов гроб, реален или символичен). Кампаниите за анексия и преразпределение на територии (след „мор“) ще бъдат описвани по стар навик като хуманитарни интервенции и „сдържане“.
Ще набира популярност идеята за автархия, за самозадоволяване, в режим на общонационална „пестеливост“ и строга дисциплина. Тези процеси ще бъдат интерпретирани като националистически регрес и авторитарен уклон – и накрая – като опасна игра с категорията „почва“ (фашисткото изкушение). Идеята за солидарно справяне с глобалните предизвикателства при посредничеството на международни институции ще живее единствено в реториката на прекраснодушни бюрократи и заклети демагози – „реалистите“ ще чупят кости в „честно“ капиталистическо съревнование. Америка ще преследва Китай, кандидатът за хегемон и „резервоар на прилепите“, с всички недопустими средства, на които арогантния „гений“ на Тръмп е без съмнение напълно способен. Китай ще е този Картаген, който Рим ще разрушава, после ще дойде редът на Русия. Едновременно е непрактично…
Каква е метафората на болестта Ковид-19 и трябва ли да се търсят в нея морални поуки за човечеството?
Човечеството е непоправимо по своя воля и със собствени средства. Да оставим Бог да реши въпроса за човешкото спасение. Държавите не се каят, техните лидери са „обсебени“, трагикомедията е нашия жанр, сълзите и смехът – последователно и едновременно. Който мисли другояче, е безкрупулен оптимист, неспособен да забележи, че всички големи катастрофи (политически и технологически) са производство на „обнадеждени“ хора, на т.нар. идеалисти. На влюбените в „бъдещето“, адепти на прогресистката ерес. Песимистите са реалисти, предпочитат конкретното. Нямат очаквания и нямат разочарования. Позиция, несъвместима с амбицията…
Няма по-красива гледка от развеселения „песимист“, който вярва, и от ведрия познавач на историческите уроци. Вера Мутафчиева разказваше за някой си старшина, който сутрин рано в зимен ден обичал да се провиква фронтално срещу строената рота: „Гледай бодро вашта м…ма“. Чудя се, дали Борисов (Бойко) да не опита същото? Може би от магистрала? Пред камината? Под портрета на Брандо?…
Казано е: с „песимизъм“, преизпълнен с надежда и хумор няма да сбъркаш и няма да доскучаеш…
От БТА
0 Коментара