Д-р Цветеслава Гълъбова: Не сме по-големи от природата! Този урок не научихме

Д-р Цветеслава Гълъбова е психиатър, директор на Държавната психиатрична болница „Свети Иван Рилски“. Тя е магистър по икономика, експерт по съдебна психиатрия.

Снимки Дир-бг

Д-р Гълъбова, намираме се в немислима доскоро ситуация – под „домашен арест“ заради пандемия, която буквално затвори целия свят: граници, държави, хора, бизнеси. Как се справяте вие лично с тази нова ситуация, с този съвършено нов набор от емоции, усещания, мисли, които ни поднесе ситуацията?

Ако кажа, че ми е лесно и приятно, ще излъжа. Но знаейки, че това е необходимо, го правя. Разбира се, изпитвам трудности, защото обичайният ми начин на живот драстично се промени – остана единствено ходенето на работа, но няма срещи с приятели, театър, концерти, разходките в планината, народните танци. Това бяха моите занимания, а сега ги няма. С близките общуваме виртуално, което също не ме задоволява напълно, но така се налага. В тази ситуация, обаче, си дадох ясна сметка колко много съм научила от професията си – търпение и усилия за постигане на крайния резултат.

А как се справят различните хора, какво изпитват – питам ви и като наблюдател на ситуацията, и като лекар?

Различните хора се справят различно – някои по-добре, други – с повече трудности. Определено има завишаване нивата на тревожност у хората, което е благодатна почва за разгръщане на различни невротични състояния. И все по-често хората ни търсят за помощ – психологична или психиатрична, поради все по-трудното справяне със стреса, на който са подложени. Той се обуславя, както от дългата физическа дистанция, така и от чисто икономическите затруднения, които се стовариха върху немалка част от хората, съчетано със съвсем реалния страх от заразяване с болестта.

Кой от всички дискомфорти, които чувства човек в днешната ситуация, е най-опасен за личното и колективно душевно здраве – страхът, гневът, мъката, безпокойството, безсилието, усещането за загуба на права и свободи… И коя от тези емоции е добре да пуснем на воля, да изразим някак, за да не ни разруши отвътре?

Най-опасно за психическото, а и физическото здраве е да се поддадем на паника, защото тя буквално блокира нашите сетива, кара ни да приемаме реалността по един ирационален начин, може да стане основание за формиране на натрапливости и фобии. А паническите кризи са съпроводени и с много и неприятни чисто физически усещания, които приличат на сериозни телесни заболявания – инфаркт, инсулт, парези, парализи и др. Те отново пораждат страхове и така се създава порочен кръг. Всички емоции е добре да се „изкарват“ навън, да се вентилират, тъй като по този начин, освен че се освобождаваме от тях, имаме възможност, говорейки за проблема, да излезем от него и да го огледаме отвън, под друг ъгъл. А това помага.

Според д-р Дейвид Кеслер онова, което чувстваме в момента, е скръб. Скърбенето обикновено е лично преживяване, но сега скърбим на микро- и макрониво. Как да управляваме тази колективна печал? И как да намерим баланс с нашата лична тъга?

Управлението на колективната печал би следвало да стане в рамките на изготвени програми за справяне с психологическите ефекти от кризата. За съжаление у нас не ми е известно да има такива. В това отношение сме принудени да се справяме индивидуално. Възможностите за онлайн консултации и отворените телефонни линии от различни НПО са крайно недостатъчни. Моят съвет е хората да търсят без колебание помощ от специалисти – психолози и психиатри, когато усещат, че не се справят сами с тази печал.

Ако приравним случващото се към скръбната реакция при загуба на близък, то би трябвало в рамките на 6-8 седмици да ни „просветлее“, т.е. да започнем да се чувстваме малко по-спокойни и по-ведри. Все пак да не забравяме, че тук не става дума за физическа смърт, а за социална дистанция. Да, в някои случаи при някои хора тя е почти като социална смърт, но все пак трябва да си помагаме и да се справим.

Като психиатър можете ли да кажете кои са най-удачните инструменти за справяне с масовата психоза, с колективната паника?

Най-удачно е тя да не се създава, т.е. отговорността основно е на институциите, които управляват тези процеси – начина на говорене, поднасянето на информацията, честотата, с която това се прави, мерките, които тези институции вземат. На второ място, може би даже на първо, са медиите в този процес – те също имат огромна роля в създаването или несъздаването на тази масова психоза. А в лично качество, всеки един от нас е задължително да спазва информационна хигиена – да набира информацията от надеждни източници и да посвещава на кризата не повече от 5-10 минути дневно.

Кой е най-големият ви страх, свързан с лекуването на психично болните в момента?

Най-големият ми гняв, а не страх, е, че два месеца след началото на извънредното положение, все още Министерството на здравеопазването не е определило алгоритъма, по който ще се лекуват психично болни с Ковид-19, т.е. ние не знаем какво да правим. Това ще са болни с две много сериозни заболявания, които би трябвало да се лекуват в определени за целта болници, с възможност за адекватно лечение и на двете болести. Но, явно за МЗ тези хиляди болни не са важни. С което, впрочем, се сблъсквам ежедневно. И това поражда гнева ми.

Ще има ли нарастване на хората с невротични разстройства? И може ли да се предотврати това?

Вече има такава тенденция. Може да се намали темпът, но трябва да се работи в тази посока на ниво обществено здравеопазване. Не виждам усилия от страна на институциите. Психичното здраве у нас по традиция се неглижира.

Да си представим, че всичко е свършило – скоро или не чак толкова скоро. Травматичната ситуация обаче ще остави своите драматични последствия не само върху света, какъвто го познаваме, но и върху вътрешния ни психичен свят? Могат ли да се предвидят отсега мащабите на посттравматичния шок, в който ще се окажем като хора? Притеснява ли ви онова, което ще се случи „на следващия ден“?

Мащабите в детайли няма как да се предвидят, защото това ще е многофакторно обусловен резултат – зависи от индивидуалността на всеки, от взетите мерки в рамките на общественото здравеопазване, засягането на съответната страна от пандемията и т.н. Имам известни притеснения, че може последствията за психичното здраве на хората да са много сериозни и дълготрайни, поради което трябва в спешен порядък здравните системи да обърнат внимание на този проблем и да започнат работа по него. С превенцията сме закъснели, но поне да разработим реално работещи мерки за справяне с послекризата. Това е много важно. А какви ще бъдем „на утрешния ден“, ще покаже времето. Надявам се на повече разум, топлина, радост от малките човешки неща, по-малко алчност, лакомия и своещина.

Впрочем, как си представяте този следващ ден, светът след коронавируса?

Представям си, или по-скоро желая, надявам се, светът да е по-човешки, да се обърнем повече навътре към себе си и там – в нас, в душите си, да намираме поводи за радост, за обич, за доброта. И да знаем, че нашият живот през мащаба на вселената е буквално миг, който не бива да губим, мразейки, воювайки постоянно и живеейки в безлюбие.

Знаем, че това, което се случва, е временно и в същото време не можем да сложим крайна дата на тази „временност“, затова тя кънти в момента в главите ни със силата на „безкрайност“. Същевременно прожектираме в представите си различни бъдещи сценарии. Как да намерим баланс между нещата, които се случват наяве, и онези, които само си представяме?

Балансираните и хармоничните личности се справят доста по-добре в такива ситуации, те имат стабилни вътрешни устои, които ги държат здраво на земята. Да, трудно е и за тях, но определено те по-рядко падат в плен на невротизма. Затова е много важно сега да си дадем сметка как възпитаваме децата си, на какво ги учим, и че сме длъжни пред тях да им дадем най-доброто – не материално, а емоционално, да им дадем от времето си, любовта си, вниманието и грижите си, за да израснат силни и самоуверени хора. Те се справят по-лесно и преминават през такива кризи с по-малки щети. Ако обаче съответният индивид е от по-невротичен тип, може да се наложи да потърси и помощ за справяне с тези проблеми и съветът ми е хората да не се колебаят, защото няма смисъл от тези дискомфортни преживявания.

От какви човешки запаси имаме нужда – от състрадание, от търпение, от смирение, от рационализация?

Имаме нужда от добрина, от съпричастие, състрадание и мисъл, че всяко нещо може да се случи и на нас, никой от нищо не е застрахован. И тогава какво отношение искаме да получим – дали такова, каквото даваме? Имаме нужда от смирение, от вътрешно спокойствие и забавяне на темпото на живота, както и разбиране, че не материалното ще ни направи щастливи, а обичта и топлината на хората, които ни заобикалят – една прегръдка, едно „обичам те“ или „звънни, като пристигнеш“ носят огромен емоционален заряд, топлят сърцето и душата ни.

Като лекар се обявихте против посланията от телевизора, които „дисциплинират“ хората с изрази от рода на „морга“ и „чували с трупове“. Казвате, че имаме нужда от строгост, но не от точно такава, а от каква? Какви трябва да са публичните послания от страна на хората, които взимат решения в държавата, за да преминем по-леко поне на психично ниво през тази криза?

Публичните послания трябва да са ясни, еднозначни, да почиват на сериозни анализи и проверени факти и най-важното – да изразяват грижата към човека. Не бива, обаче, да се ползват горецитираните думи, особено от лекари. Лекарят има призвание да лекува с ум, душа и сърце болния, да внася мир и в душите на близките на болните. Ние нямаме право да бъдем ментори и да сочим назидателно с пръст. Ако искаме да ни вярват, трябва да показваме съпричастие, което не означава, че при необходимост, не трябва и да бъдем строги.

Очаквате ли пандемията да размести и дори да изкриви морални граници? Може ли начинът, по който се води „войната“ с коронавируса и съпътстващите щети от тази битка, да променят представите ни за добро и зло?

Чак да размести представите за добро и зло надали. Все пак това са морални категории, които са вечни и не могат да бъдат променяни просто ей така. Да, пандемията е сериозно изпитание за цялото човечество, но все пак то е преминало в хилядолетната си история и през много други изпитания и тогава категориите „добро” и „зло” не са претърпели радикални промени. А че ще ни се отрази сериозно всичко това, така е. Както написа моя приятелка в социалните мрежи:

„Във времето на маските, маските паднаха“.

Да, всеки един от нас със сигурност ще разбере много неща за хората около себе си, защото ще ги види „без маска“. Наистина след тази криза всеки ще остане трайно дистанциран от някои хора, с които преди е общувал, защото във време на изпитание е видял недобрата им страна. Винаги, когато е трудно, и в индивидуален, и в обществен план избиват дефицитите. Затова ще си направим преоценка и ще продължим различни. Вярвам обаче, че няма да останем трайно емоционално дистанцирани от другите, че ще съхраним готовността си да обичаме и да бъдем обичани.

Наскоро казахте: „Айде, да спрем с поединичното спасяване, защото всички сме в потъващия кораб на българската психиатрия!“ Потъва ли наистина този кораб?

Зная, че звучи катастрофично, но така смятам. Над четвърт век работя „на предния фронт“ на психиатрията, в най-голямата психиатрична болница в София, и от тази позиция го казвам. А ми е много мъчно, много. Защото от това страдат нашите пациенти, а и всички работещи в системата. Но, уви, не можем да постигнем съгласие, че трябва да се обединим. За съжаление, когато в съсловието се повдигне дебат за промяна, много бързо се слиза на ниво лични нападки, няма спор по същината на проблемите, с факти и аргументи. Положението ни е наистина драматично, от години проблемите на психиатрията се неглижират. Ето, и в условията на пандемия, така и няма установен регламент от МЗ как ще се лекуват психично болни с ковид инфекция. Въпреки многократните ни молби това да се направи, все още не е разписано.

Рано е да се говори за уроци, но ако приемем, че това, което се случва, е следствие от друго, по-голямо, кой урок не сме успели да научим?

Урокът, че не сме по-големи от природата. И трябва да се смирим, да бъдем по-добри, да не издигаме в култ материалното, имането и парите, защото едно малко, невидимо зло, се носи безпрепятствено из въздуха, не го спират граници и то не избира кого да порази. Нека бъдем по-добри и повече ЧОВЕЦИ!