Десислава Стоянова е едно от най-популярните телевизионни лица. Заедно с Александър Кадиев са водещи на „Преди обед“ по bTV. Започва кариерата си във в. „Сега“ през 1998 г., където първо работи в международния, а след това – във вътрешнополитическия отдел на вестника. През 2002 г. получава покана да се присъедини към екипа на bTV Новините. През следващите 5 години се занимава предимно с политическа журналистика. Автор е и на редица филми в bTV Репортерите. Била е и заместник главен редактор на списание AMICA. Деси е омъжена за журналиста Велислав Русев и двамата са родители на близнаците Стефан и Красимир.
Снимка: Дилян Марков
Живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?
В началото – шок и страх, ако трябва да съм честна. От неизвестността, от това, че животът такъв, какъвто беше до вчера, изведнъж се изпари. Въпреки че цял живот работя в медии и имам „защитни механизми“, в първите дни и на мен като на много други хора, вълната от лоши новини ми се отрази разклащащо. Катастрофичните репортажи от държави като Италия и Испания, всекидневното затягане на мерките у нас, неяснотата какво следва, какъв ще е размерът на бедствието. Тръгнах да си представям как на практика „сработват“ препоръките, в случай че осъмнеш със симптоми. Звъниш на личния лекар, не ходиш на преглед. Да, но каква точно е гаранцията, че той ще ти вдигне, пренебрегвайки хората пред кабинета си и всички други, които сигурно му звънят в същия момент? И каква е гаранцията, че по телефона ще успее да оцени реално състоянието ти? После си стоиш вкъщи и се лекуваш сам. Можеш да разчиташ на реален преглед и реална помощ, чак ако/когато се докараш до пневмония и си за прием в болница. Не звучи особено окуражаващо, нали?
С времето обаче си дадох сметка, че не искам и не мога да живея в страх. И се концентрирах в това да правя онова, което зависи от мен. И това, в което съм най-добра. Да си върша работата качествено, спазвайки мерките и да мисля в къси хоризонти. За днес, за утре. Без размисли и планове за по-далечното бъдеще.
Физически сме затворници с маски, но те не пазят душата. Къде търсиш спасение, какво ти дава утеха и кураж?
В хората, които обичам, най-близките ми, децата. При нас така се получи, че извънредното положение ни завари разделени – Вельо (мъжът ми) и децата бяха отишли в Балкана за втората грипна ваканция. После дойде извънредното положение. И в следващите няколко седмици останахме разделени – аз в София на работа, те в планината. До този момент никога не се бяхме разделяли за толкова дълго. И това ми тежеше, въпреки че си давах сметка, че за тях е много по-добре да са там далече, където коронавирусът не диктува всяко вдишване и издишване, както е в София. Спасение намирам и в работата си, в това да съм заета. Много помага. А и това, че навън вече е толкова светло и зелено, също. Пролетта и намекът, че лятото идва, винаги са ми вдигали тонуса.
Какво най-вече отнема от теб тази социална и физическа изолация? А какво ти дава?
Аз съм късметлийка, защото работата ми не е сериозно засегната от кризата. От щастливците съм, които имат шанса въпреки коронавируса да продължат напред повече или по-малко както преди. Да, наложи се да водим поотделно със Сашо и екипът ни се раздели на две, за да сме сигурни, че дори и някой да се зарази, предаване ще има. Но работата си върви. Аз от години съм човек, който е от работа вкъщи и от вкъщи на работа, така че в това отношение за мен нямаше голяма промяна.
Снимка: Веси Цурбрюк
Това, което ме натоварва и ми тежи, е, че не мога да прегърна родителите си, приятелите си, че не мога да подам ръка, когато се срещна с някого. Ходенето с маска е нещо, с което трудно свикнах. Особено в началото ми действаше задушаващо. Потискащ е и начинът, по който маските промениха хората. Разминават се, без да се поглеждат, без да се поздравяват. Виси едно подозрение във въздуха.
А ако трябва да търся някакъв позитив, той е във възможността да прекарам повече време с децата. В дните, в които Сашо е на ефир, а аз съм си вкъщи, сме по цял ден заедно. И виждам колко големи са моите момчета вече. Да не говорим колко съм задобряла в делението на многоцифрените числа, например…
Има ли урок, който научи – лично за себе си и за света, в който живеем?
Урокът е, че светът ни е безкрайно ефимерен и всичко, което приемаме за даденост, може да бъде заличено с едно щракване. Бам и го няма. Онзи прастар урок, че трябва да ценим нещата, които имаме, докато ги имаме, а не чак когато ги загубим.
Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…
Промените ще са много и категорични. Според мен тепърва ще виждаме негативите. Всичко още е твърде прясно. Общуването между хората най-вероятно никога няма да бъде същото. Струва ми се, че дистанцията (или поне нейната сянка) ще остане, ако не завинаги, то за дълъг период от време. Колко жестоки ще са икономическите последствия, никой не може да каже, но това, което е сигурно, е, че те неизбежно ще изострят хората, ще има много повече разделение и озлобление. Тази криза постави и въпроса от какво сме готови да се откажем в името на физическото си оцеляване.
А ще ценим ли повече свободата и свободите си?
Опасявам се, че свободите са последното нещо, за което мислят повечето хора в момента. А това може да е много опасно, ако го погледнем в перспектива. Коронавирусът очерта един зловещ омагьосан кръг. Здраве срещу свобода. Получаваш здраве, но се лишаваш от свободата си. Така е на много нива, далеч отвъд буквализма на неизлизането от вкъщи. Трябва да сме нащрек. Да си задаваме въпроса къде ще й излезе краят на цялата тази работа. Виждаме как на някои места по света вече има тотално следене на хората в името на благородната цел да се проследят заразените и да се ограничи коронавирусът. Само че същите тези инструменти могат да се използват и с други цели. И тогава вече идва страшното.
Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?
Опасявам се, че ще е свят, в който твърдата ръка ще е на почит за дълго. Освен че ще е свят с много повече бедни и нещастни хора. Дано го има и другото – да станем по-осъзнати, по-чувствителни, една идея по-смирени и по-малко егоисти.
Ако трябва да нарисуваш, напишеш или изпееш утрешния ден – коя картина, песен, книга щеше да е?
Наивно пожелателно ми се иска да си пусна Here to love на Лени Кравиц.
0 Коментара